Лусинда Райли
Орхидеената къща (40)

39

На следващата сутрин подеха обратното пътешествие към Банкок. Хари седеше в лодката на Тонг, взирайки се в острова, който бе възродил вярата му в красотата и светостта на живота. Молеше се един ден да го види отново.

Във влака Хари не откъсна ръце от Лидия. Усещаше я толкова дребничка в прегръдките си, лека като перце. От време навреме го унасяше дрямка, но бързо се свестяваше, решен да не пропусне нито един от последните скъпоценни моменти, в които Лидия му принадлежеше изцяло.

Разделиха се преди да стигнат до хотела, държейки се като непознати, понеже Лидия се боеше някой да не я види с него.

— Утре, любов моя — прошепна той в косата й.

— Утре — отвърна тя, връщайки се в тук-тука, който щеше да я отведе до дома й.

 

 

Същата вечер Хари беше благодарен, че можеше да отвлече мислите си с пианото и жизнерадостната атмосфера в бара. След това обаче, въпреки че минаваше полунощ и се чувстваше изтощен от дългото пътуване, сънят му убягваше. Разходи се до реката, запали цигара и изживя в съзнанието си всеки един момент от изминалите три дни.

Поразтъпка се насам-натам, жадувайки да остане в пашкула на отлетялото време, макар и да съзнаваше, че бъдещето вече го застигаше. Само след десет дни щеше да се качи на кораба, който щеше да го отведе до дома. И всичко тук вървеше към края си.

Мисълта беше недопустима.

Хари се върна с бавна крачка в стаята си, легна в леглото и опита да заспи. Когато зората просветна иззад кепенците, го завари буден.

Постоянно си повтаряше, че е време да се освести и да си спомни, че е женен мъж с отговорности — не само към семейството му, но и към работниците в имението и техните семейства, хората, които един ден щяха да разчитат на него. Въпреки всичко не можеше да пренебрегне осезаемите промени, които беше претърпял след отпътуването си от родния бряг преди четири години. Беше преживял лишения и жестокости, каквито цивилните граждани не можеха дори да си представят. А накрая се беше влюбил за пръв път в живота си, и то не само в Лидия, но и в страната, заедно със сърдечния й народ.

Нима можеше да остави всичко това зад гърба си? Нима можеше да остави нея?

Измъчван от гузна съвест, Хари се обърна в леглото, принуден да се сблъска с факта, че беше излъгал Лидия. Ако й беше признал, че е женен, тя почти със сигурност нямаше да му се отдаде.

„Вярвам ти, Хари…“

Той простена, чувствайки се като истински мерзавец, какъвто и беше.

С началото на новия ден Хари най-сетне се унесе в сън, неизмислил решение на проблема си.

 

 

През следващите три дни Лилия и Хари се срещаха при всяка удала им се възможност. Тя отказваше да влезе в стаята му, обвивайки го в отровна мъгла от напрежение. Налагаше му се да се задоволява с откраднатите през дървената маса целувки, докато обядваха заедно в почивката й, и ръката й в своята, докато се разхождаха край реката след работния ден. Мислите й бяха съсредоточени в предстоящото отпътуване на семейството й към Япония, и Хари просто не знаеше как да й разкрие истината. Вместо това я прегръщаше винаги, когато обстоятелствата позволяваха, оставяше й малки любовни писъмца на рецепцията и гледаше да е наоколо за всяка нейна свободна минута.

Един следобед, по-малко от седмица преди заминаването на Хари, Жизел го спря във фоайето и му подаде някаква телеграма.

— Благодаря — пророни той и понечи да си тръгне.

— Капитан Крофърд, може ли да поговорим в офиса ми?

— Разбира се. — Докато вървеше след нея, Хари се чувстваше като палав ученик, очакващ мъмрене от учителката си.

Жизел затвори вратата и му се усмихна.

— Като че ли Тайланд е успял да ви омагьоса, n’est-ce pas? И най-вече една jeune femme. — Жизел вдигна една от бележките, които бе оставял на Лидия, и я развя пред него.

Хари почервеня и кимна.

— Да. И — добави в своя защита — съм влюбен в нея.

— И на мен така ми се струва. — Жизел му върна листчето. — Вземете го, все пак е ваше. Капитан Крофърд…

— Викайте ми Хари, моля ви. — Той взе бележката и я пъхна в джоба на панталона си.

