Лусинда Райли
Орхидеената къща (3)

2

Отново съм на единадесет. Стоя в огромна зала; знам, че е вестибюл, но ми прилича на същинска катедрала. Таванът се издига високо над мен, а плъзвайки поглед по него, откривам, че е изрисуван с облаци и пухкави ангелчета без дрехи. Толкова ми харесва, че не мога да откъсна очи от него, а през това време някой се е появил на стълбището.

— Мога ли да ви помогна, млада госпожице?

Така се стряскам, че едва не изпускам от ръцете си ценната саксия, заради която съм дошла на това място. Дядо ме е изпратил да я предам на лейди Крофърд. Мисията не ми допада, понеже тази жена ме плаши. Отдалече изглежда стара, съсухрена и сърдита. Само че дядо Бил настоя аз да отида.

— Много е тъжна, Джулия. Орхидеята може да я разведри. Тичай сега, браво на момичето.

Човекът на стълбището определено не е лейди Крофърд. Момче е, навярно с четири-пет години по-голямо от мен, с буйни кестеняви къдрици, твърде дълги за мъж по мое мнение. Много е висок, но и смущаващо мършав; от навитите ръкави на ризата му висят тънки като клечки ръце.

— Да, търся лейди Крофърд. Нося й това цвете от парника — смогвам да изпелтеча.

Той взима с бавна крачка останалите стъпала и застава пред мен с протегнати напред ръце.

— Мога да й го занеса, ако искате.

— Дядо заръча да й го дам лично — отвръщам притеснено аз.

— За жалост точно в момента си почива. Не е в особено добро здраве, да ви кажа.

— Не знаех — казвам аз. — Иска ми се да попитам с кого разговарям, но не събирам смелост. Той обаче, сякаш прочел мислите ми, казва:

— С лейди Крофърд сме роднини, така че бихте могли да ми се доверите, не смятате ли?

— Да, заповядайте. — Подавам му орхидеята, тайничко отдъхвайки си, че няма да ми се наложи да се срещам със старицата. — Бихте ли предал на лейди Крофърд, че по думи на дядо това е нова… — мъча се да си спомня странната думичка — … кръстоска, която току-що е разцъфнала?

— Да, разбира се.

Стоя на мястото си и се чудя как да постъпя оттук насетне. Същото важи и за него.

Най-накрая момчето нарушава тишината.

— Е, как се казвате?

— Джулия Форестър. Внучка съм на господин Стафърд.

Той вирва едната си вежда.

— Как не се сетих? Аз съм Кристофър Крофърд. Приятелите ми викат Кит.

Кит ми протяга свободната си ръка и аз се здрависвам с него.

— Приятно ми е да се запознаем, Джулия. Носят се слухове, че свириш прекрасно на пиано.

Бузите ми пламват.

— Не бих казала — отвръщам свенливо.

— Недей да скромничиш — смъмря ме той. — Тази сутрин подочух готвачката и баба ти да си говорят за теб. Ела с мен.

Без изобщо да е пуснал ръката ми, след като я стисна, почва да ме тегли през вестибюла и през цял куп просторни стаи, обзаведени с онзи тип класически мебели, които им придават вид на стаички от къща за кукли в уголемен размер. Питам се къде ли гледат телевизия вечер.

Най-накрая ме въвежда в помещение, обляно в златиста светлина, разливаща се през трите високи от пода до тавана прозорци с изглед към терасата, откъдето се излиза в градината. Виждам големи дивани, подредени край великанска мраморна камина, а в далечния ъгъл, пред един от прозорците — роял. Кит Крофърд ме отвежда до него, издърпва столчето и ме слага да седна.

— Хайде. Да те чуем как свириш.

Вдига капака и във въздуха избухва вихрушка от прашинки, блещукащи на следобедното слънце.

— Сигурен ли си, че… че ми е позволено? — питам аз.

— Леля Крофърд спи в другия край на къщата. Едва ли ще чуе нещо. Хайде де! — Кит ме заглежда в очакване.

Поставям плахо ръка върху клавишите. Пръстите ми никога не са докосвали такива. В онзи момент не го знам, но са изваяни от най-качествената слонова кост и ми предстои да засвиря на сто и петдесетгодишно пиано „Бекщайн“. Едва докосвам един от клавишите, а ехото затрептява по всички струни, усилвайки звука.

