Лусинда Райли
Орхидеената къща (8)

7

На следващата сутрин Джулия се обади на Елзи. Старицата изрази огромна радост да я чуе, което накара Джулия да се почувства още по-виновна, задето не я беше потърсила толкова време. Разбраха се идната събота да я навести в Саутуолд и да изпият по чаша чай заедно. След това се облече, наметна се с палтото и потегли към парниците на „Уортън Парк“, доволна, че си е поставила цел за деня, вместо да го прекара сама във вилата.

Фактът, че все по-трудно преглъщаше тишината в новия си дом, й се струваше добър знак. Беше крайно време да започне да гради планове за бъдещето си, освен ако не искаше безкрайните празни дни да я подлудят.

Сви вдясно към „Уортън Парк“, възхищавайки се на червенолистите букове, обточващи границите на парка от двете страни на алеята. И на стария дъб, под който според легендите Ан Болейн бе целунала Хенри VIII.

След петстотин метра отново свърна вдясно и тръгна по бабунестия път, който щеше да я отведе до правоъгълния вътрешен двор. Отвъд него се намираше кухненската градина, в която пък бяха разположени парниците. Лекият привкус на вълнение и трепетно очакване, каквито бе изпитвала като дете, й подсказа с появата си, че тези стъклени постройки бяха от огромно значение за нея.

Паркира колата си в двора и излезе навън, потрепервайки от допира на хладовития въздух. В спомените й мястото винаги бе кипяло от дейност; освен че край него бяха живели работниците с целите им семейства, тук се намираше и конюшнята. Спомняше си тропота на конски копита, бръмченето на тракторите, които непрекъснато разнасяха бали сено към хамбарите, заобикаляйки на косъм децата на работниците, играещи футбол в центъра на двора.

Изобщо свят, затворен в друг свят…

Който сега пустееше в тишина.

Джулия тръгна по тревясалата пътечка към кухненската градина. Синята врата още си стоеше, макар и обрасла в бръшлян. Отвори я с усилие и прекрачи прага й.

Грижливо обработваните дълги лехи с моркови, грах, зеле и пащърнак вече ги нямаше. На тяхно място се разстилаше плетеница от бурени и коприва, из която тук-там надзъртаха скръбните лица на увехнали зелки. Джулия се отправи към малката овощна градинка отвъд зеленчуковите лехи, която скриваше парниците от погледа.

Множеството ябълкови, крушови и сливови дръвчета, някои от които особено стари, все още съществуваха. Кривите им клони стърчаха чисто голи, а опадалите през есента листа гниеха несъбрани под тях.

Джулия прекоси горичката и видя покривите на парниците да надничат над избуялите покрай тях храсталаци. Тръгна по едва различимата пътечка към вратата на първия.

Само че тя вече не беше на мястото си. Лежеше в краката й, превърнала се в купчина гниещо дърво и изпотрошено стъкло. Мина внимателно през нея и влезе в парника.

Беше празен, с изключение на вехтите дървени маси, които някога бяха опасвали стените му, и редицата железни куки, висящи от металната покривна конструкция над главата й. Бетонният под беше покрит с мъх и бурените проникваха под парниковата рамка и вътре в нея.

Джулия стигна с бавни крачки до дъното на парника. Там, в обичайното си ъгълче, се спотайваше столът, на който бе седяла някога. А под него, между проядените от ръжда метални крака, стоеше бакелитеното радио на дядо Бил.

Тя коленичи и го взе в ръце. Не подлежеше на ремонт, но не можеше да го остави тук. Притисна го към гърдите си като спящо бебе и завъртя с пръсти копчетата му в безполезен опит да го съживи…

— Орхидеите обичат музиката, Джулия. Навярно замества природните звуци, които слушат в родината си — обяснява дядо Бил, докато ми показва как да оросявам фините им листенца с градинската пръскачка. — Топлината и влажността трябва да наподобяват климатичните условия, към които са се приспособили там.

Всички останали намират парниците за непоносимо задушни, понеже силните слънчеви лъчи проникват през стъклените тавани и стени, което, в допълнение към липсата на естествени течения, кара температурата да скочи над тази на един типичен горещ ден по нашите ширини.

На мен пък ми харесва, тъй като мразя да се навличам с дрехи. Чувствам се като в естествената си среда, а май и на дядо Бил не му пречи жегата. Пък и така въздухът е пропит с разкошните аромати на цветята.

Това е Dendrobium Victoria Reginae, отбелязан в някои текстове като син дендробиум, но, както сама виждаш, е виолетов на цвят — изкисква се дядо ми. — Досега още не е откривана орхидея в истинско синьо. Тази тук расте по дърветата в Югоизточна Азия… представи си само… цели градини, увиснали във въздуха…

И в очите на дядо Бил се появява „онзи поглед“, както аз му викам, а появили се той, колкото и да му се моля да продължи с разказа си, никога не казва и дума повече.

— Дендробиумите обичат да си почиват през зимата. Все едно спят зимен сън. През това време не се хранят, а само се оросяват с толкова вода, колкото да не изсъхнат.

— А откъде знаеш какво обичат, дядо? — попитах го веднъж. — Да не би да си ходил на орхидейно училище?

Той поклати глава със смях.