— Хари — поправи се Жизел, — нямам навика да се меся в романтичните отношения на хората. Но съзнавате ли, че излагате Лидия на риск да изгуби работата си? Абсолютно забранено е членове на персонала да се обвързват с гостите.

— Много съжалявам, Жизел. Нямах представа. Моля те, не я уволнявай. Работата й трябва. Майка й…

Жизел вдигна ръка да го спре.

— Знам всичко за семейството на Лидия. Поради която причина трябва да намеря решение на проблема. Знам, че е напълно безсмислено и жестоко да разделям двама влюбени младежи. Лидия те обича, Хари. Виждам го в очите й всеки ден. Прости ми, но се тревожа за нея. Скоро заминаваш за Англия, доколкото знам?

Хари седна в най-близкия стол и поклати отчаяно глава.

— Още не съм решил какво да правя.

— Разбирам. Предполагам Лидия не подозира, че имаш съпруга?

Лицето му пламна.

— Себастиан ли ти каза?

— Eh, oui — потвърди печално Жизел.

— Не, не знае за нея, но повярвай ми, бракът ми е само на хартия. Още от самото начало. Намирам се в такова… — Хари сви рамене — положение, че трябваше да се оженя, преди да замина за война, за да осигуря бъдещия наследник на семейното имение. За жалост детето, което жена ми носеше, преди да замина, не оцеля.

— Разбирам — кимна Жизел. — И във Франция аристократичните семейства подсигуряват по сходен начин бъдещето си. Предполагам Лидия не знае нищо за… произхода ти?

— Не.

Тя въздъхна.

— Задавам ти следващия въпрос като човек, загрижен за Лидия. Само развлечение ли е тя за теб, забавна авантюра, преди да се върнеш вкъщи?

Хари погледна Жизел право в очите.

— Не. Ако можех, щях да остана тук до края на живота си. Но какво да направя?

— Хари, не мога да ти отговаря — въздъхна тя. — Може би е редно да кажеш на Лидия истината.

— Но как? — пророни той. — Тя ми се довери. А аз я излъгах.

Жизел огледа лицето му мълчаливо.

— Е, може би ако намериш начин да й обясниш що за отговорности тегнат на раменете ти, любовта ще й помогне да те разбере. И в Тайланд, както и по целия свят, подобни неща не са рядкост.

— Не знам дали бих могъл да се върна. Едва ли ще мога да живея без нея — отвърна безпомощно Хари.

Жизел се пресегна и потупа нежно рамото му.

— C’est un coup de coeur. Е, не мога да ти кажа как да постъпиш, само ти можеш да вземеш това решение. Но в името на хотела ми и Лидия, бих предложила на двама ви следното: имам желание официално да те наема за член на персонала ми, докато още си тук. Ще работиш като пианист в бара в замяна на безплатна стая. Естествено храната и напитките също влизат в офертата. По този начин, като двама служители на хотела, ще имате правото да прекарвате време заедно. Лидия също ще живее тук, след като семейството й замине за Япония, поне докато не си намери друго място. Може би така ще е най-лесно за всички, n’est-ce pas?

Толкова Хари беше отвикнал да се държат мило с него, че очите му се насълзиха.

— Благодаря ти, Жизел. Ако така ще улесня Лидия и теб самата, съм ти ужасно признателен за предложението.

— Bonne! Въпросът е уреден. — Жизел стана. — Значи след седмица заминаваш за Англия?

— Да — кимна горчиво Хари, — освен ако…

— Решението е само твое, Хари — спря го тя.

— Знам. — Той я последва до вратата.

— Благодаря ти, Жизел. А може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Ако реша да остана, ще имаш ли интерес да ме задържиш като свой служител?

— Хари — усмихна се тя, — с най-голямо удоволствие. Ти си изключително даровит пианист и ми изкарваш добри пари.

— Благодаря ти — каза той искрено и се върна с нея във фоайето.

 

 

През следващите двайсет и четири часа Хари се бори със съдбоносното си решение. От душа и сърце беше убеден, че Лидия е жената, с която искаше да прекара остатъка от живота си: тя беше другата му половина, онази, която го правеше по-добър и по-силен човек; беше негово спасение и най-голямата му любов…

Знаеше, че всички останали щяха да опитат да го опровергаят, посочвайки причини като травмиращите три години и половина в Чанги, мистериозната аура на жена от един съвършено друг свят, вероятността да изживява временна фаза, която скоро щеше да преодолее. Щяха да го уверяват, че едва я познаваше, че двамата нямаха нищо общо, че любовта им беше обречена на провал заради бездната между двата им свята.