Той стои до мен със скръстени ръце и чака търпеливо. Ясно е, че нямам избор. Засвирвам „Лунна светлина“ на Клод Дебюси, композиция, която съвсем скоро съм научила. Станала ми е любима и напоследък съм прекарала часове в упражняването й. Докато нотите се раждат под връхчетата на пръстите ми, забравям за присъствието на Кит. Отплавам в света на разкошните звуци, сътворени от приказния инструмент пред мен. Както всеки път, когато свиря, попадам на едно друго място, далеч, далеч от реалността. Слънцето проблясва по пръстите ми, затопля лицето ми с нежното си сияние. Творя музика, по-красива от всякога досега, и когато пръстите ми се отлепят от последните клавиши, приключвайки изпълнението ми, ме обзема искрено изумление.

Отнякъде край мен долита ръкопляскане и съзнанието ми се завръща в огромната зала при Кит, по чието лице грее възхищение.

— Леле! — възкликва той. — Беше невероятно!

— Благодаря.

— Толкова си малка. Пръстите ти са съвсем тънички. Как е възможно да се движат така светкавично по клавишите?

— Нямам представа, просто… се случва.

— Знаеше ли, че съпругът на леля Крофърд, Хари, лорд Крофърд, някога е бил прочут пианист?

— О, не, аз… не знаех.

— Е, такъв е бил. Това е било неговото пиано. Починал е, когато още съм бил бебе, така че не съм го чувал да свири. Би ли изсвирила нещо друго?

Този път Кит ме поглежда с най-откровено въодушевление в очите.

— Ами… мисля, че е време да си вървя.

— Само още едничко нещо, моля те!

— Добре де — склонявам аз.

И засвирвам „’Рапсодия“ от Паганини. За пореден път се унасям в света на музиката и съм стигнала едва до половината на композицията, когато нечий рязък глас ме сепва.

— СПРИИ! Спри веднага!

Подчинявам се и отправям поглед кът входа на гостната. Оттам ме гледа върлинеста, кльощава жена с посивели коси. По лицето й пламти ярост. Сърцето ми затуптява с безумна скорост.

Кит се спуска към нея.

— Извинявай, лельо Крофърд, аз помолих Джулия да ми посвири. Ти спеше, така че не можех да ти поискам разрешение. Да не те събудихме?

В лицето му се впиват чифт леденостудени очи.

— Не. Не сте ме събудили. Само че, Кит, не там е въпросът. Нима си забравил, че не позволявам на никого да докосва това пиано?

— Много съжалявам, лельо Крофърд. Не съобразих. Но Джулия е удивителна. Едва на единайсет е, а вече свири като майстор пианист.

— Достатъчно! — озъбва се лелята.

Кит свежда глава и ми прави знак да тръгна с него.

— Още веднъж извинявай — казва той, а аз се прокрадвам тихомълком зад него.

Докато минавам покрай лейди Крофърд, тя ме спира.

— Ти ли си внучката на Стафърд? — пита, пронизвайки ме като със свредели със студените си сини очи.

— Да, лейди Крофърд.

Виждам как погледът й омеква, макар и съвсем малко, и по лицето й се прокрадва почти скръбно изражение. Тя кимва с глава и едвам успява да свика думите си.

— Аз… съжалявам за майка ти.

Кит се намесва, почувствал напрежението помежду ни.

— Джулия ти донесе орхидея. Съвсем млада е, от парника на дядо й. — Нали, Джулия? — подканва ме да се обадя той.

— Да — отвръщам, едвам сдържайки сълзите си. — Дано ви хареса.

Тя отново кимва с глава.

— Несъмнено ще ми хареса. Благодари от мое име на дядо си.

 

 

Алиша се редеше търпеливо на опашка за каталог на продаваните вещи.

— Влизала ли си в къщата като дете? — попита сестра си.

— Да — отвърна Джулия, — веднъж.

Алиша посочи с пръст тавана.

— Малко са банални тези херувимчета, не смяташ ли?

— На мен пък ми допадат — отвърна Джулия.

— Чудновата стара къща — продължи Алиша, взимайки предложения й каталог. Последва тълпата от посетители през вестибюла, надолу по коридора и оттам в огромната зала с дъбова ламперия, където бяха изложени всички артикули за продажба. Подаде един каталог и на Джулия. — Доста е тъжно, че разпродават съдържанието й. Все пак семейство Крофърд е живяло тук поколения наред, близо триста години — размишляваше на глас. — Краят на цяла епоха, може да се каже. Искаш ли да се поразходим?

