Лусинда Райли
Орхидеената къща (54)

53

Джулия нямаше представа колко време се бе взирала в него. Мозъкът й обаче отказваше да приеме сигнала, който очите и ушите й му изпращаха.

Защото беше… невъзможно.

Вглеждайки се в мъжа пред себе си. Джулия стигна до заключението, че е Ксавиер… и в същото време не е той. Или поне не е онзи Ксавиер, който бе носила в съзнанието си от деня на смъртта му. Този Ксавиер се беше състарил с десет години, дори двайсет: вече не беше просто слаб, а изпит до мършавост. Този Ксавиер се беше сдобил с назъбен белег върху цялата лява страна на лицето си.

— Разбирам, че си смаяна да ме видиш — обади се той.

Изказването му породи у Джулия неуместен импулс да се закикоти истерично.

Тя съумя да намери гласа си.

— Опитвам се да преценя — каза бавно тя, натъртвайки думите си, — дали си призрак. Халюцинация.

Той поклати глава.

— Не, не съм.

— Тогава… — Джулия се помъчи да намери подходящите думи, но накрая просто изрече половинчато: — Как?

— Скъпа ми Джулия, имаме да говорим за много неща, но моля те, ела при мен. Прегърни съпруга си, завърнал се от отвъдното, и сама се увери, че е реален.

Ксавиер протегна ръце към нея.

Джулия го послуша, стана и закрачи бавно към него.

— О, ma chérie, моя Джулия… — прошепна той, взимайки я в прегръдките си. — Нямаш представа от колко време мечтая за този момент.

Допирът с него и познатата му миризма я увериха, че не халюцинира.

Шокът й дойде в много и сълзите й рухнаха неудържимо.

— Не разбирам, аз просто… не… разбирам!!

Тя се отпусна върху него и Ксавиер я отведе до дивана, слагайки я да седне, без да отпуска прегръдката си.

— Знам, знам, ma petite, няма как да не се стреснеш от появата ми. Опитах да измисля по-щадящ начин — каза той, милвайки косата й, — но просто не намерих такъв.

— Но как… — проплака тя — как е възможно да си тук? Та ти си мъртъв, мъртъв! Загина преди една година… а ако не си умрял, къде, по дяволите, се загуби?!

— Ще ти разкажа всичко, като му дойде времето — успокои я той. — За момента трябва да отпразнуваме събирането си.

— Не! — Джулия се отдръпна рязко от него. — Трябва да ми кажеш веднага! Ксавиер, кажи ми веднага — повтори с умолителен тон тя.

— D’accord, права си. Трябва да ти кажа. Но първо трябва да поукротим нервите си с по чаша вино.

Ксавиер излезе от всекидневната да им донесе вино, а Джулия остана напълно неподвижна, неспособна да проумее случилото се.

— Изпий това, chérie. Ще ти помогне — каза той, като се върна с двете чаши.

Джулия не вярваше, че каквото и да било — да не говорим за чаша вино — можеше да й „помогне“. Въпреки това си отпи, поне колкото да съсредоточи вниманието си върху нещо.

— Моля те — подхвана жално отново, — трябва да ми обясниш, Ксавиер. В противен случай ще обезумея. Моля те.

Ксавиер взе чашата от ръката й и я остави на масичката за кафе.

После сложи дългопръстите си ръце върху нейните, без да откъсва очи от лицето й.

— Ma chérie… от толкова дълго време копнея по този момент… и се боя от него. Не знаех как е най-добре да постъпя; дали да не страня от теб завинаги. Да ти спестя именно този шок и да те защитя. Да — кимна утвърдително той, — в определен смисъл щеше да ми е по-лесно да стоя настрана от теб. Да се скрия, да не ти се изповядвам за ужасната си постъпка. Но просто не можех да бягам вечно. Трябваше да събера смелост и да поема отговорността си на съпруг… и на баща.

Внезапна, трескава мисъл нахлу в съзнанието на Джулия.

— О, господи! — възкликна тя, залепвайки длан на устата си. — Кажи ми, Ксавиер, кажи ми, кажи ми… щом ти си жив… и Габр…?

Ксавиер поклати глава.

— Не, mon amour, него го няма, няма го. Аз… видях го със собствените си очи.

Джулия изтръгна ръката си от неговата. Пое си дълбока глътка въздух, свиквайки цялата си сила.

— Просто ми кажи истината.

Ксавиер допи виното си, после опита отново да хване ръцете на Джулия. Тя обаче ги дръпна от него.