Всички тези аргументи бяха верни и разсъдъкът му ги приемаше. Но не и душата му.

Накрая взе решение. Трябваше да се върне вкъщи: така беше най-справедливо. Щеше да разкрие истината за Лидия и любовта му към нея пред семейството си. Щеше да каже на баща си, че след смъртта му може да завещае имението на братовчеда Хюго, брата на Пинелъпи. И щеше да поиска развод от Оливия.

После щеше да се върне тук, в страната, която го беше запленила, при възлюбеното си момиче. Щеше да работи като пианист, свободен да бъде себе си за пръв път, откакто се помнеше. Двамата с Лидия щяха да си намерят някоя малка къщичка и да заживеят заедно без всякакви земни блага, но с честност и любов.

Хари влезе във фоайето с усмивка, оглеждайки се за Жизел. Ако преди шест седмици, като беше пристигнал, някой му беше казал, че ще е готов да се откаже от наследството си, любовта на родителите си и брака си в името на млада тайландка, нямаше да му повярва. Но сега, когато решението вече беше взето, се чувстваше по-сигурен от всякога преди.

Като го видя да влиза, Жизел му се усмихна от бюрото си.

— Май си направил избора си?

— Да — кимна Хари. — Отплавам за дома.

Жизел вдигна вежди с въздишка.

— Хари, разбирам те, колкото и да ми е тъжно, че ще напуснеш хотела ми.

Хари опря ръце в бюрото и се приведе към нея.

— Жизел, заминавам за Англия, защото е редно да обясня лично на близките ми за случилото се. После обаче веднага се връщам тук. Затова ще съм ти ужасно благодарен, ако ми запазиш позицията в бара. Ще отсъствам не повече от три месеца.

Жизел свали очилата си за четене и се ококори насреща му.

— Хари, сигурен ли си? Отказваш се от много.

— Обичам я, Жизел, а и мога да те уверя, че за мен ще е огромно облекчение да се откажа от наследството си. Така или иначе не съм роден за лорд.

— Ами съпругата ти? — попита деликатно тя.

— Не мога да живея в лъжа. Нима би било честно спрямо нея? Как да й подсигуря заслуженото, когато съм влюбен в друга жена?

— И смяташ да й кажеш истината?

— Да. — Хари се въоръжи с кураж. — Налага се. Така е справедливо.

— Предполагам, разбираш колко ще ти е трудно?

— Да. Но въпреки това съм решен да го направя.

Погледът на Жизел се смекчи при вида на абсолютната непоколебимост по лицето му.

— В такъв случай с радост ще те приема, като се завърнеш.

— Благодаря ти. А сега — добави той, — е време да съобщя на Лидия.

 

 

Същата вечер, след като Лидия беше приключила работа, Хари я хвана на излизане от хотела.

— Скъпа, трябва да поговорим. Насаме.

Лидия поклати глава.

— Не, Хари, трябва вървя. Моя майка тръгва за Япония утре. Тази вечер трябва се сбогувам с нея и с мои братя и сестри.

— О, скъпа… — Хари знаеше, че ще й е много трудно. — Утре тогава?

— Да, от утре ще живея в хотела. — Лидия въздъхна. — О, Хари, мои братя и сестри още мислят, че заминавам с тях за Япония. Майка ми отказва им каже, че няма.

— Ще те чакам тук — утеши я Хари, копнеейки да я вземе в прегръдките си. — Важно е да поговорим.

В очите й се прокрадна тревога.

— Имаш нещо лошо ми казваш?

— Лошо… но и много хубаво. Лидия, ела в стаята ми утре. Говорил съм с Жизел и тя ще го допусне, тъй като вече съм й служител — добави той. Отчаяно искаше да остане насаме с нея, за да я държи в прегръдките си, докато й разкриваше истината.

— Ти служител? — отвори широко очи Лидия. — Утре говорим. Довиждане, Хари — махна му тя, втурвайки се към вкъщи. — Успех в бар довечера.

— Благодаря — пророни той и се върна във фоайето, молейки се да не я загуби, след като узнаеше истината.