Лусинда Райли
Орхидеената къща (1)

Сиам, преди много лета…

Сиамците вярват, че влюби ли се един мъж в някоя жена — дълбоко, страстно, безвъзвратно, — е способен на всичко, за да я запази до себе си, да удовлетвори желанията й, да й стане най-скъп от всички хора на света.

Имало едно време сиамски принц, който се влюбил така дълбоко в жена, надарена с невиждана красота. Ухажвал я и накрая я спечелил, ала едва броени нощи преди венчавката, празненство, на което цялата нация щяла да пирува, да се вихри в танци и да ликува, тревожност обзела сърцето на принца.

Знаел, че по един или друг начин трябвало да й докаже любовта си — с проява на героизъм и могъщество, заради която девойката щяла да му се врече във вярност за вечни времена.

Решил, че трябва да открие нещо също толкова невиждано красиво, колкото възлюбената си.

След дълги размисли повикал тримата си най-доверени слуги и им рекъл така:

— Носят се легенди, че в кралството ни, високо в северните планини, расла черна орхидея. Искам да я откриете и да я донесете в двореца ми, за да я подаря на принцесата на сватбения ни ден. Който от вас успее да ми я донесе, ще бъде възнаграден толкова богато, че цял живот ще живее в охолство. Двамата провалили се пък няма да доживеят дори до сватбата ми.

Ужас сковал сърцата на тримата мъже, свели глави пред принца. Знаели, че гледат смъртта в очите. Черната орхидея била митично цвете. Също като инкрустираните със скъпоценни камъни златни дракони, красящи носовете на кралските баржи, с които принцът щял да отплава към храма за венчавката си с бъдещата принцеса — сказание, и нищо повече.

Същата нощ тримата слуги отишли при семействата си да се сбогуват. Единият обаче имал по-остър ум от събратята си и лежейки в обятията на ридаещата си съпруга, решил, че не му е време да се разделя с живота.

До сутринта вече бил скроил хитроумен замисъл. И тръгнал към пристанищния пазар, където продавали подправки, коприна… и цветя.

Купил срещу няколко монети изящна орхидея, чиито едри, кадифени листенца били обагрени в тъмен, тъмен пурпур и загадъчно розово. Тръгнал после покрай тесните канали на Банкок и вървял, докато не стигнал работилницата на писаря. Намерил го скътан сред свитъците в тъмната му, влажна стаичка в дъното на работилницата.

Някога писарят бил служил в двореца, откъдето и го познавал слугата, но работата му била оплюта, понеже не изписвал достатъчно красиво буквите.

— Sawadee Krup, писарю — поздравил го слугата, оставяйки орхидеята на писалището му. — Ще ти поставя една задача и ако ми помогнеш, ще те отрупам с богатства, за каквито дори не си мечтал.

Писарят, който едвам свързвал двата края, откакто бил прокуден от двореца, вдигнал любопитен поглед към слугата.

И как ще стане това?

Слугата посочил цветето.

— Цял живот работиш с мастило. Искам от теб да оцветиш листенцата на тази орхидея в черно.

Писарят сбърчил вежди насреща му, сетне огледал растението.

— Да, възможно е, но изникнат ли новите цветчета, ще разкрият истинския цвят на орхидеята и ще бъдеш разобличен.

— Докато настъпи този момент, двамата с теб ще сме избягали надалеч и вече ще живеем като принца, на когото служа — отвърнал слугата.

Писарят кимнал умислено с глава.

— Ела пак нощес и ще получиш черната си орхидея.

Като се върнал у дома, слугата казал на жена си да събере оскъдните им притежания и да се приготви за път. Обещал й, че скоро ще има пари да й купи каквото си пожелае и да й вдигне приказен дворец някъде далеч, далеч оттук.

Късно вечерта отишъл в работилницата на писаря. И ахнал от удивление, като видял черната орхидея на писалището му.

Огледал внимателно листенцата и похвалил майстора за добре свършената работа.

— Мастилото е изсъхнало вече — обяснил писарят — и дори да го разтърка някой с пръсти, няма да падне. Сам го изпробвах. Опитай и ти.

Слугата пипнал едно от листенцата и пръстите му останали чисти.

— Не мога да ти кажа обаче колко време ще устиска. Рано или късно влагата на растението ще овлажни мастилото. А и то се знае, не трябва да вижда и капка дъжд.

— Ще свърши работа — кимнал доволно слугата, взимайки растението. — Заминавам за двореца. Ела при реката в полунощ да ти дам твоя дял от възнаграждението.

В нощта на сватбата, след като бил споделил най-радостния си ден с цялото кралство, принцът влязъл в покоите си.

