Лусинда Райли
Орхидеената къща (16)

15

Хари Крофърд се събуди безкрайно благодарен, че е в собственото си легло. За разлика от много от колегите му офицери, които нямаха представа какво ги очаква през следващите няколко месеца, неговата съдба беше ясна. Предстоеше му да оглави обучението на група местни новобранци, току-що постъпили в Пети кралски норфъкски полк. От това следваше, че поне в идните няколко седмици ще може да се наслади на лятото в родния си дом.

Смятаната за привлекателна позиция му бе донесла известна доза подмятания от страна на колегите му офицери, някои от които бяха назначени на доста по-неприветливи постове — често го разпитваха дали баща му не беше подшушнал в нечие ухо, но Хари се съмняваше. Все пак германската армия всеки момент щеше да нахлуе в Чехословакия и баща му едва ли имаше време да мисли за удобствата на сина си.

Хари вдигна прозореца, надвеси се през перваза и вдиша свежия, сладък аромат на жасмина, който майка му бе засадила изобилно по продължение на терасата, любувайки се на покоя, който напоследък все по-рядко го спохождаше. Щеше му се банкетът в чест на братовчедка му Пинелъпи да не се падаше точно в първия му ден у дома — щеше да му се наложи да изпълни дълга си и да кавалерства на цял куп грозновати момичета, — но поне се радваше да види старото имение възвърнато към някогашния му оживен блясък. А и знаеше колко е важно това събитие за майка му.

Долният етаж беше същински кошер. Семейството му беше извикало допълнителна работна ръка от селото в помощ на приготовленията. Прислугата търчеше с колички през вестибюла, внасяйки допълнителни столове и маси в балната зала, където за вечеря щяха да се стекат сто и петдесет души. След това щяха да ги поканят в гостната или на терасата, ако нощта се окажеше топла, за да може прислугата да изнесе масите и столовете от балната зала, освобождавайки място за оркестъра и танцова площадка.

Хари си проправи път през хаоса и стигна до балната зала, доволен, че молитвите на майка му се бяха сбъднали и като че ли непредвидимото английско време беше склонило да се задържи приятно за остатъка от деня. Джак и синът му, Бил, се появиха на терасата, бутайки ръчни колички, отрупани с пъстри цветя.

— Нужна ли ви е помощ, момчета? — поинтересува се Хари.

— Благодарим, господин Хари, но ще се справим. Знам, че едва вчера сте се прибрал у дома, така че разпуснете малко, сър — каза Джак, сваляйки шапка за поздрав.

Без да зачете съвета му, Хари се зае да разтоварва саксиите с цветя на терасата.

— Подочух, че са те взели в Пети кралски норфъкски полк, Бил? — продължи Хари.

— Така е, сър.

— Е, в такъв случай май ще се опознаем още по-добре. Повериха ми подготовката ви. Ще се видим в тренировъчната зала в Диърхам в понеделник. Ще се радвам да видя познато лице: тъкмо ще ме запознаеш с останалите момчета.

Бил му отвърна с широка усмивка.

— За нас ще е чест да изпълняваме заповедите ви, сър.

Джак се запъти в обратна посока с ръчната си количка.

— Бил, иди да кажеш на мадам, че цветята са тук, а аз ще се върна да взема и останалите. Нека реши къде е най-удачно да ги разположи. Знаете колко е взискателна мадам що се отнася до цветята й — смигна Джак на Хари. — Благодарим за помощта господин Хари, пак ще се видим.

Оливия и Вениша бяха напуснали Лондон в десет часа същата сутрин. Вениша бе взела назаем форда на родителите й, уверявайки Оливия, че е опитна шофьорка. Само че случаят се беше оказал друг и Оливия прекара пет часа в страх за живота си, докато Вениша навлизаше в платното за насрещно движение, изгасваше двигателя и включваше грешната скорост, нееднократно избягвайки на косъм смъртоносен сблъсък.