— Не! Не ме докосвай! — Долавяше нотката на истерия в собствения си глас. — Моля те! Просто ми кажи истината!!

— D’accord, chérie, ще започна. Онзи ден, онзи зловещ ден тръгнахме от дома на приятеля ми в седем. Габриел ме помоли да го взема на предната седалка на новата ми кола и аз се съгласих. Потеглихме към дома със свален покрив. Габриел беше толкова развълнуван да седи отпред в спортната кола на тате. Пищеше от радост, смееше се и викаше: „Карай по-бързо, тате! По-бързо!“. И понеже… — гласът на Ксавиер пресекна — понеже исках да му доставя удоволствие, настъпих газта. Влязох в завоя с твърде голяма скорост и кривнах настрани, за да избегна задаващата се от другата страна кола. Така загубих контрол, изхвърчахме от пътя и се затъркаляхме надолу по склона.

Ксавиер рухна.

— Прости ми, Джулия, прости ми… — Той преглътна и продължи. — Накрая колата се спря в едно дърво. Бях изпаднал в шок и лицето ми кървеше — той докосна белега на бузата си, — но все още бях в съзнание. Моментално се огледах за Габриел, но седалката до моята беше празна. Осъзнах, че вероятно е изхвръкнал, когато сме полетели надолу по склона. Успях да се измъкна от колата и хукнах нагоре да търся Габриел.

Ксавиер зарови глава в ръцете си.

— О, Джулия, Джулия…

Тя наблюдаваше вцепенено, безмълвно как съпругът й се мъчи да си възвърне самообладанието. Какво можеше да каже?

— Аз… намерих го — продължи тихо той, — малко по-нагоре по хълма. Първоначално реших, че просто е изпаднал в безсъзнание. По него нямаше и драскотина! Но тогава… О! Бог да ми е на помощ! — възкликна Ксавиер. — Тогава го вдигнах и главата му увисна като на… счупена кукла. Веднага осъзнах, че е сериозно ранен, че ударът е бил жесток.

— Казваш, че вратът му е бил счупен? — Джулия просто трябваше да узнае, трябваше да научи точно как бе загинало детенцето й.

— Да. Тогава забелязах, че очите му са отворени… широко отворени, но не мигаха, Джулия, не мигаха. Проверих пулса му и не напипах нищо; разтърсих го, опитах да го свестя, но започвах да проумявам, че вече не ме вижда… че е… не! — простена той и поклати глава. — Не мога да го кажа.

— Казваш, че в онзи момент си разбрал, че Габриел е мъртъв? — произнесе думата вместо него Джулия.

— Oui, chérie, беше… мъртъв. Седях до него незнайно колко време, притисках го в обятията си, молех го да се върне при мен, но нищо не се случи. И тогава… — Ксавиер потрепери от спомена — чух силен взрив и видях, че колата под нас е избухнала в пламъци. Гората беше толкова суха, че огънят ме достигна само за броени секунди. И… как да ти го кажа, как? — От гърлото на Ксавиер се изтръгнаха няколко тежки, агонизиращи вопъла. — Побягнах. Затичах се и не спрях. През гората и надалеч от огъня. И — поредният сподавен вопъл напусна гърдите му — не взех обичното ни момче с мен! Не взех… момчето ни… с мен!

Ксавиер нямаше сили да продължи. Оброни глава в ръцете си и зарида.

Джулия седеше до него, вперила поглед в далечината, заставяйки тялото си да остане на място.

— Моля те, Ксавиер, продължи нататък. Трябва да узная всичко. — Нямаше представа откъде се беше спуснало мистериозното спокойствие, което я обземаше.

След няколко минути Ксавиер се съвзе и продължи.

— Всеки божи ден се питам защо, защо в онзи проклет момент не грабнах нашето ангелче в ръце и не го отнесох със себе си. Не мога да си го обясня… не мога. — Той заклати неистово глава. — Оставих го там, сам-самичък! Може би се дължеше на шока, на непоносимата скръб… на същинската лудост, която замъгляваше съзнанието ми. Може би просто съм се подчинил на себичния си инстинкт за самосъхранение. Но го направих, Джулия, оставих го там, оставих го самичък.

Ксавиер отново зарида, но и този път сълзите му не успяха да трогнат Джулия.

— И къде избяга?

Ксавиер избърза очите и носа си с ръка, после поклати глава.

