Лусинда Райли
Орхидеената къща (12)

11

На следващата сутрин Оливия закуси сама в трапезарията, тъй като ловната дружинка беше излязла рано, а майка й и Адриана бяха закусили по стаите си. След това, понеже нямаше с какво друго да се занимава, отиде в библиотеката да си избере някоя книга. Четивата в Пуна бяха рядък лукс, затова Оливия остана изумена при вида на пълните библиотечни рафтове, извисяващи се от пода чак до тавана.

Извади „Към фара“ от Вирджиния Улф и се настани в удобния кожен стол край камината да чете.

Някаква мелодия, далечна, но доловима, привлече вниманието й. Някой свиреше на пиано и, съсредоточавайки се, Оливия разпозна „Полонеза в ла бемол мажор“ на Шопен. Стана и излезе от библиотеката, следвайки музиката, докато слухът й не я отведе до вратата на гостната.

Остана на място и затвори очи, заслушана в превъзходното изпълнение на една от любимите й композиции, чиято мелодия се носеше откъм пианото в отсрещния край на стаята. Когато и последните ноти доплаваха до ушите й. Оливия отвори очи и надникна иззад високата китайска ваза, пълна с цветя, която бе скривала изпълнителя от погледа й.

Виждайки Хари пред пианото, Оливия ахна от изумление. Макар и да се чувстваше като натрапник, не можа да откъсне очи от мъжа, който седеше с ръце в скута си и се взираше през прозореца към парка отвъд него. Най-накрая той въздъхна, а като стана на крака, погледите им се срещнаха.

— Боже, госпожице Дрю-Норис! Не знаех, че си имам публика. — Той се запъти към нея, бръкнал засрамено в джобовете на панталона си.

— Бях в библиотеката, когато дочух музиката, и… — тя сви рамене — реших да я последвам.

— Оценявате ли класическата музика?

— О, и още как! Особено в толкова съвършено изпълнение. Наистина сте ужасно талантлив — похвали го Оливия, изчервявайки се леко. — Къде се научихте да свирите?

— Майка ми нае преподавател по пиано, още като бях малък, а после продължих обучението си в училище. Но… какъвто е и вашият случай с университета, добрите стари клавиши нямат място в бъдещето ми. Наистина жалко — добави скръбно той.

— А би трябвало — заяви твърдо Оливия. — Не претендирам да съм експерт, но звучите не по-зле от записите, които слушах в Индия.

— Много мило от ваша страна. — Той извърна поглед от нея и го отправи към прозореца, преди да попита: — Желаете ли да ми правите компания за разходка? Май днес слънцето е успяло да се промъкне през облаците.

— Имах уговорка за разходка с майка ви, но още не съм я виждала тази сутрин.

— Не сте, и се съмнявам да я видите. Мигрената почти със сигурност я е приковала в леглото. Редовно я мъчи, особено ако си е легнала късно, както се случи снощи. Как ви звучи да си наметнете едно палто и да се срещнем на терасата след пет минути?

Оливия изтича до горния етаж и намери единственото палто, което си беше донесла — доста по-удачно за разходка из града, отколкото за газене в калта край провинциално имение.

Хари я чакаше, пушейки цигара, облегнат на балюстрадата с изглед към градината. Тя го приближи свенливо.

Виждате ли дотам? — посочи й той земята под едно от дърветата. — Има следа от живот: кокичета. — После кимна към стълбището. — Тръгваме ли?

Слязоха по широките стълби и навлязоха в градината.

— Допада ли ви миниатюрната ни Версайска градина? — Хари махна с ръка към съвършено поддържаната и подредена в красива симетрия градина пред тях. Беше оградена с естетично подрязани храсти, а в центъра й имаше приказен фонтан, украсен със статуя на младо момче. — Майка ми искаше да пресъздаде нещо от родната й Франция. Постигнала е чудеса. Трябва да видите творението й в разгара на лятото, когато всичко е цъфнало. Градината се превръща в секваща дъха палитра.

— Представям си я — пророни запленена Оливия, докато крачеха към фонтана.

— Пропуснахте цъфтежа на мимозите с едва няколко дена — каза Хари, сочейки към храстите, никнещи под закрилата на терасата. — Цъфтят между януари и март, а уханието им е божествено. Градинарят ни се съмняваше, че ще виреят по тези земи, понеже предпочитат умерения климат на Южна Франция, но ето че майка ми се оказа права и любимите й цветя благоденстват тук.