Навигаторските умения на Оливия по нищо не бяха превъзхождали шофьорските способности на Вениша. На няколко пъти бяха свърнали в грешна посока, което пък бе довело до още опасни маневри от страна на Вениша, и вместо да стигнат до „Уортън Парк“ за четири часа и половина, както бяха планирали, все още се намираха на цял час път дотам, тоест щяха да изпуснат следобедния чай.

Поне природата се беше разхубавила, а и Оливия имаше основание да вярва, че се намират на правилния път.

Убедена ли си, че няма просто да изхвърчим от ръба на острова и да цопнем в Северно море? — усъмни се Вениша. — Не е за вярване колко време ни отне пътуването; направо умирам от глад. Тате открай време разправя, че е алергичен към свежия въздух — продължи Вениша. — Май не е напускал града от деня на раждането ми. Замислям да взема пример от него — добави кисело.

Оливия вдигна вежди, но се направи на разсеяна. Вениша се цупеше, но нямаше съмнение, че зърнеше ли „Уортън Парк“, щеше да проумее колко си е струвало мъчителното пътуване.

Час и половина по-късно свърнаха по дългата алея, водеща до имението. Слънцето клонеше към залез, застилайки парка с ефирно сияние.

Вениша продължаваше да мрънка за празния си стомах, скования си гръб и болката в крака си от непрестанната смяна на предавки. Оливия свали прозореца и вдиша успокоителното ухание на топлата вечер.

— Ето я къщата — каза, когато масивното здание изникна в полезрението й. — Не е ли прекрасна? — добави замечтано.

— Дали знаят що е то електрическа крушка? — отвърна свадливо Вениша, загърбила любезностите.

— Стига с този сарказъм, Вениша, естествено, че знаят! Но все пак е двайсет и първи юни, най-дългият ден в годината. Така че едва ли щеше да ни е нужно осветление, дори да го имаше — отбеляза Оливия. — Както и да е — добави, когато Вениша спря рязко колата пред входа на къщата, — ако си решила да прекараш целия уикенд в цупене, твоя си работа. Аз мисля, че мястото е божествено. И възнамерявам да му се насладя, дори да гледаш накриво през цялото време.

В същия момент входната врата се отвори и млад мъж, който й се стори смътно познат, хукна надолу по стълбището към тях.

— Здравейте, госпожице Дрю-Норис — поздрави я младежът, когато Оливия излезе от колата, приглаждайки с длани омачканата си рокля. — Радвам се отново да ви посрещна в „Уортън Парк“.

Оливия се досети, че пред нея стои Бил, синът на градинаря, с когото си беше разменила няколко думи в парника през януари.

— Как са цветята? — попита го с усмивка. — Моята плумерия краси прозореца ми в Лондон.

— Добре са, госпожице Дрю-Норис, благодаря.

— Нямам търпение да видя градината — въздъхна Оливия. — Хари каза, че била неописуема през лятото.

— Вярно е и избрахте най-подходящия момент да я посетите; всичко е свежо и току-що напъпило. До средата на юли растенията се уморяват и повяхват. Госпожице Дрю-Норис, мога ли да ви помогна с багажа от колата? Ще го внеса в къщата, а после, ако ми даде ключовете от колата си, ще я паркирам.

— Всъщност колата е моя — заобиколи я Вениша и разлюля ключовете пред Бил със съблазнителна усмивчица. — Нали ще внимаваш?

— Разбира се, госпожице — каза Бил, отвори багажника и извади двата малки куфара.

Като тръгна с тях по стълбището, Вениша каза:

— На това му викам аз хубав пейзаж. Кой е пленителният господин?

— Дръж се прилично, ако обичаш — смъмри я Оливия, макар че и тя самата се подсмихваше. — Това е синът на градинаря. Прекалено си се вживяла в „Любовника на лейди Чатърли“. Хайде, умирам за чаша чай.

В седем часа Адриана стоеше на терасата с чаша шампанско в ръка. За по-съвършена нощ не можеше и да се надява. Именно в такива нощи „Уортън Парк“ можеше да си съперничи с красотата на дома в Прованс, където бе отраснала. Имаше нещо логично в копринената вечер сред английската провинция, когато границата между земя и небе сякаш се размиваше, а въздухът бе пропит с аромата на прясно окосена трева, примесен с благоуханието на градинските рози.

