Лусинда Райли
Орхидеената къща (2)

1

Норфък, Англия

 

Всяка нощ ми се присънва един и същи сън. Сякаш някой захвърля живота ми във въздуха и всички парчета се разпиляват по земята… безразборно и обърнати наопаки. Всичките са част от мен, само дето са в грешния ред и образуват несвързана картина.

Разправят, че сънищата били важни, защото ти отварят очите за нещо… нещо, което си крил от самия себе си.

Аз не крия нищо от себе си; ще ми се да можех.

Търся забрава в съня. Търся покои, защото по цял ден ме преследват спомени.

 

 

Не съм луда. Макар че напоследък доста размишлявам върху естеството на лудостта. Има толкова много милиони човешки същества, всяко със своята идентичност, с неповторимия си генетичен код, с личните си разсъждения — с индивидуалното си възприятие на света откъм вътрешната вселена на съзнанието си. Всяка гледна точка е различна.

Стигнах до заключението, че ние, хората, сме способни да споделяме един с друг само плътта и костите си, материалното, с което сме родени. Непрекъснато ми повтарят например че всеки реагира по свой собствен начин на скръбта и че никоя реакция не може да бъде отписана като погрешна. Някои ридаят с месеци, с години дори. Обличат се в черно и живеят в траур. Други пък наглед не страдат при загубата на любим човек. Погребват скръбта заедно с мъртвеца. А после се държат както преди. Сякаш нищо лошо не ги е сполетяло.

Не мога да определя точно кой тип реакция преживях. Не съм плакала от месеци. Всъщност дори тогава пророних само броени сълзи.

Но споменът не ме е напуснал. Никога няма да ме напусне.

 

 

Чувам някой на горния етаж. Трябва да стана от леглото и да се престоря, че съм готова да посрещна новия ден.

 

 

Алиша Хауърд паркира ленд роувъра си до тротоара. Изгаси двигателя и изкачи полегатия хълм до вилата. Знаеше, че входната врата никога не се заключва, затова директно я отвори и влезе вътре.

Застана насред все още мрачната всекидневна и по тялото й пробягна тръпка. Отиде до прозореца и дръпна пердетата. След като пооправи възглавниците на дивана, събра в ръце трите празни чаши от кафе и ги отнесе в кухнята.

Отиде до хладилника и го отвори. В една от преградите на вратата имаше самотна, наполовина празна бутилка мляко. От рафтовете я гледаха кутийка йогурт с изтекъл срок на годност, малка бучка масло и скапан домат. Затвори хладилника и направи оглед на кутията за хляб. Съвсем предвидимо, вътре нямаше и трохичка. Алиша седна на масата и въздъхна.

Замисли се за собствената си топла, богато заредена кухня, от чиято печка „Ага“ винаги се носеше уютният аромат на вкусна вечеря и която вечно бе озвучена от тропот на малки крачета и сладък, писклив детски смях… сърцето на дома й, на целия й живот.

Контрастът с това неприветливо тясно помещение беше съвсем очевиден. Даже подсигуряваше доста удачна метафора за настоящото съществуване на по-малката й сестра: и животът, и сърцето на Джулия бяха разбити.

Наближаващите стъпки по скърцащото дървено стълбище подготвиха Алиша за предстоящата среща. Сестра й изникна пред кухненската врата и, както винаги, красотата й я заплени; докато тя самата имаше руса коса и светла кожа, Джулия притежаваше смугъл, екзотичен чар. Гъста махагонова коса обрамчваше изваяното й лице, а заради свалените наскоро килограми искрящите й, оформени като бадеми кехлибарени очи и високите й скули изпъкваха още по-живописно.

Дрехите й далеч не отговаряха на януарското време, не че в момента разполагаше с особено разнообразен гардероб. Дълъг червен кафтан с разноцветни сатенени апликации и свободни черни памучни панталони, прикриващи кльощавите й крака. Дори от мястото си Алиша виждате настръхналата от студ кожа по голите й ръце. Стана от масата и придърпа сдържаната си сестра в любвеобилна прегръдка.

— Миличка — каза й, — замръзнала си от студ. Ще отидеш ли да си купиш по-топли дрехи, или да ти донеса няколко мои пуловера?

— Ще се справя сама — отвърна Джулия, изтръгвайки се от обятията на сестра си. — Кафе?