Алиша хвана Джулия за лакътя и я поведе към изящна, макар и пукната, гръцка урна. Ако се съдеше по издайническите следи от мъх по вътрешния ръб, беше използвана за саксия за летни цветя.

— Това харесва ли ти за татко?

Джулия сви рамене.

— Може да се каже. Но решението е твое.

Усещайки постепенната загуба на интерес от страна на сестра й и собственото си раздразнение, Алиша отвърна:

— Какво ще кажеш да се разделим, за да огледаме стоките по-бързо? Ти тръгни натам, аз ще поема тази част, и след десет минути ще се срещнем пред вратата.

Джулия кимна и загледа как Алиша се отправя към отсрещната страна на стаята. Напоследък беше отвикнала да е сред толкова хора и започваше да я обхваща смущаваща клаустрофобия. Проправи си път през тълпата към по-празния край на помещението. В ъгъла имаше дървена маса на дебели подпори, зад която стоеше жена. Джулия отиде до нея, тъй като нямаше къде другаде да застане.

— Тези вещи не са включени в самата разпродажба — отбеляза жената. — Има всякакви антикварни дреболии. Можете да ги закупите на момента; поставени са им индивидуални цени.

Джулия взе оръфана книга със заглавие „Детска книжка на чудесата“. Отвори я и видя датата на първата страница. 1926 година.

— „За Хюго от баба с любов.“

На масата имаше и годишно издание на „Приключенията на Уилфред“ от 1932-а, както и „Градина с невени“ от Кейт Грийнауей.

Нещо в тези книги я трогна, повече от осемдесет години децата на семейство Крофърд бяха чели историйките в тях, отраствайки в детската стая на имението. Джулия реши да ги купи за себе си, да ги съхрани в името на някогашните деца от Уортън.

От лявата страна на масата стоеше омачкан кашон, пълен със стари гравюри. Джулия се поразрови из тях без особен интерес. Повечето бяха мастилени литографии, изобразяващи Големия пожар в Лондон, стари кораби и грозни къщи. Измежду листовете се показа протрит кафяв хартиен плик.

Джулия надникна вътре и откри няколко акварела, всеки от които изобразяваше различен вид орхидея.

Кремавият пергамент, на който бяха нарисувани, беше осеян с кафяви петна, и Джулия предположи, че художникът им беше по-скоро запален дилетант, отколкото професионален рисувач. Въпреки това, помисли си тя, вероятно ще изглеждат добре в рамка на стената. С молив под стеблото на всяка орхидея бе изписано латинското й название.

— Тези колко струват? — попита Джулия.

Жената взе плика от ръцете й.

— Не знам. Не виждам цена.

— Какво ще кажете тогава да ви дам двайсет лири, по пет лири на картина? — предложи Джулия.

Жената хвърли един поглед на посредствените рисунки и отвърна:

— Май е по-разумно да оценим целия комплект на десет лири, не смятате ли?

— Благодаря ви. — Джулия извади парите от портфейла си, плати за картините и тръгна към срещата с Алиша, която вече я чакаше до вратата.

Погледът на Алиша кацна върху хартиения плик и книгите под мишницата на Джулия.

— Харесала си нещо? — попита.

— Да.

— Може ли да видя?

— Ще ти ги покажа, като се приберем вкъщи.

— Добре — съгласи се Алиша. — Смятам да участвам в търга за урната, която видяхме по-рано. Артикул номер шест е, така че едва ли ще се забавим особено. Търгът ще започне всеки момент.

Джулия кимна.

— Ще се поразходя, докато те чакам. Имам нужда от малко свеж въздух.

— Добре. — Алиша бръкна в дамската си чанта, изрови ключовете за колата и ги подаде на Джулия. — В случай че се забавя. Иначе предлагам да се срещнем пред входната врата след половин час. Тъкмо ще ми помогнеш да пренеса трофея си по стълбите.

— Благодаря — каза Джулия и взе ключа. — До после.

Излезе от стаята, тръгна по коридора и се озова във вече безлюдния вестибюл. Спря и вдигна поглед към херувимчетата по тавана. После извърна очи към отсрещния край на вестибюла и вратата, водеща към гостната, където се помещаваше роялът, на който някога бе свирила. Беше отворена.

Най-спонтанно закрачи към нея, поколеба се за секунда-две, но в крайна сметка прекрачи прага й. Просторната стая зад нея беше забулена в смътна януарска светлина. Неизползваните мебели бяха същите, каквито си ги спомняше. Продължи разходката си през още няколко стаи, докато накрая не се озова пред вратата на гостната.

Днес през високите прозорци не се лееше слънчева светлина. В стаята цареше потискащ студ. Джулия мина покрай мраморната камина и големите дивани, от които се носеше неприятна миризма на плесен, и продължи към рояла.

Чак тогава забеляза високата фигура, застанала с гръб към нея до прозореца от другата страна на рояла. Половината тяло на мъжа беше закрито от жакардовата завеса — външната страна на материята беше толкова изтъняла от старост, че платът наподобяваше вътрешности, гледани през фина като паус кожа.

Джулия замръзна на място. Моментално го беше разпознала. Той не помръдваше; стоеше като статуя, в съвършен покой. Очевидно не я беше чул.

Осъзнавайки, че се натрапва в личното му пространство и то в момент на задълбочено размишление, Джулия се обърна и тръгна с тихи стъпки към изхода на стаята.

Тъкмо беше достигнала вратата, когато гласът му долята иззад гърба й.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Тя се обърна.

— Съжалявам, не биваше да влизам тук.

— Не, не биваше. — Той се загледа в нея. В следващия момент сбърчи вежди. — Случайно да се познаваме?

Деляха ги поне десет метра разстояние, но Джулия веднага си припомни гъстите кестеняви къдрици, слабото тяло — което беше наедряло и се беше източило с поне половин метър от последната им среща — и същата онази кривната уста.

— Да. Аз… тоест запознахме се преди доста години — изпелтечи Джулия. — Извинявам се. Ще ви оставя.

— Я виж ти. — Очевидно се досети коя беше, защото сериозната му гримаса отстъпи място на усмивка. — Малката Джулия, внучката на градинаря, в наши дни концертна пианистка със световна слава. Уцелих, нали?

— Да, Джулия съм — кимна тя. — Макар че не бих потвърдила тази част за „световната слава“…

Кит вирна вежди.

— Недей да скромничиш, Джулия. Снабдил съм се с няколко записа от концертните ти изпълнения. Световноизвестна си и още как! Същинска „звезда“! Какво, за бога, правиш тук? Несъмнено прекарваш по-голямата част от живота си по петзвездни хотели из цялото земно кълбо.

Джулия осъзна, че явно новината не го беше достигнала.

— Аз… гостувам на баща ми — излъга Джулия.

— Е, за нас е чест, че си тук. — Кит сведе глава в театрален поклон. — Ти си допирната ми точка със света на знаменитостите. Разправям наляво и надясно, че съм бил първият, на когото си изсвирила „Лунна светлина“. Интересно е, че пак се срещаме в тази стая, и то точно преди да продадем къщата.

— Да. Съжалявам, че така са се стекли нещата — отвърна тя сковано.

— Недей. За добро е. Докато живееше тук, леля Крофърд изцяло занемари имението, а баща ми нямаше нито средствата, нито желанието да му върне предишния блясък. Откровено казано, извадих късмет, че някой се съгласи да го свали от плещите ми. Реставрацията ще струва цяло състояние.

— Тоест ти си настоящият собственик на имението „Уортън Парк“? — попита тя.

— Да, за мое нещастие. Леля Крофърд почина отдавна, а наскоро и баща ми я последва, така че аз съм следващият по кръвна линия. Лошото е, че наследих единствено цял куп дългове и цяла камара конфликти. Както и да е — сви рамене той, — прощавай, че звуча така песимистично.

— И няма да тъгуваш по имението?

Все още се намираха на десет метра разстояние един от друг. Кит зарови ръце в джобовете на панталона си и я доближи.

— Да си призная, поне на лично ниво, не. Като дете съм идвал само през ваканциите и не бих казал, че съм емоционално обвързан с къщата. Пък и не съм скроен за ролята на лорд. За сметка на това фактът, че на мен се полагаше решението да продам триста години семейна история, наистина ми донесе няколко безсънни нощи. Но нима имам друг избор? Имението е потънало в дългове и се налага да го продам, за да платя на кредиторите.

— Целият имот ли продаваш? — поинтересува се Джулия.

Кит прокара пръсти през буйната си коса и въздъхна.

— Съумях да се споразумея за вътрешния двор край старата конюшня, където живееха някои от работниците, плюс няколко мижави акра. Оттам тръгва отделен път към шосето, който мога да приведа в използваемо състояние, за да не ми се налага да използвам главния вход. Новият ми дом е една доста мизерна къщурка без централно отопление, но за сметка на това с изобилно количество плесен — отбеляза той с усмивка. — Но все пак е по-добре от нищо, пък и възнамерявам да й направя основен ремонт. Мисля, че резултатът ще е задоволителен.

— Баба и дядо живееха в тази къщурка. Майка ми е родена там — каза Джулия. — Никога досега не бях възприемала къщичките във вътрешния двор като мизерни, нито пък съм забелязала, че има плесен, но предполагам, че си прав.

— Божичко! — изчерви се Кит. — Колко арогантно от моя страна! Извинявай, че се изказах така високомерно. Всъщност се борих да си запазя дворчето, защото го смятам за много красиво. Наистина — натърти той. — Нямам търпение да заживея там. Планът ми е като приключа с ремонта на хамбарите и останалите къщички, да ги пусна под наем, за да ми носят доходи.

— Нямаш ли къде другаде да живееш?

— И аз като теб прекарах доста време в чужбина. Така и не успях да си създам дом… — Гласът на Кит заглъхна и той извърна очи към гледката отвъд близкия прозорец. — А този край не ми носи особено добри спомени. В детството си прекарах няколко доста тъжни лета тук.

— Аз пък обожавах да идвам в „Уортън Парк“.

— Е, къщата си я бива, а и пейзажът е великолепен — съгласи се сдържано Кит.

Джулия проучи лицето му. Дори под силния слънчев загар си личеше колко е изтощен. Тъй като не знаеше какво друго да каже, заложи на простичък отговор.

— Пожелавам ти щастлив живот в новия ти дом. А сега е най-добре да тръгвам.

— А аз да се спотая в някой тъмен ъгъл на аукционната зала.

Двамата тръгнаха заедно през притъмнелите стаи, водещи към вестибюла.

— Та — подхвана разговорливо Кит, — къде се подвизаваш в последно време? В някой грамаден апартамент с изглед към Сентръл Парк, предполагам!?

— Не съвсем. Живея в малка, плажна виличка в Блейкни, която си купих преди няколко години, когато всички започнаха да ме убеждават, че трябва да вложа част от средствата си в недвижимо имущество. През последните осем години я отдавах под наем на летовници.

— Не може да си нямаш и някое друго местенце? — сбърчи вежди Кит. — Знаменитостите не се появяват по страниците на лъскавите списания, седнали във влажни вилички за летовници в Северен Норфък.

— Не се занимавам с „лъскави списания“ — контрира го Джулия с отбранителен тон. — Освен това… дълга история е — добави, като видя, че наближават вестибюла. Спешно трябваше да му зададе един въпрос. — Парниците още ли ги има?

— Не знам — вдигна рамене Кит. — Честно казано, още не съм посетил зеленчуковата градина. Имах си доста ангажименти в други части на имението.

Още с влизането във вестибюла. Джулия забеляза сестра си до вратата, прегърнала урната с нетърпеливо изражение.

— Ето те и теб, Кит! — налетя му едра жена с кестенява коса и тъмнокафяви очи, също като неговите. — Къде се губиш? Търговският агент иска да говорите спешно относно някаква ваза. Мисли, че може да е от династията Мин или нещо подобно, и че трябва да я изключиш от разпродажбата и да я занесеш в „Сотбис“ за експертна оценка.

Джулия забеляза, че по лицето на Кит се изписа леко раздразнение.

— Джулия, запознай се с Бела Харпър, сестра ми.

Бела огледа Джулия от глава да пети без особен интерес.

— Привет — подхвърли отнесено, щипвайки се за лакътя на Кит. — Трябва да говориш с търговския агент веднага — натърти му и го затегли към другия край на вестибюла.

Той се обърна и се усмихна вяло на Джулия.

— Приятно ми беше да те видя — провикна се и продължи по пътя си.

Джулия тръгна по неговите стъпки, прекосявайки вестибюла, и стигна до Алиша, която зяпаше отдалечаващия се Кит.

— Откъде я познаваш? — полюбопитства Алиша.

— Кой? — попита Джулия, пое единия край на урната и двете я повлякоха надолу по стълбището към колата.