Принцесата стояла на терасата, съзерцавайки река Чао Прая, в чиито води все още пламтяло отражението на зарята, ознаменувала брачния й съюз с принца. Новият й жених отишъл до нея.

— Любов моя, имам нещо за теб, символ на неповторимостта и съвършенството ти.

Подарил й черната орхидея, засадена в саксия от масивно злато и украса от скъпоценни камъни.

Принцесата свела поглед към цветето, към черните като нощта венчелистчета, угнетени сякаш от тежката багра, която природата им била отредила. Сторило й се изтерзано, посърнало… прокобно в неестествената си тъмнота.

Но при все това принцесата съзнавала какво държи в ръцете си… какво било значението му и що за подвиг бил извършил възлюбеният й в нейно име.

— Принце мой, великолепна е! Къде я намери? — попитала го тя.

— Претърсих цялото кралство, всяко кътче, ниско и високо. Давам, ти дума, че няма втора като нея, също както няма втора като теб.

Той се взрял в очите й с преливащ от любов поглед.

Почувствала силата на обичта му, тя погалила нежно лицето на съпруга си, копнеейки да му покаже, че е взаимна, че и тя никога не ще го разлюби.

— Благодаря ти, чудно красива е.

Той хванал ръката, милваща бузата му, и докато целувал пръстите й, го обзело непреодолимо желание да обладае цялото й същество. От колко време чакал първата им брачна нощ! Взел орхидеята от ръцете й, оставил я на пода на терасата, а сетне притиснал любимата си в силна прегръдка и я целунал.

— Да влезем вътре, принцесо моя — проронил в ухото й.

Тя оставила черната орхидея под нощното небе и последвала жениха си в покоите им.

Малко преди зазоряване принцесата станала от брачното ложе и излязла на терасата да приветства първото утро от съвместния им живот.

Тук-там блещукали плитки локвички; нощес било валяло. Младият ден се разбуждал, макар и слънцето още да се криело зад дърветата на отсрещния бряг на реката.

От терасата, от същата онази саксия от масивно злато, която принцът й бил подарил, я гледала пурпурно розова орхидея.

Принцесата докоснала с усмивка листенцата й, очистени и съживени от дъжда, и многократно по-прелестни от почернените листенца на орхидеята, която принцът й бил подари миналата нощ.

Най-сетне проумяла истината, тя взела растението, вдишвайки божествения му аромат, и заумувала как да постъпи: Да му каже право и да го нарани, или да излъже, за да му спести тревогите?

След няколко минути се върнала в брачните им покои и отново се сгушила в обятията на принца.

— Принце мой — продумала му, като го видяла да се разбужда, — през нощта са откраднали черната ми орхидея от терасата.

Той подскочил като ужилен, готов в гнева си да повика стражите. Тя обаче го успокоила с усмивка на уста.

— Недей, съпруже мой, сърцето ми казва, че ми се е полагала само за една нощ, за нощта, в която телата ни се сляха, в която любовта ни разцъфна и ние също станахме ведно с природата. Не би било почтено да запазим нещо толкова магично само за себе си… пък и само щеше да повехне и умре… а аз не бих го понесла. — Тя взела ръката му и долепила устни до нея. — Нека повярваме в силата му и да се радваме, че ни благослови с красотата си в първата нощ от съвместния ни живот.

Принцът се позамислил. А сетне, тъй като я обичал с цялото си сърце и бил толкова щастлив, че вече е негова, решил да не вика стражите.

Годините се занизали в брачно блаженство и съюзът им бил скрепен с рожба, зачената в същата онази нощ, и още много след нея, а принцът заживял с вярата, че мистичната черна орхидея, макар и осенила ги с магията си, не им принадлежала.

На сутринта след паметната сватба беден рибар седял на брега на Чао Прая, на няколкостотин метра по течението й от кралския дворец. Не бил хванал нищо от два часа. Чудел се дали зарята от миналата нощ не била прогонила рибата чак до дъното на реката. Боял се, че не продаде ли ни една риба, многолюдното му семейство щяло да гладува.

Слънцето се заизкачвало над дърветата на отсрещния бряг, за да облее водата с благословената си светлина, и не след дълго рибарят съзрял нещо да блещука сред зелените водорасли, плаващи по реката. Оставил въдицата си и нагазил във водата да го вземе. Сграбчил обвития с водорасли предмет, преди да го е отнесло течението, и го занесъл на брега.

А като изчистил зеленилката, не могъл да повярва на очите си!

Саксия, която била направена от масивно злато, инкрустирано с диаманти, смарагди и рубини!

Съвсем забравил за въдицата, пъхнал саксията в рибарската си кошница и се запътил към пазара за скъпоценности в града, а сърцето му запяло от радост при мисълта, че семейството му повече никога нямало да гладува.