— Не е останало много мляко, току-що проверих в хладилника.

— Няма нищо, ще го пия черно. — Джулия отиде до мивката, напълни електрическия чайник с вода и го пусна.

— Е, как вървят нещата? — поинтересува се Алиша.

— Нормално — отвърна Джулия, взимайки две чаши за кафе от полицата.

Алиша направи гримаса. „Нормално“ беше рутинният отговор на Джулия. С негова помощ отбиваше натрапчивите въпроси.

— Виждала ли си се с някого тази седмица?

— Не, с никого — отговори Джулия.

— Миличка. Сигурна ли си, че не искаш да ни погостуваш още малко? Неприятно ми е като се сетя, че стоиш тук съвсем сама.

— Благодаря за предложението, но вече ти казах, че всичко е нормално — отвърна Джулия отнесено.

Алиша въздъхна с угрижено изражение.

— Джулия, изобщо не ми изглеждаш нормално. Свалила си още килограми. Храниш ли се въобще?

— Разбира се, че се храня. Искаш ли кафе, или не?

— Не, благодаря.

— Хубаво. — Джулия тресна бутилката мляко на мястото й в хладилника. Като се обърна, кехлибарените й очи лъщяха от ярост. — Виж какво, знам, че го правиш, защото те е грижа за мен. Но казвам ти, Алиша, не съм едно от децата ти и не ми трябва бавачка. Харесва ми да съм сама.

— Както и да е — подхвана ведро Алиша в опит да разсее надигащия се в душата й гняв, — най-добре иди да си вземеш палтото. Ще те изведа навън.

— Всъщност имам други планове за днес — възрази Джулия.

— В такъв случай ще трябва да ги отложиш. Нужна ми е помощта ти.

— За какво?

— Следващата седмица е рожденият ден на татко, ако случайно си забравила, и искам да му купим подарък.

— И от къде на къде ти трябва моята помощ за това, Алиша?

— Навършва шейсет и пет, пенсионна възраст.

— Наясно съм. Все пак е и мой баща.

Алиша беше на ръба да изгуби самообладание.

— За днес по обяд е обявена разпродажба на вещите от „Уортън Парк“. Хрумна ми да отидем и да харесаме нещо за татко.

В очите на сестра й проблесна интерес.

— Разпродават „Уортън Парк“?

— Да, не знаеше ли?

Раменете на Джулия увиснаха.

— Не, не знаех. Защо го правят?

— Предполагам поради обичайните причини; данък наследство да кажем. Подочух, че настоящият собственик продавал имението на някакъв лондончанин с повече пари, отколкото разум. В наши дни не съществуват семейства, които могат да си позволят поддръжката на такова място. Последният лорд Уортън го беше занемарил до неузнаваемост. По всяка вероятност за реставрацията ще е нужно цяло състояние.

— Колко тъжно — пророни Джулия.

— Нали? — съгласи се Алиша, доволна да види, че поне бе спечелила вниманието на Джулия. — Беше голяма част от детството ни, особено твоето. Ето затова реших, че е добра идея да харесаме на татко нещо от разпродажбата, нещичко за спомен.

— Сигурно те са останали само боклуци, понеже всички ценни вещи отиват в „Сотбис“^[1], но си струва да опитаме.

За нейна изненада Джулия кимна одобрително, без да е нужно повече убеждаване.

— Добре, отивам да взема палтото си.

Пет минути по-късно Алиша вече шофираше по тясната „Лай Стрийт“ в китното крайбрежно селце Блейкни. Зави вляво и тръгна на изток за петнайсетминутното пътешествие до „Уортън Парк“.

— Уортън Парк — промълви Джулия на самата себе си…

 

 

Посещенията в парника на дядо Бил бяха най-живият спомен от детството й: неустоимият аромат на екзотичните цветя и търпението, с което й бе разказвал за отделните видове и родината им. Баща му, както и дядо му по бащина линия преди това бяха работили като градинари в дома на семейство Крофърд, някогашни притежатели на „Уортън Парк“ — просторно имение, побиращо хиляда акра плодородна обработваема земя.

Баба й и дядо й бяха живели в уютна къщурка, скътана в най-оживения ъгъл на имота, обградени от многолюдния персонал, който обслужвал земята, къщата и членовете на семейство Крофърд. Майката на Джулия и Алиша, Жасмин, се бе родила и отраснала в същата тази къщурка.