— Джулия, не мога да ти кажа накъде съм побягнал, но когато най-сетне спрях, когато се уверих, че съм се отдалечил достатъчно от пламъците, просто легнах в гората и заспах: а може би съм загубил съзнание. Като се свестих, вече беше паднала нощ. Затворих очи и отново се унесох в сън. Когато пак ги отворих, се зазоряваше. И тогава… осъзнах, че… трябва да се прибера у дома при теб, да ти обясня какво се беше случило. Но представех ли си как ставам на крака, как те поглеждам в очите, ме спохождаше безсилие. В крайна сметка тръгнах нанякъде и след време осъзнах, че съм наближил Сен Тропе, затова продължих напред, докато не стигнах града. — Той замълча и си пое дълбока глътка въздух, преди да подхване отново: — Джулия, умолявам те да разбереш, че в онзи момент бях обезумял от скръб. Стигнах до някакво магазинче и очите ми попаднаха на един вестник. Знаеш какви бяха вестникарските заглавия онзи ден.

— Не знам. Не съм ги чела.

— Е, естествено твоето лице ме гледаше от първа страница. Вероятно още не се бяха сдобили с моя снимка, но и бездруго никой нямаше да ме разпознае онази сутрин. — Ксавиер направи гримаса. — С окървавената си буза и изпокъсани дрехи приличах на същински скитник, не на съпруга на прочутата Джулия Форестър.

Ксавиер стана рязко и закрачи из стаята.

— Поизчистих се, доколкото можах в една обществена тоалетна, после си купих вода и вестник. Прочетох за катастрофата, за Габриел и за мен самия. Тогава осъзнах, че и ти, и останалият свят ме мислите за мъртъв. В онзи момент… — Ксавиер спря да обикаля стаята и се обърна с лице към Джулия — проумях, че не мога да се върна при теб и да ти кажа истината за постъпката ми; знаех, че никога няма да ми простиш. Бях убил нашето petit Ange и го бях оставил да изгори на онзи хълм. — Ксавиер остана на място, пресушил сълзите си, вперил поглед в нищото. — Затова избягах.

— Къде?

— Качих се на едно екскурзионно корабче, което обикаляше крайбрежието. То ме отведе до Ница, откъдето взех ферибота до Корсика. Отседнах в една малка къща за гости, докато парите ми не свършиха. След това прекарах няколко седмици в бране на плодове, но винаги на различно място, за да не ме разпознае някой. — Ксавиер сви рамене. — Едва ли имаше такава вероятност, но не исках да рискувам. Не исках да ме открият. Мисля, че… ще ми се да вярвам, че преживявах психическа криза. Не можех да разсъждавам логично; съзнанието ми беше блокирало. Водех най-елементарно съществувание. Разбираш ли ме, Джулия?

Очите му я умоляваха да отговори, но тя не се поддаде.

Той въздъхна.

— Може да се каже, че тогава започна бавното ми възстановяване. И отново се размислих, не само за онова, което бях причинил на Габриел, но и за предателството ми спрямо теб. Бях допуснал да живееш с мисълта, че не само свидното ти синче е мъртво, но и съпругът ти. И… — Ксавиер прокара трескаво пръсти през косата си — колко ужасно бях постъпил. Бяха ми нужни много седмици да намеря силата и куража да се върна при теб. Но в крайна сметка успях. Ето ме.

Помежду им се спусна дълго мълчание.

Накрая Джулия попита:

— Откъде знаеше, че съм тук?

Ксавиер я погледна учудено.

— Къде другаде да си? Ако беше заминала за някой рецитал, щях да те изчакам. Но важното е, че те намерих тук, ma chérie.

— Чак сега се връщам — обяви равнодушно Джулия. — Досега живях в Англия. И дори не припарвах до пиано. — Тя стана рязко, изпитвайки нуждата да се измъкне от стряскащото му присъствие. И да намери начин да превъзмогне ужасяващата истина за смъртта на сина им. И това, че Ксавиер бе имат пръст в нея.

Прекоси фоайето и кухнята, за да излезе на терасата.

Съзерцавайки мастиленочерното небе, обсипано с милион звезди, тя обви тялото си с ръце в безполезен инстинктивен жест. И си припомни с насмешка убеждението си, че животът я беше научил на всичко, което можеше да узнае за болката…

Колко се беше лъгала само.

— Прости ми, прости ми… — замоли се на небесата, проумявайки колко й се искаше от двама им да беше оцелял Габриел.

Той уби детето ни…

НЕ! Джулия поклати глава. Не можеше, не биваше да разсъждава така. Беше злополука… едничък момент на своеволие, трагичен избор, какъвто всеки родител можеше да направи в многото години на грижи за детето си…

Освен това далеч не беше сигурно, че Габриел би оцелял, дори ако беше закопчан в детското си столче на задната седалка.