— Очевидно има нюх в градинарството. Композицията също е впечатляваща. — Оливия се обърна, за да обхване цялата градина с погледа си, сетне последва Хари по една от многото алеи, тръгващи от фонтана.

— Майка ви ми каза, че в градината й имало нещо, което щяло да ми напомни за Индия — загатна Оливия, нарушавайки дългото мълчание помежду им.

— О, несъмнено е имала предвид парниците. Джак, градинарят ни, който има повече опит в отглеждането на репи, отколкото на екзотични цветя, прекара последните няколко години в старание да култивира грудките, които изпращат на майка ми от Кралската ботаническа градина в Кю. Можем да ги разгледаме, ако желаете.

— Определено — прие възторжено Оливия.

— Пътят е доста, но може да ускорим крачка. Доста е хладничко, макар че грее слънце. Значи днес пътувате към дома с майка си и баща си? — поинтересува се той.

— Няма да се прибираме веднага. Първо ще посетим Лондон, за да обсъдим с баба ми въпросите около участието ми в Сезона. Доста е ентусиазирана, а тъй като мама е отсъствала от страната толкова дълго, съветите й ще са ни от полза.

— Може и да не е толкова ужасно, колкото си мислите, госпожице Дрю-Норис…

— Моля ви, наричайте ме Оливия — настоя тя.

— Оливия — поправи се Хари. — Преди години посетих няколко бала и доста се забавлявах.

— Дано сте прав, макар че нямам особено желание да ходя в Лондон. В момента атмосферата там е доста нажежена: всички очакват да се случи нещо ужасно. — Тя вдигна поглед към него, за да види реакцията му, и той кимна в знак на съгласие. — А и вероятно сте чел за безработицата и уличните размирици?

— Разбира се — потвърди Хари. — В смутни времена живеем. Ако трябва да съм откровен, ще ми олекне, когато разберем в какво положение се намираме всъщност.

— Е, кой знае, може пък да извадя късмет и Сезонът да ми се размине — пошегува се Оливия. — Предполагам ще го отложат, ако се разрази война, не смятате ли?

— За бога! — подхвърли той иронично, запали цигара и й предложи, а тя отказа. — Дори войната не би могла да сложи край на този цирк!

И двамата се усмихнаха в приятелско съгласие.

— Е, ако в действителност започнем война, мога да ви уверя, че аз поне няма да седя у дома и да сърбам чай — отвърна пламенно тя. — Възнамерявам да взема дейно участие. Още не съм решила в какво точно би се изразявало, но мама и татко не могат да ми попречат да помогна в избавянето на страната ни, не съм ли права?

— Така ви искам, Оливия! А сега заповядайте.

Хари отвори боядисаната в синьо дървена врата, водеща към зеленчуковата градина. Минаха покрай лехи с грижливо засадени зелки, моркови, картофи и репи, отправяйки се към оранжерията, скътана зад висока тухлена стена в ъгъла на градината. Хари отвори стъклената врата и двамата влязоха вътре.

Покоряващото благоухание на цветята в комбинация с високата температура моментално върнаха на Оливия спомена за далечната й родина. Тя вдиша вълнуващите аромати и обходи с поглед пищната картина пред себе си.

— О, Хари — възкликна в екстаз и тръгна покрай дългите редове с цветя. Накрая пак се обърна към него. — Неописуемо е.

Хари видя сълзите в очите й. Тя се приведе напред да обхване с длани нежната главица на красиво жълто цвете и вдиша парфюма му.

— Това е плумерия; същото цъфтеше пред прозореца на спалнята ми в Пуна. Всяка нощ се любувах на приказното му ухание. — Отново зарови носа си между листенцата му. — Нямах представа, че е възможно да виреят тук.

Хари, възхитен от емоционалната й реакция, проумя колко трудно й е било да се озове в Англия след толкова години, прекарани сред изобилие от подобни цветя в естествената им среда.

— Е, в такъв случай задължително трябва да вземете това със себе си, не мислиш ли, Джак? — обърна се Хари към градинаря на средна възраст с повехнало и сбръчкано от годините работа на открито лице.