Елзи, майката на Жасмин, беше образцова баба, макар и леко ексцентрична. Вечно посрещаше внучките си със сърдечно отворени обятия, а в кухненската печка винаги се готвеше нещо апетитно за вечеря.

Всеки път, когато Джулия се унесеше в спомени за времето, прекарано в „Уортън Парк“, пред очите й изникваха лазурното небе и живописните краски на цветята, разцъфнали под лятното слънце. А някога имението Уортън се бе славило с разкошните си орхидеи. Странно явление беше, че дребничките, крехки цветя, виреещи из тропическите области, никнеха като луди в хладния климат на северното полукълбо, по норфъкските равнини.

Като дете Джулия по цяла година бе очаквала с нетърпение лятното гостуване в „Уортън“. Спокойствието и топлината в парниците — уютно сгушени в единия ъгъл на зеленчуковата градина, скрити от свирепите ветрове, долитащи откъм Северно море през зимата — не напускаха паметта й цяла година. Това усещане, в комбинация с чувството за истински дом, което й носеше дядовата къщурка, бяха превърнали имението в идилично убежище за нея. В „Уортън“ никога нищо не се променяше. Там ритъмът на живота не се определяше от алармени часовници и работни графици, а от природата.

Спомняше си как старото бакелитено радио на дядо Бил свири класическа музика от сутрин до вечер, скътано в ъгълчето на парника.

— Цветята обичат музиката — разправяше й дядо Бил, обгрижвайки безценните си растения. Джулия сядаше на столчето до радиото и наблюдаваше дядо си, заслушана в класическите композиции. По онова време се учеше да свири на пиано и тъкмо откриваше вродения си талант на пианистка.

В скромната всекидневна на къщурката имаше вехто изправно пиано. Често пъти след вечеря баба и дядо я молеха да им посвири и с възхищение наблюдаваха колко умело шареха по клавишите фините й детски пръстчета.

— Имаш божа дарба, Джулия — беше обявил една вечер дядо Бил с навлажнени очи и широка усмивка. — Обещай ми да не я пропиляваш.

 

 

На единайсетия й рожден ден дядо Бил й бе поднесъл първата й лично нейна орхидея.

— Отгледал съм я специално за теб, Джулия. Латинското й име е Aerides Odoratum, което значи „деца на въздуха“.

Джулия бе огледала с интерес изящните кремаворозови листенца на засаденото в саксия цвете. Бяха кадифени на пипане.

— Откъде идва орхидеята ми, дядо Бил? — беше попитала.

— От Ориента. Вирее из джунглите на Чианг Май, една от северните провинции на Тайланд.

— О. Според теб каква музика обича?

— Струва ми се, че предпочитанията й клонят към Моцарт — беше се изкискал дядо й. — Ако забележиш, че е оклюмала, може да й пуснеш и малко Шопен!

 

 

Джулия бе полагала всеотдайни грижи както за орхидеята си, така и за дарбата си на пианист в гостната на проветривия си викториански дом в покрайнините на Норуич. Тя свиреше на цветето, а то й се отблагодаряваше, разцъфвайки отново и отново.

Обичаше да се унася в блянове за екзотичната родина на орхидеята. Често в мечтите си се пренасяше от гостната на провинциалния си дом в обширните джунгли на Далечния изток…, чуваше среднощното цвърчене на гущерите гекон и песента на птиците, вдишваше опияняващия парфюм на орхидеите, никнещи по клоните на дърветата и храсталака под тях.

Знаеше, че един ден ще зърне този ориенталски рай с очите си. Но в онези дни цветущите описания на дядо й за тези далечни земи бяха достатъчни да подкладят въображението и музикалната й дарба.

Дядо й Бил почина, когато Джулия беше на четиринайсет. Спомняше си съвсем отчетливо зейналата в душата й дупка — дядо Бил и парниците му бяха единственото стабилно нещо в младия й, но вече труден живот; мъдрият, любвеобилен дядо Бил, вечно готов да те изслуша, чиято бащина обич й се бе струвала по-силна от тази на родния й баща. На осемнайсетгодишна възраст Джулия бе спечелила стипендия за Кралския музикален колеж в Лондон. Баба Елзи се беше преселила при сестра си в Саутуолд и така посещенията в „Уортън Парк“ бяха секнали.