Оставил го е да изгори…

— О, боже… — прошепна Джулия.

Нима беше способна да му прости подобно нещо?

Ами ако Габриел е бил жив…?

Мисълта беше прекалено зловеща, за да я задържи в съзнанието си. Трябваше да повярва, че не е бил жив, в противен случай щеше да се побърка, представяйки си как е страдал сам-самичък. Трябваше да се довери на Ксавиер.

А по-нататъшните му действия? А това, че се беше покрил за цели дванайсет месеца, оставяйки я да вярва, че и той е загинал?

Ако Ксавиер се беше прибрал у дома и си беше признал за ужасната грешка, дали щеше да му прости?

Нямаше отговор на този въпрос.

Джулия спря да кръстосва терасата и се стовари в един стол.

Бяха ли шокиращите обстоятелства приемливо оправдание?

А какво щеше да прави с Кит сега, когато Ксавиер се беше върнал…?

Джулия долепи длан до челото си. Струваше й се твърде много, твърде много…

Усети допира на ръка върху рамото си и подскочи.

— Джулия — той клекна пред нея, вземайки ръцете й в своите, — толкова много съжалявам за всичко, което трябваше да ти съобщя тази вечер. Представям си колко е мъчително за теб да чуеш истината. Никога няма да си простя за стореното. Но моля те, разбери, че единствената причина да се върна, е, за да ти се реванширам. Защото осъзнавам, че съм постъпил нередно и защото — той се приведе да й целуне ръцете — те обичам, chérie, обичам те безкрайно. Би ли ми простила някога за стореното?

Джулия сведе поглед към него и видя отчаянието в очите му. После се изправи.

— Не мога да говоря повече тази вечер. Много съм уморена. Засега използвай стаята за гости, ако обичаш.

И тя влезе тихо в къщата.

 

 

През следващите два дни Джулия не излезе от стаята си, пренебрегвайки молбите на Ксавиер да поговорят. Съзнанието й трябваше да смели чудовищната новина и й беше нужно време да се съвземе. Денем спеше с часове, само за да се събуди в най-безмилостните, най-дълбоките часове на нощта и да се сблъска с кошмара, който преживяваше наяве.

На третата сутрин Джулия пусна Ксавиер в стаята си. В ръцете му имаше поднос с пресни кроасани, конфитюр и кафе.

— Нося ти закуска, chérie. Тревожиш ме, като не ядеш. — Той остави подноса на леглото и загледа изпитото й лице. — Мила моя Джулия, не мога да се примиря с това, че аз те подложих на толкова нетърпима болка.

Той й наля кафе и Джулия се поизправи в леглото, като й подаде чашата.

Отпи безмълвно няколко глътки с надеждата да я ободрят.

— Днес трябваше да се върна в Англия — обяви равнодушно тя.

— Non! — подскочи ужасен Ксавиер. — Нима би тръгнала при това положение? Джулия, не си в състояние да пътуваш, а и трябва поне да поговорим.

Внезапен копнеж по спокойствието, мира и благополучието, в които бе живяла с Кит в „Уортън Парк“, я накара да се просълзи.

— Ксавиер, аз… — тя въздъхна, неспособна да изрази на глас вихрушката от емоции в душата си.

— Джулия — продължи умолително той, — призовавам те да изпълниш само една моя молба; остани с мен, поне за няколко дни. Позволи ми да те обичам, да ти помогна с преодоляването на огромния удар, който ти нанесох. Ако след това време все още искаш да си отидеш, няма да те спирам. Но не смяташ ли, че като родители на нашето petit Ange му дължим поне това?

Това беше единствената мисъл, способна да я спре.

— Месеци наред скърбя сама по него — пророни тихо тя.

— Тогава ми дай възможност да поскърбя с теб. И аз… имам нужда от това. Не ме напускай, chérie, умолявам те. Не мога да… не мога да продължавам така.

Джулия го погледна и видя отчаянието в очите му.

— Добре. Ще изпълня молбата ти и ще остана. Засега.

Ксавиер се хвърли да я прегърне, разливайки кафето й по целия чаршаф.

— Merci, mon amour. Обещавам, че няма да съжаляваш. Е, мила моя Джулия, какво би искала да правим днес?

— Да правим? — попита тя, смаяна от въпроса му.

— Да, мисля, че ще е за твое добро да поизлезеш от къщата, да се отдалечиш от… спомените. Може… — Ксавиер сви рамене — да се разходим по любимия ни плаж и да обядваме заедно, какво ще кажеш?

— Ами…

— Джулия, моля те, mon amour. — Ксавиер заби поглед в ръцете си и заговори с по-кротък тон. — Разбирам колко болка съм ти причинил с историята си, но няма ли поне една малка част от теб, която се радва да ме види? Нима не си… скърбила и по мен?

— Разбира се, че скърбих! Бях… — Джулия преглътна — бях неутешима месеци наред. Нямаш представа какъв ад преживях! А когато най-сетне започнах да се примирявам с трагедията и да вярвам в бъдещето си, се появяваш ти… и… о, Ксавиер — тя зарови лице в ръцете си, — не знам… просто не знам как да се чувствам.

Колкото и да ги отблъскваше, сълзите й рукнаха накрая. Ксавиер я прегърна и я притисна към себе си, милвайки косата й.

— Знам, mon amour, знам. Но ти се кълна, че ще опитам да изкупя греховете си, да се грижа за теб, да те утешавам, да ти помагам с каквото мога. Вече не си сама. Тук съм. Не мислиш ли, че имаме нужда един от друг?

— Да, но… — Обяснението беше толкова оплетено, че Джулия нямаше сили да го подхване.

— Наистина смятам, че не би било зле да те изведа от къщата за малко. Ако ти стане неприятно, ще те върна незабавно. D’accord?

Тя въздъхна, твърде съкрушена да я е грижа къде се намира. Искаше единствено да потуши неспирното мъчително чувство, което се беше загнездило в стомаха й, още откакто Ксавиер й бе разказал за случилото се с детето й. Сякаш наново потъваше в траур.

— D’accord.

— Bonne. Но първо — Ксавиер въздъхна тежко — трябва да отида в жандармерията и да уведомя властите, че съм възкръснал.

— Смъртният ти акт е на бюрото в кабинета. Мисля, че трябва да го вземеш — каза сухо Джулия.

Той стана и сведе поглед към нея.

— Съзнавам, че може да ме подведат под отговорност.

Тази идея не й беше минала през ума.

— За какво?

— За рисковано шофиране и дори за непредумишлено убийство. Но трябва да го направя. Отивам още сега. Искам всичко да се изясни веднага. Страх ме е — призна си той.

Тя видя в очите му погледа, който познаваше отлично: искаше да отиде с него в участъка. Без да му обърне внимание, Джулия стана от леглото.

— До после — каза, влизайки в банята.

 

 

Джулия беше пред пианото, търсейки така жадуваната утеха, когато Ксавиер се върна у дома. Той влезе във всекидневната с усмивка на лице.

— Voilà! Готово! Да беше видяла лицето на мосю инспектора, като зърна човек, държащ собствения си смъртен акт в ръце! — изкиска се Ксавиер.

— Сигурна съм, че е бил слисан. — Приповдигнатото настроение на съпруга й я озадачаваше.

— Съмнява се, че държавата би повдигнала обвинение срещу мен, тъй като не е имало свидетели. Прие обяснението ми безпрекословно. Очевидно не съм първият шофьор, излетял от пътя на онзи завой. Каза, че можело да ме обвинят в симулиране на собствената ми смърт, но само ако сме получили пари от животозастрахователната ми полица. Е, получили ли сме? — погледна я той загрижено.

Поне протакането й по отношение на документите, свързани със „смъртта“ на съпруга й, се беше оказало за добро.

— Не — отвърна тихо Джулия.

Ксавиер се поотпусна.

— C’est parfait! Значи и теб няма в какво да обвинят.

Очите й подскочиха към него.

— Моля?!

— Не се тревожи — целуна той върха на главата й с нежност, — това е просто подробност, но поне доказва, че не сме съзаклятничили да вземем парите на застрахователната компания.

Джулия покри лицето си с ръце и поклати глава.

— Моля те, Ксавиер! Говорим за смъртта на моето… нашето дете, а не за някаква си заплетена парична измама!

— Pardon, chérie, за несъобразителността ми. Но вината е в глупавата френска бюрокрация. А сега — той свали ръцете й, за да я погледне в лицето, — ще ми позволиш ли да те изведа на обяд? Може би е редно от време навреме да гледаме нещата от хубавата им страна, не само от лошата, oui? А хубавото е — той вдигна брадичката на Джулия и я целуна по устните, — че съм свободен човек, възкръснал, за да е с прелестната си съпруга.