— Не, Джулия. Научих доста от един мой приятел от Изтока, който е отраснал сред орхидеи. А останалото усвоих чрез проби и грешки, внимателно наблюдавайки реакциите им към различните ми подходи. В наши дни знаеш какво садиш, защото на опаковката си пише, но когато бях младо момче, ми изпращаха сандъци с разсад и семена от далечни страни и не знаех какво цвете ще поникне, докато не разцъфнеше. — Дядо беше въздъхнал. — Вълнуващи дни бяха, от мен да знаеш, макар и да губех повече растения, отколкото опазвах.

Чувала съм, че дядо Бил е голямо име в света на орхидеите, понеже отглежда някакви неща, наречени кръстоски. Много са необикновени и често привличат прочути ботаници.

Дядо е много скромен човек, не обича да говори за кръстоските си и все разправя, че работата му е да отглежда цветя, а не да се хвали какви цветя отглежда. Баба Елзи обаче не е на същото мнение — чувала съм я да говори колко много пари бил донесъл дядо на „Уортън Парк“, понеже много хора си правели разходка до парниците и купували растенията му, а той се задоволявал с прекалено малък дял от печалбата.

Не я слушам, като говори така. Не искам нищо да нарушава покоя в любимото ми убежище. Дори когато съм далеч, стане ли ми тъжно, се връщам в него мислено и веднага ми олеква.

Джулия се върна в мрачната реалност, където тези мигове вече бяха отлетели. Осъзна, че цялата трепери от студ и вече не й се стои тук. Врътна се на пети и с бързи крачки излезе от парника, а после прекоси зеленчуковата градина и стигна колата си. Тъкмо се качваше вътре, когато видя Кит да излиза от конюшнята. Помаха й и тя отиде до него.

— Здравей. Джулия. Предполагам си видяла окаяните останки от някогашната слава на „Уортън Парк“? — поинтересува се той.

— Недей — въздъхна Джулия. — И бездруго съм достатъчно потисната. Парниците са напълно празни, нищо не е останало вътре. — Тя поклати горестно глава. — Случайно да знаеш къде са всички орхидеи?

— Не, нямам представа. Ще ми се да знаех. Баща ми е бил задочен стопанин на имението твърде дълго. А леля Крофърд, поради една или друга причина, изтръпваше само при мисълта за тях. Нали помниш деня, в който й донесе онази орхидея? Е, още щом ти си тръгна, ми я връчи и ми нареди да я махна от очите й. — Кит вдигна вежди. — Не ме питай защо. Нямам си ни най-малка идея. Вероятно ще те зарадвам, ако ти кажа, че я запазих в стаята си и я взех със себе си, като тръгнах за дома. Цъфтя години наред.

— Колко странно — умисли се Джулия — и тъжно.

— Абсолютно — съгласи се Кит. — Един бог знае какво още е изчезнало от имението заедно с орхидеите. Колкото по-скоро го продам, толкова по-добре. Както и да е — разведри се Кит, — искаш ли да се поразходим до някогашната къща на баба ти и дядо ти? Натам съм се запътил.

— Защо не? — съгласи се Джулия.

Стигнаха до колибата, скътана в собствената си градинка от четвърт акър точно зад пределите на правоъгълния двор. Отвътре се чуваха трясъци и блъскане.

— Дано не причислиш и това към цялостната разруха на имението, но мястото наистина не ставаше за живот. Последните останали работници от имението все още са на служба при мен, затова реших да се възползвам от услугите им.

— Какво ще се случи с тях, когато дойде новият собственик? — загрижи се Джулия.

— Повечето от тях ще останат да работят тук и вероятно ще са много по-доволни да служат на реален работодател, отколкото на призрак, както е било през последните двайсет години. Да влезем вътре? Предупреждавам те обаче, доста е променено.

Прекрачвайки прага, Джулия очакваше да я посрещнат познатият мрачен, тесен коридор и стръмното стълбище точно пред входа. Вместо това се озова в просторно празно помещение.

— Алергичен съм към ниски тавани — каза Кит извинително, демонстрирайки с ръце височината си. — Все пак съм висок метър и деветдесет. Затова реших да се сбогувам с втория етаж.

Вторият етаж не беше единственото нещо, с което се беше сбогувал Кит. Цялото интериорно разположение, включвало някога всички необходими помещения като кухня, спални и тоалетни, вече не съществуваше в онзи си вид. Джулия вдигна поглед към тавана на някогашната спалня и видя четири чисто нови тавански прозореца до връхния ръб на покрива. От предишния интериор бе оцеляла единствено уютната нишичка край камината, където се беше топлила като дете.

— Аз… определено е… променено — скалъпи тя.

— Тепърва ще строим горния етаж; използвах таванското помещение, за да вдигна нивото на таваните, така че да си подсигуря по-голяма височина на долния етаж. Ще превърна старата пристройка в кухня и баня. Знам, че промяната е радикална, но смятам, че ще се получи добре.

— Несъмнено си я въвел в новото хилядолетие — смотолеви Джулия. — Трудно ми е да повярвам, че е същата онази къщурка.

Той сведе поглед към нея.

— Май те разстроих?

— Не, разбира се, че не си.

Но и двамата знаеха, че е така.

— Виж, Джулия, защо не се качиш с мен в имението да изядем по един сандвич? Поне толкова ти дължа, все пак оскверних наследството ти.

— Не бих го нарекла мое наследство — отвърна тя. — Но, да, може…

— Здравей, скъпи. Извинявай, че закъснявам.

Привлекателна жена с кестенява коса изникна зад тях. