Лусинда Райли
Орхидеената къща (48)

47

— Намерих я, сър — съобщи тържествено цветарят на следващата сутрин.

— Къде е?

Мъжът се умълча и забоде поглед в мръсните пръсти на краката си. Бил усети намека, извади още две банкноти от джоба си и му ги подаде.

— Хайде, ще ви заведа. — Продавачът изсвирука на момчето от съседната сергия, сигнализирайки му да наблюдава и неговата, после махна на Бил да го последва.

— Госпожица Лидия вече не тук — обясни цветарят, превеждайки Бил през лабиринт от мръсни улици. — Неин живот… не добър. Братовчедка ми казва, че тя много, много болна. Не може работи, не може плаща за свой дом.

— Какво й се е случило? — попита Бил, а сърцето му запрепуска при мисълта за предстоящия отговор.

— Мисля, че вие знаете, сър — отвърна мрачно мъжът. — Но аз отишъл й кажа, че Хари тук и тя много щастлива. Каза дойдете. Ще й помогнете, нали? Мисля, че умира.

Цветарят спря пред сграда с прогнила дървена врата, закърпена с дъски. Прекрачвайки прага й, Бил едва не се препъна в еднокракия просяк, седнал до входа. Стисна челюсти, долавяйки познатата миризма на немити, болни тела, изпълваща непоносимо горещата, спарена стая. Мъжът го поведе нагоре по тясно, скрибуцащо стълбище и почука на една врата.

Отвърна им немощен шепот. Цветарят заговори на тайландски през вратата, извличайки още един вял шепот от другата й страна.

— Добре, господин Хари. Оставям ви. Тя болна. Не искам влизам. Елате, когато решите да вземете орхидеи.

Мъжът не дочака отговора на Бил, а направо хукна надолу по стълбището. Бил си пое дълбока глътка въздух, завъртя дръжката на вратата и влезе. Стаята тънеше в мрак, само тънки резки светлина се процеждаха през неравните пролуки между кепенците. Топлината беше нетърпима.

— Хари? — Слаб гласец привлече вниманието на Бил към единия ъгъл на стаята, докато очите му се мъчеха да привикнат към полумрака. На пода имате дюшек с дребна фигура отгоре му.

— Хари, ти ли си? Или сънувам?

Бил преглътна. Направи крачка към дюшека, без да промълви и дума, тъй като не искаше да я стресне с непознатия си глас, поне докато не я успокои, че не й мисли злото.

— Хари?

Бил пристъпи още малко напред, и още малко, докато не я видя по-ясно върху дюшека в краката си. Очите й бяха затворени, а главата й лежеше обърната на една страна върху белия чаршаф. Бил се приведе напред, за да огледа по-отблизо съвършените, вече познати му черти. И се увери, че беше открил Лидия.

— Хари, любов моя… — пророни тя. — Знаех си, че ти дойдеш… дойдеш за мен…

Бил не смееше да проговори от страх да не наруши магията. Вместо това коленичи до нея с натежало от мъка сърце и докосна челото й. То гореше.

— Хари… — въздъхна тя, — сънувах това… Слава богу, слава богу… ти тук… обичам те, Хари… обичам те…

Бил замилва челото й нежно, осъзнавайки с болезнена тъга, че горкото момиче почти губи съзнание.

— Прегърни ме… толкова болна… страх ме… моля те, прегърни ме…

С обляно в сълзи лице Бил взе крехкото й, отпуснато тяло в обятията си и я притисна към себе си, усещайки неестествената трескава горещина, която лепкавата й кожа излъчваше.

Тя въздъхна тихичко.

— Ти си тук, Хари, ти наистина си тук… сега сме в безопасност.

 

 

Бил нямаше представа колко дълго държа Лидия в прегръдките си. Мислеше, че е заспала, но от време навреме подскачаше, навярно заради някой кошмар или високата температура, която изцеждаше живота от тялото й. Беше виждал такова нещо в Чанги и знаеше до какво води…

Вероятно и той самият се беше унесъл в сън, упоен от топлината в стаята. Някакъв инстинкт го караше да вярва, че докато държеше в ръцете си това бедно, съсипано момиче, животът нямаше да й се изплъзне.

Най-накрая, неспособен да клечи повече, Бил я положи внимателно на дюшека. Стана и се огледа за вода, с която да навлажни челото й и да я поохлади.

Тогава чу тъничък звук. Дойде откъм далечния край на дюшека, отвъд мъртвешки неподвижното тяло на Лидия.

Чаршафът помръдна в тъмнината и Бил подскочи.

Той заобиколи дюшека и видя чаршафът да мърда отново, а изпод него пак се дочу същият звук. Бил клекна с разтуптяно сърце и плахо отметна чаршафа.

Две ярки кехлибарени очи отвърнаха на удивения му поглед. После се сбърчиха недоволно, а съвършената миниатюрна устичка се нацупи. И тишината незабавно бе раздрана от възмутения писък на новородено бебче, жадно за мляко.

 

 

— Разбира се, вече предполагах каква е причината за изчезването на Лидия — въздъхна Жизел, докато Бил седеше в офиса й с вече успокоеното бебе в ръце. — Винаги е била слабичка, но напоследък забелязвах, че се е позакръглила. Тук, в Тайланд, да си бременна жена без съпруг е най-жестокият позор. Но пък и не можех да я разпитвам. Тя сама трябваше да ми каже.

— Слава богу, че я намерих, госпожо. Беше в ужасно състояние… почти в безсъзнание… — Бил отпи щедра глътка от брендито, което Жизел му беше наляла при завръщането му в хотела. Направи му впечатление, че чашата се клати в ръцете му. Беше се нагледал на какво ли не по време на войната, но знаеше, че последните няколко часа щяха да витаят в паметта му дълго, дълго време.

След първоначалния шок от неочакваното откритие, неспирните крясъци на пеленачето бяха изтръгнали Бил от топлинното вцепенение, в което беше изпаднал. Той беше взел дребосъчето в ръце, хуквайки навън в посока към пазара. С помощта на още няколко банкноти беше съумял да склони цветаря, отпърво несъпричастен към случващото се, да докара раздрънкания пикап, с който превозваше орхидеите си от склада, и да откара Лидия до най-близката болница, за да й окажат спешна помощ.

— Цяло чудо е, че си я намерил точно навреме — каза Жизел с тревожен поглед. — В какво състояние я оставихте в болницата?

— В безсъзнание… много болна. Нямам представа какво й е. Не можех да разбера докторите. Като си тръгвах, беше със система и кислородна маска — обясни Бил. — Но госпожо, като я вдигнах от дюшека, за да я пренеса до пикапа, видях, че всичко е в кръв… — Гласът на Бил заглъхна. — Беше подгизнала в нея… на мястото, откъдето беше дошло бебето. Не знам дали ще оцелее, наистина нямам представа… — Дъхът на Бил пресекна и той преглътна тежко. — Поне вече се грижат за нея; не е съвсем сама в онази воняща стая.

— Знаят ли на каква възраст е бебето? Струва ми се доста мъничко — каза Жизел, гледайки спящото в ръцете му вързопче.

— Пъпната й връв още не е паднала, така че сигурно е едва на няколко дни. Докторите я прегледаха и ми я дадоха. Май решиха, че съм й… баща. — Бил се изчерви и сведе поглед към бебето.

— Не разбирам много от деца, имам повече опит с телетата във фермата, но това мъниче ми се струва съвсем здраво. Няма наяждане.

— И е много красива — добави Жизел със сантиментален поглед, — разкошна.

— Да. Така си е. — Очите на Бил се замъглиха от сълзи, докато гледаше кротко спящото в ръцете му бебче. — Но кажете, госпожо, как да постъпя сега? Какво да я правя?

— Господин Стафърд, моля ви, разберете, не знам какво да ви посъветвам. Може би трябва да се грижите за нея, поне докато Лидия се съвземе. А после, като си стъпи на краката, заедно ще вземете решение.

— Простете, но не знам нищичко за бебетата. Какво да правя с… изцапаното? В болницата й смениха пелените, ама… — Бил сбърчи нос — подушвам, че пак ги е оцапала.

— Все ще намерим няколко парчета плат и мляко. Може да спи в стаята ви; някъде в склада имаше бебешка люлка.

— Ами ако Лидия не се възстанови, госпожо? Какво да правя в такъв случай? — Бил съзнаваше, че шокът започва да му се отразява. Обземаше го панически страх при мисълта, че изобщо не беше подготвен да се нагърби с отговорността за едно новородено.

Жизел въздъхна.

— Господин Стафърд, разберете, нямам дума в това решение. Лорд Крофърд… не смятате ли, че е редно да го уведомим?

— Не, госпожо, не мога да го направя. Разбрахме се да не търся контакт с него, защото може… да ни заловят. Ако лейди Крофърд научи затова… — Бил сведе поглед към бебето. — Скоро ще им се роди тяхна рожба.

— Май лорд Крофърд не си губи времето, а? — вдигна едната си вежда Жизел. — Alors! На вас се полага да му сърбате кашата.

— Не бих го нарекъл така — отвърна отбранително Бил. — Не е виновен, че се е влюбил. И е повече от ясно, че Лидия продължава да го обича. Тя… — Бил се поколеба, наново разчувстван — … помисли ме за Хари; че се е върнал за нея, както е обещал. Стана ми гузно, че не я поправих, но не исках да я разстройвам допълнително. Много зле изглеждаше. Ох, майчице — преглътна тревожно Бил, — права сте, госпожо, в голяма каша се забърках, голяма.

Бил пресуши чашата си и двамата се умълчаха за момент, потънали в мисли.

— Колко тъжно — въздъхна Жизел накрая. — Това мъниче тук е поредната жертва на хаоса и болката, които войната пося след себе си. Но вие, господин Стафърд, трябва да разсъждавате практично. Ако Лидия не се възстанови, тук имаме сиропиталища, които приемат деца като това…

Бил потрепери.

— Да се надяваме, че ще стъпи на крака. Но да не забравяме, че тогава ще трябва да й обясня, че повече никога няма да види господин Хари, че си има съпруга в Англия и чака дете от нея…

— Не ви завиждам, господин Стафърд. Но съм убедена, че ще се справите. — Възхищението на Жизел към този добронамерен, силен мъж растеше от ден на ден. — Моля ви, предайте много поздрави на Лидия, като я видите. А сега отивам да намеря още мляко, пелени и плетената люлка.

— Благодаря ви — каза Бил, ставайки с бебето в ръце, изтощен от травмиращия ден, който беше преживял. — Признателен съм ви за помощта, госпожо.

Жизел го последва към вратата.

— Скъпи ми господин Стафърд, всички трябва да си помагаме с каквото можем.

 

 

През следващата седмица Бил бе принуден по най-бързия начин да усвои уменията, необходими да се грижи за бебето на Лидия. Беше се оказало невъзможно да си набавят професионална помощ в толкова кратък срок, но Лаор, приветливата, сръчна прислужничка, която чистеше стаята му ежедневно, му беше от огромна помощ. Показа му как да храни и повива бебето, кискайки се, докато го гледаше как се бори да забоде пелената с безопасната игла. С времето Бил научи ежедневната рутина на мъничето; познаваше дали плаче, защото се е напишкала, защото е гладна, или защото има „колики“, както ги наричаше Жизел, което често се случваше в пет часа сутринта. Беше му приятно да облекчава болката й, тупайки я по гръбчето, докато не се оригнеше, усещайки как мъничкото й телце се отпуска и главицата й се обронва на рамото му. После се връщаше в леглото изтощен и се будеше чак към осем, когато малката проплачеше от глад.

Всяка сутрин посещаваше Лидия в болницата, водейки и бебето със себе си. Тя все още беше в безсъзнание и я изгаряше жестока температура, а медицинските сестри го гледаха състрадателно как преповива и храни пеленачето на постелка до леглото й. Жизел помоли заместник-управителя си тайландец да телефонира в болницата и да поговори с доктора; така Бил разбра, че Лидия била получила сериозен кръвоизлив след раждането. Докторът не даде добра прогноза. Лидия продължавала да кърви и в утробата й се била появила инфекция, която опитвали да преборят с мощни лекарства, но за момента неуспешно.

Бил седеше до нея, разхлаждайки горящото й чело с мокро парче плат, макар и да му се струваше напълно безполезно. Понякога Лидия се раздвижваше, дори отваряше очи за броени секунди, после отново ги затваряше. Бил знаеше, че усеща присъствието им с бебето.

Започваше да го обзема отчаяние. Корабът му отплаваше за Англия само след три дни, а още не беше решил как трябва да постъпи, ако Лидия не дойдеше в съзнание преди заминаването му. Но дори да се съвземеше, пак нямаше да е в състояние да се грижи за детето си в продължение на много седмици занапред.

Лаор му беше показала как да връзва голям шал през гърдите си, така че да носи бебето в него, както правеха тайландките, и Бил се възползваше от съвета й, тръгвайки към следобедните си срещи с Приятеп, цветарят. Той го заведе на главния цветарски пазар в Банкок, откъдето Бил подбра екземплярите, които смяташе да отнесе със себе си в Англия.

Докато скитаха по знойните, пренаселени улици на Банкок, Бил научи от новия си приятел много от тънкостите около грижите и отглеждането на орхидеи. Нямаше съмнение, че новите познания щяха да са му безценни. От три поколения насам семейството на Приятеп култивираше в разсадника си в Чианг Май орхидеи, набавени от планинските джунгли край селото. Приятеп му обеща да изпраща екземпляри от всеки нов вид, който откриеха в бъдеще, директно до „Уортън Парк“.

По време на тези им експедиции бебето спеше кротко до гърдите на Бил, проплаквайки единствено ако пелените му бяха мокри или дойдеше време за хранене. Първоначално Бил се срамуваше да я разнася със себе си, но с изненада откри колко успокояващо му действаше топлината на малкото й тяло до неговото.

— Тя добро бебе — беше отбелязал един ден Приятеп. — Не създава грижи. Ти добър татко.

Бил беше изпитал прилив на гордост.

— Наистина си добричка, и много красива, милата ми тя — каза й любвеобилно една нощ, докато я преповиваше сръчно, а кехлибарените й очички се взираха в него с такова доверие, че сърцето му се късаше. Той я вдигна от леглото и целуна тъмната й мъхеста главица. Залюля я нежно в ръцете си и тя се сгуши в рамото.

— Какво да те правя, а, мъниче? — въздъхна отчаяно, оставяйки я в плетената люлка. Тя го погледна, и може би си въобразяваше, но като че ли му се усмихна, преди да засмуче юмручето си доволно и да затвори очички.

Оставаха само два дни до заминаването му, а Лидия още не се беше свестила, така че беше крайно време да вземе окончателно решение.

— Познаваш ли някое добро семейство от Банкок, което би я приело? — попита Приятеп, докато внимателно подреждаха орхидеите в сандъци.

— Не. Хора тук имат прекалено много бебета. Нямат достатъчно пари и храна. Умре ли майка, бебе отива в дом за сираци — заяви безцеремонно Приятеп.

Бил въздъхна.

— Сещаш ли се за такъв?

— Да, но там е лошо място, господин Бил. Твърде много бебета, понякога четири в едно легло. И мирише лошо — сбърчи нос Приятеп. — Бебета се разболяват там и умира. Лошо. — Обърна поглед към мъничето, което спеше сладко в една щайга, застлана с одеяло, докато Бил работеше. — Няма бъдеще тук, ако нейна майка умре.

 

 

След безсънна нощ Бил отиде в болницата, както обикновено, и завари усмихната медицинска сестра до леглото на Лидия. Жената посочи към нея и каза нещо на тайландски. Бил видя, че очите на Лидия бяха широко отворени и изглеждаха огромни на фона на изпитото й, сивкаво лице. Сърцето му прескочи — не беше подготвен за такова нещо. Лидия съсредоточи погледа си върху него и изражението й моментално се пропи със страх.

— Кой сте вие? — Гласът й беше немощен и дрезгав. — Къде Хари? Сънувах ли, че дошъл при мен? Защо мое бебе е у теб? Дай ми я! — Тя протегна мъчително ръце към бебето, притиснато до гърдите на Бил в платнената си люлка.

Сестрата й каза няколко успокоителни думи на тайландски, после помогна на Бил да извади бебето от шала и го положи в свивката на едната й ръка.

Лидия обсипа жената с въпроси, на които тя отговори търпеливо, докато Бил стърчеше безпомощно до леглото. Той съзнаваше, че неизбежният момент беше настъпил и предпочиташе да прекара още цяла година в Чанги, вместо да се примири с него.

Когато сестрата ги остави насаме, Лидия стрелна Бил с пламтящ от гняв поглед.

— Защо казал на сестра, че сте баща на мое бебе? Не е вярно! Кой сте? Кажете!

— Кълна се, че не съм й казвал подобно нещо, госпожице Лидия. И бездруго не знам тайландски. Май просто са решили така, понеже аз ви доведох тук. Казвам се Бил Стафърд и съм приятел на лорд Хари. Той ме изпрати в Банкок, за да ви намеря.

— Хари? Той… не тук? — Страхът и яростта се изпариха от очите й, отстъпвайки място на сълзи. — Но аз го видях… той дойде… той ме прегърна… аз…

— Лидия, аз дойдох в стаята ви. Хари го няма. Той е в Англия. Много съжалявам, но това е самата истина.

— Не… не… аз видях го… борих се за мой живот заради него… той се върна за нас — простена тя, затваряйки очи, докато сълзите се ронеха от ъгълчетата им и се стичаха по бузите й.

— Лидия, аз… той ви обича. Толкова много ви обича. Вие сте всичко за него, повярвайте ми.

— Тогава защо не е тук? Той обеща… обеща ми, че се върне при мен — пророни тя тихо.

— Баща му почина. Налага се да поеме в свои ръце семейното имение в Англия. Щеше да е тук, ако можеше, кълна ви се. — Бил съзнаваше, че думите му бяха нищожен, недостоен опит да утеши жена, която никой с нищо не можеше да утеши.

— А дойде ли скоро? — попита Лидия с тънък шепот, изтощена от изблика си.

— Не може да дойде, госпожице Лидия. Затова изпрати мен.

— Значи вие дошъл да ни отведете в Англия…

Бил виждаше, че силите я оставят.

— Починете сега, госпожице Лидия — каза й той, пресягайки се да хване ръката й. — Ще остана до вас. По-късно ще поговорим и ще ви разкажа всичко.

— Той ще дойде. Той ме обича… обича ме…

Гласът й заглъхна, преборен от съня.

 

 

Бил прекара следващите два часа до леглото на Лидия, раздиран от състрадание, като я гледаше най-сетне прегърнала дъщеричката си и потънала в сънища за бъдеще, каквото никога нямаше да има. Когато бебето се събуди от глад, Лидия не отвори очи. Бил я измъкна внимателно от ръцете й, нахрани я, препови я и я върна на майка й.

Когато залезът разля прокобната си охрена светлина през прозорците на отделението, Лидия се размърда в леглото. Медицинската сестра доведе доктора и отпрати Бил от стаята.

Като излезе, Бил си купи бутилка бира и купа оризови спагети и седна на стълбището да ги изяде.

Въпреки мъчителните години, прекарани в Чанги, не вярваше някога да се бе чувствал толкова отчаян. И самотен.

Един час по-късно го извикаха в отделението. Лидия се беше понадигнала на възглавниците и изглеждаше болезнено крехка, но поне очите й му се сториха по-будни, изражението й — по-спокойно.

— Моля, господин Бил, седнете — каза тя, сочейки стола. — Доктор ми каза, че сте много мил. Довел сте ме тук, грижил сте се за мое бебе и сте ме посещавал всеки ден. Каза, че сте добър човек.

— Направих всичко по силите си, госпожице Лидия. А тя — посочи той пеленачето, сгушено в прегръдките на майка си, — е истинска душица.

Лидия сведе усмихнато лице към бебето си.

— Мислите ли, че прилича на неин татко?

Бил смяташе, че е одрала кожата на майка си, но въпреки това кимна утвърдително.

— Да, прилича. И през цялото това време се питам какво име сте й дала.

— Жасмин. Казва се Жасмин. Хари ми каза, че негова майка отглежда цвете в градината си в Англия. И тук вирее. Много е красиво и с чудесен аромат.

— И аз го обичам, госпожице — съгласи се Бил. — Името е прекрасно.

— Надявам се Хари го хареса. А вие Бил…?

— Стафърд, госпожице Лидия. Бях в Чанги с лорд Хари, двамата много се подкрепяхме… — Споменът предизвика болезнена гримаса върху лицето му. — Но у дома, в Англия, съм негов градинар.

— Градинар? — вдигна едната си вежда Лидия. — Изпратил е негов градинар да ме намери?

— Знаеше, че може да ми има вяра, госпожице Лидия. Готов съм на всичко за него, наистина.

Погледът на Лидия се разнежи.

— Да, не познавам друг като него. Нямам търпение да го видя и да му покажа наше бебе. От негови писма знам, че не може дойде тук. Баща му умрял. Затова изпратил теб да ме намериш и да ме отведеш при него в Англия, нали?

— Лидия, аз…

— Но аз не мога отида в Англия сега, господин Бил — поклати глава Лидия. — Доктор ми каза, че мое раждане било тежко и трябва незабавно ме оперира. Преди не можели, понеже аз била много зле и мислели, че и бездруго умра. Казват, че сигурно минат много седмици, преди се оправя. Ако изобщо оправя се… Така че трябва изчакам, преди тръгна на дълго пътуване.

Бил преглътна сухо. Знаеше каква смелост проявява, колко сериозно беше положението й всъщност.

— Госпожице… тоест Лидия… аз…

Думите му секнаха и тя прочете ужаса в очите му.

— Какво има?

— О, госпожице, не знам как да ви го кажа, но… аз…

— Той не ме иска вече? — Лицето й гореше от болка.

— Не, той ви обича, госпожице, повече от всичко друго на света… не е това… просто…

— Щом ме обича, всичко е наред, така че вие трябва ми кажете, господин Бил, какво станало с горкичкия ми Хари. — Тя го погледна в очите, а нескончаемата й вяра в споделената, безсмъртна любов я зареждаше с такава стоическа решителност, че Бил се почувства още по-неспособен да й разкрие истината.

— Май е най-добре да се върна след операцията, като възвърнете силите си — предложи той. — Не мисля, че е редно да ви го съобщавам точно сега.

— Господин Бил, за малко да умра. А и може умра по време на операция или после. Доктор ми го каза. Операция е утре — добави тя. — Няма време. Затова трябва ми кажете всичко още сега. Моля ви, господин Бил — прикани го тя, — трябва науча.

— Аз… о, госпожице…

Лидия протегна дребничката си, трепереща ръка, за да го утеши.

Виждам, че няма ми кажете нещо хубаво. Готова съм. Не бойте се. Знам, че той ме обича и само това е важно. Кажете, моля ви.

И така Бил — чиято духовна сила изглеждаше нищожна в сравнение с тази на жената, която щеше да съсипе с думите си — й разкри истината. Изпълни безкрайно тежката си мисия, възхищавайки се на смиреността по лицето й, макар и ръцете й от време навреме да се свиваха в юмруци от мъка.

Тогава Бил обърна поглед към мъничкия, съкровен плод на нестихващата й любов, кротко сгушен в обятията й. И проумя, че няма да намери сили да й разкаже цялата история, да й съобщи новината за другата рожба, с която съвсем скоро щеше да се сдобие господин Хари, далеч в Англия.

— Е… това е. Хари е женен и сега, когато баща му вече не е сред живите, цялата отговорност за имението пада на неговите плещи. Не намирам думи да изкажа състраданието си към двама ви, госпожице Лидия. Имаше намерение да се върне при вас, повярвайте ми, да каже на жена си и да й поиска развод. Но вече дори той самият разбира, че няма начин. Заръча ми да ви предам, че ще ви обича вечно — завърши разказа си Бил. — Заклевам се, госпожице Лидия, никога не съм го виждал по-тъжен, също като вас. Аз… толкова ми е жал за двама ви.

Лидия се взираше в нищото, потънала в дълбок транс.

— Знае ли за бебе? — попита шепнешком накрая.

— Не. Не знае.

Лидия кимна. Лицето й придоби умислено изражение.

— Не може е с мен. Дори да оживея.

— Не, госпожице Лидия, колкото и да иска, не може.

— Дали не би взел наше дете, ако научи?

Бил знаеше отговора, но лицето на Лидия притъмняваше с всеки изминал момент.

— О, госпожице, съмнявам се — отвърна вяло той.

— Искам го попитате дали би взел наше дете. — Внезапно ръката й се стрелна и загърна ръкава му. — Искам изпратите телеграма още тази вечер. Питайте го. Моля ви, господин Бил, трябва го питате. Нямам време. Трябва реша кое е най-добро за Жасмин, преди стане твърде късно. — Тревогата изпиваше всичките й сили; пръстите й пуснаха ръкава му и тя затвори клепачи. — Аз не важна. Вече гледала смъртта в очите и може би ми писано да напусна тази земя скоро. Но наше дете… наше бебе… не бива страда. Хари не би позволил това. Знам, че не би… трябва му я водите… водете я при неин баща.

Бил преглътна тежко. Нямаше смелостта да й каже, че идеята й беше неосъществима.

Лидия отвори очи и погледна дъщеричката си.

— Тя заслужава нормален живот, господин Бил. Дори аз да не умра, не мога се грижа добре за нея. Спасете я. Аз нямам дом, нито работа, нито пари. Трябва я пратя в Англия с вас. Там тя има шанс.

— Госпожице Лидия… — подхвана с дрезгав глас Бил — бебето се нуждае от майка си. Мисля, че…

— Аз мисля, че може умра, а няма кой друг се грижи за бебе. — Тя целуна главицата на Жасмин и взе в мъничката си ръка още по-мъничкото й копие. Очите й, лъснали от непролетите сълзи, срещнаха тези на Бил. — Вземете я сега, моля. Така най-добре. Ако остане при мен още, после няма мога… — гласът й най-накрая пресекна от вълнение — … се разделя с нея.

Тя сведе глава и зашепна нещо на Жасмин, ронейки думи, които Бил не разбираше и не искаше да разбере. Знаеше, че Лидия се сбогува с дъщеря си.

С разтреперано от напъна тяло Лидия опита да вдигне рожбата си, за да му я подаде. Бил протегна ръце и пое Жасмин в прегръдките си, докато лицето на Лидия се обливаше в необуздани, тихи сълзи.

— Пазете я, господин Бил, моля ви, пазете я. Вярвам, че вие добър човек. Сега трябва се доверя на вас и неин баща, защото не знам дали мое бъдеще е тук, на земя, или в рая. Но това не е важно. Жасмин трябва има бъдеще, не аз. Моля ви, господин Бил — продължаваше да го умолява тя, — намерете начин ми кажете дали моя дъщеря е добре. Ако оживея, трябва знам.

— Добре. Ще пиша на Приятеп, цветаря. — Гласът на Бил трепереше от емоции, изричайки обещания, които не знаеше дали може да спази. — Ще пазя Жасмин, госпожице Лидия, не се тревожете.

— Коп кун ка. И кажете… и на двама, че ги обичам повече от звезди на небе и са мой дар от бог.

Лидия се пресегна да погали чедото си за последен път, но ръката й, останала без капка сили, не достигна Жасмин и падна немощно на леглото.

— Кажете им, че ще ги видя пак. Защото… — тя вдигна поглед към Бил и го дари с усмивка, която озари цялото й лице и внезапно отвори очите му към неземната й красота, — любов никога не умира, господин Бил. Никога не умира.