 

 

А сега, на трийсет и една, се завръщаше в имението. Докато Алиша бърбореше за четирите си деца и всевъзможните им занимания, Джулия изживяваше онова позабравено трепетно очакване, което неизменно я бе спохождало в колата на родителите й на път към „Уортън“. Достигнеха ли познатата чупка в пътя, винаги бе долепвала лице до задния прозорец, нетърпелива да зърне къщичката на портиера, която бележеше входа към „Уортън Парк“.

— Ето я отбивката! — изстреля Джулия, виждайки, че Алиша ще прелети покрай нея.

— Божичко, да, права си. От толкова време не съм идвала тук, че съм забравила всичко. — Като отбиха по входната алея, Алиша надзърна към сестра си. В очите на Джулия сияеше искрица на радостна възбуда.

— Открай време обичаш да идваш тук, нали? — попита я с нежност в гласа.

— Да, ти не обичаш ли?

— Честно казано, скучаех тук. Нямах търпение да се върна в града при приятелите ми.

— Винаги си била градско момиче — отбеляза Джулия.

— Точно така, а виж ме сега на трийсет и четири живея във фермерска къща насред нищото, с цяла чета деца, три котки, две кучета и една „Ага“. Къде ми избягаха ярките светлини на града, дявол да го вземе? — попита с иронична усмивка Алиша.

— Просто се влюби и сви гнездо.

— А вместо мен, ти получи ярките светлини — добави незлобливо Алиша.

— Да, някога… — Гласът й заглъхна, когато къщата се появи в полезрението им. — Ето я! — възкликна Джулия, прекъсвайки унеса на сестра си. — Изглежда съвсем същата.

Алиша погледна сградата пред себе си.

— Всъщност май изглежда доста по-добре. Сигурно съм забравила колко е красива.

— Аз не съм забравила — промълви Джулия.

Минаха покрай индианската нишка от коли, наспирали по алеята, и двете отнесени в собствените си мисли. Имението „Уортън Парк“ бе построено в класически джорджиански стил за племенника на първия премиер на Великобритания, макар и да не било завършено преди смъртта му. Каменните блокове, използвани за изграждането му, бяха набавени от прочутата каменоломна в Ейсълби, селце в графство Северен Йоркшир, и в хода на тристагодишното си съществуване къщата бе придобила бледожълт цвят.

Седемте прозореца по фасадата й и двете стълбища, които се извиваха пред сутерена, събирайки се в тераса с изглед към имота, която служеше като вход към първия етаж, допринасяха за френския блясък на къщата. Куполовидните кули в двата й края, просторният портик с четирите му гигантски йонийски колони и горделиво застаналата на върха му рушаща се статуя на Британия^[2] придаваха на сградата едновременно величествено и донякъде ексцентрично излъчване.

„Уортън Парк“ не беше достатъчно грандиозно здание, за да бъде приспаднато към сградите с историческа значимост. Не се характеризираше и с необходимото архитектурно съвършенство, тъй като по-късните поколения на семейство Крофърд бяха допринесли за вида му с няколко нестандартни приумици, които осуетяваха чистотата на стила. Но именно поради тази причина имението нямаше онази потискаща строгост, типична за повечето монументални къщи от периода.

— Ето тук обикновено свивахме вляво — посочи Джулия, припомняйки си маршрута покрай езерцето, по който бяха достигали къщичката на баба й и дядо й, скътана в единия край на имота.

— Искаш ли след като огледаме разпродажбата, да посетим старата къщурка? — предложи Алиша.

Джулия сви рамене.

— Да решим впоследствие, става ли?

Облечени в жълти униформи стюарди направляваха колите към свободните места за паркиране.

— Сигурно се е разчуло — коментира Алиша, свъртайки към посоченото място. Като изгаси двигателя, се обърна към сестра си и сложи ръка на коляното й. — Готова ли си? — попита я.

Главата на Джулия се маеше от бурния поток спомени. Дори миризмите, които я връхлетяха като излезе от колата и тръгна със сестра си към къщата, й се сториха безкрайно познати: влажна, наскоро окосена трева и съвсем леката ароматна нотка на жасмина в лехите, ограждащи предната ливада. Последваха стълпотворението от посетители нагоре по стълбището към главния вход на имението…