Вътре всичко беше готово. Балната зала зад гърба й изглеждаше зашеметяващо: петнайсетте дълги маси бяха застлани със снежнобели покривки, върху които блещукаха изящни кристални чаши, а в средата на всяка от масите стоеше ваза със свежи цветя от парника.

Адриана обичаше тези моменти. Приготовленията бяха приключили, а още нищо не беше започнало и човек се изпълваше с оптимизма, че предстоящото изживяване щеше да надхвърли очакванията му.

— Мамо, изглеждаш ослепително. — Хари стоеше зад нея, безнадеждно чаровен в официалния си костюм.

— Merci, mon chéri. Исках да се полюбувам на разкошната вечер за няколко секунди.

Хари запали цигара и отправи поглед към приказната градина.

— Всичко е толкова мирно, спокойно… затишие пред буря, предполагам — усмихна се той.

Адриана се обърна към него, докосвайки с ръка рамото му.

— Почти не сме говорили, откакто се прибра. Как се чувстваш, скъпи? — загрижи се тя.

— Добре, мамо — кимна Хари.

— Щастлив ли си? — беше следващият й въпрос, макар че знаеше отговора му.

— Да… опитвам да се примиря с факта, че съм просто една брънка във веригата и нямам контрол над вселената. Каквото е писано, ще стане — въздъхна той, — и човек трябва да приеме жребия си.

— Миличкият ми Хари — пророни любвеобилно Адриана, — да можеше само да се промени светът, но уви. Mon dieu! — Залепи длан на устата си Адриана. — Започвам да сантименталнича и трябва моментално да спра. Толкова се радвам, че си при мен и съм сигурна, че ще си прекараме чудесно.

— Спор няма! — Той й се усмихна, изпълнен с любов.

— Така, братовчед ти Хюго няма да успее да дойде. И той подготвя батальона си в Уелс. И вместо баща ти да извежда клетичката Пинелъпи на първия й танц, по-добре ти да го направиш, Хари. Преди няколко минути се качих да я видя пременена — сви елегантно рамене Адриана. — Аз избрах роклята й, а Елзи се погрижи за прическата й, и макар от всяко дърво свирка да не става, все пак успяхме да я приведем в сносен вид.

— В такъв случай сте същински чудотворки, мамо — пошегува се той, сещайки се за неугледната си, тантуреста братовчедка.

— Може пък да разцъфне в красива девойка с възрастта. — Тя хвана ръката му и я стисна нежно. — А сега трябва да издиря баща ти, chéri. Последно го видях да умува коя риза да облече. Още не може да повярва, че има късмета млади дебютантки да се стекат в къщата му. Много се вълнува. — Адриана вирна едната си вежда. — Ще го оставим да си поиграе, n’est-ce pas?

Хари я погледа как прекосява терасата. Тази вечер направо сияеше в минзухареножълтата си копринена рокля, подчертаваща идеалното, фино телосложение. Тъмната й коса беше вдигната в шиньон, а големите диамантени обици привличаха вниманието към лебедовата й шия. Хари се замисли дали не му вредеше да има толкова прелестна майка. Не можеше да си представи, че някое момиче би надминало красотата й. Понякога се чудеше дали именно това не беше причината за липсата му на интерес към жените. Вълшебното чувство, което едни мъже описваха като „любов“, а други, като някои от колегите му офицери например, възприемаха на едно по-примитивно, физическо ниво, до каквото той самият още не се беше докосвал.

Оливия Дрю-Норис, момичето от Индия, с което се беше запознал преди няколко месеца, се доближаваше най-много до представата му за привлекателна жена. Знаеше, че е в дома им тази вечер и може би дори щеше да я покани на танц.

Дочу далечния звук от пращене на чакъл под автомобилни гуми по входната алея: първите гости пристигаха. Времето за размишления беше изтекло и Хари се отправи към залата, за да изпълни дълга си.