— Нелицеприятната Бела Харпър, как кой? Едва преди няколко секунди те видях да говориш с нея.

— Не я познавам. Познавам само брат й, Кит.

Стигнаха до колата и Алиша отвори багажника, за да прибере урната.

— Имаш предвид лорд Кристофър Уортън, наследникът на имението?

— Да, явно с това име е известен в последно време — потвърди Джулия. — Само че аз се запознах с него преди доста години в същата тази къща, а днес пак се срещнахме.

— Странна птица си ти, Джулия; не си ми казала и дума по въпроса — намръщи се Алиша, докато увиваше урната в стара мушама и я приклещваше в единия край на багажника. — Да се надяваме, че ще оцелее до вкъщи — каза после и затръшна капака. Влязоха в колата и Алиша запали двигателя. — Искаш ли да пийнем по нещо и да хапнем по сандвич в кръчмата? — предложи Алиша. — Тъкмо ще ми разкажеш всичко за срещата ви с неустоимия лорд Кит. Дано е по-симпатичен от сестра си. Засичала съм я по разни приеми и до ден-днешен продължава да се отнася с мен като с внучката на градинаря. Слава богу, че само наследникът от мъжки пол наследява благородническата титла. Ако Бела беше мъж, нямаше да има спирка!

— Не… не мисля, че Кит е такъв — отбеляза кротко Джулия. После обърна глава към сестра си. — Благодаря за поканата, но ако нямаш нищо против, бих искала да се прибера вкъщи.

Алиша видя изтощението в очите на сестра си.

— Добре — съгласи се, — но на всяка цена ще минем през магазина, за да заредим кухнята ти.

Джулия склони; нямаше сили да спори.

 

 

Алиша не позволи на сестра си да мръдне от дивана, докато тя запали камината и прибере продуктите, които беше купила от местната бакалия. Веднъж в живота си Джулия не възразяваше да я обгрижват. Излизането — първото й от няколко седмици насам — беше изцедило всичките й сили. Освен това завръщането в „Уортън Парк“ и срещата с Кит я бяха разстроили.

Алиша изникна от кухнята с поднос в ръце и го остави пред Джулия.

— Сготвих ти супа. Моля те, изпий я. — После взе кафявия хартиен плик, който сестра й бе оставила върху масичката за кафе. — Позволяваш ли? — попита я.

— Разбира се.

Алиша извади картините от плика, подреди ги по масата и ги заоглежда.

— Прекрасни са — отсъди накрая, — идеален подарък за татко. Смяташ ли да ги рамкираш?

— Да, ако има време.

— Следващата неделя ще дойдеш на обяда по случай рождения му ден, нали? — попита Алиша.

Джулия кимна с нежелание и взе супената лъжица.

— Миличка, разбирам, че ще ти е трудно, че в момента не ти е до семейни сбирки, но пък знам, че всички нямат търпение да те видят. А и татко ще посърне, ако не дойдеш.

— Ще дойда. Обещавам.

— Чудесно. — Алиша хвърли един поглед на часовника си. — Май трябва да потеглям към лудницата. — Врътна очи, отиде до Джулия и стисна рамото й. — Имаш ли нужда от нещо друго?

— Не, благодаря.

— Добре. — Алиша целуна сестра си по темето. — И моля те, поддържай връзка с нас и гледай да не изключваш мобилния си телефон. Притеснявам се за теб.

— Клетъчното покритие е доста ненадеждно тук — обясни Джулия, — но ще гледам да имаме връзка. — Изпрати Алиша с поглед до вратата. — Благодаря ти. Благодаря, че ме заведе в „Уортън Парк“.

— Удоволствието беше изцяло мое. Само се обаждаш, и съм тук. Грижи се за себе си, Джулия — каза Алиша и затвори вратата след себе си.

Обземаха я сънливост и летаргия. Джулия остави недоядената супа на масата, изкачи мудно стълбището и седна на леглото със сключени в скута си ръце.

Не искам да се чувствам по-добре. Искам да страдам, както страдаха те. Където и да са в момента, поне са заедно, а аз си седя тук сама. Исках да знам защо не ме взеха със себе си; сега не съм нито на едното, нито на другото място. Не мога да живея, но не мога и да умра. Всички ме карат да избера живота, но сторя ли го, ще ми се наложи да се сбогувам с тях. А не мога да го направя. Рано е още…