— Разбира се, господарю Хари — отвърна с усмивка той. — Имам още много плумерии; най-накрая научих как се гледат. Трудоемка работа е — добави свъсено. — Разходете се спокойно, госпожице. Радвам се да ми гостува ценител.

Оливия обиколи редовете с цветя, пъхвайки нос в разцъфналите им кадифени листенца, милвайки ги с пръсти.

— Справил сте се похвално, Джак — отбеляза тя. — Едва ли английският климат допада на тези цветя повече, отколкото на мен самата.

— Ами вече ги отглеждам от петнайсет години насам и макар да не съм професионален ботаник, знам какво им харесва и какво не. А синът ми Бил — продължи Джак, сочейки високия, чаровен младеж, който поливаше саксиите в далечния край на парника — ги познава най-отблизо, нали така, Бил?

Младежът се обърна към тях и кимна.

— Харесвам ги много повече от зелето — усмихна се широко той. — Най-хубавото е, че получим ли нова грудка, никога не знаем какво растение ще поникне от нея.

— Ще ми е добър наследник, господарю Хари — заяви Джак. — Стига да не го призоват на военна служба. Разправят, че вече набирали войници от Армейския резерв — погледна го въпросително той. — Вярно ли е, господарю Хари? — попита угрижено.

— Не мога да ти кажа, Джак — отвърна дипломатично Хари. — Май понастоящем всички сме в неведение.

Джак се обърна към Оливия.

— Поне аз ще съм тук да се грижа за парника, ако наистина влезем във война, госпожице. Последния път на фронта прусаците взривиха единия ми крак, така че никой няма да ме иска в армията.

— Е, Джак, Бил… — Хари кимна с глава към двама им, — справяте се невероятно. Браво на вас.

— Предайте на господарката, че трябва да ни навести, като намери време. Една от новите луковици, които ми даде, току-що разцъфна и искам да я види. — Джак докосна шапката си почтително. — Хубав ден, господарю Хари, и на вас, госпожице. Радвайте се на новата си плумерия.

— Задължително, много ви благодаря — каза Оливия. — Направихте ми чудесен подарък.

— Пак заповядайте — каза Джак, докато Хари я водеше към изхода на оранжерията.

— Безкрайно съм ти признателна, че ме доведе тук, Хари — каза въодушевено Оливия. — Чувствам се окрилена.

— За мен беше истинско удоволствие — отвърна приветливо Хари. — Такова нещо не се вижда всеки ден, нали?

Извървяха пътя от зеленчуковата градина до къщата в мълчание. Хари запали още една цигара, дръпна си няколко пъти и я смачка с крак. После въздъхна.

— Замислих се върху нещо… ако войната наистина ни връхлети, всяко семейство в имението ще бъде засегнато, дявол да го вземе. Ето Бил например. В момента ухажва Елзи, една от прислужничките ни в къщата.

По лицето на Оливия се разля усмивка.

— Познавам Елзи. Много будно момиче е и се радвам, че си е намерила толкова симпатичен господин.

— Няма да е толкова симпатичен, ако някой швабски куршум отнесе половината му лице — промърмори Хари, докато изкачваха стълбището към терасата. После се обърна към Оливия. — Извинявам се за мрачното си настроение, но се питам какво ли ще се случи с имението, ако всичките ни работници бъдат призовани на служба.

— Жените ще поемат всичко в свои ръце — каза ведро Оливия.

По лицето на Хари изникна искрена усмивка и той сведе глава в половинчат поклон.

— Е, пристигнахме, госпожице Панкхърст^[1]. За мен беше удоволствие да ви разведа из скромната ни градина. А сега май е най-добре да издиря ловната дружинка, преди някой да е забелязал, че отсъствам.

— Защо не излезе още на разсъмване с останалите мъже? — попита тя.

— Обясних им, че имам друга работа, но честно казано, просто си търсех оправдание. Не си падам по лова. — Той протегна ръка към нея. — Възможно е да не те видя, преди да потеглите. Желая ти всичко хубаво, Оливия, и безаварийно пътуване към задимения ни Лондон. Изключително се радвам, че се запознахме.

Тя стисна ръката му с усмивка.

— И аз, Хари.

Той кимна, пъхна ръце в джобовете на панталона си и влезе в къщата.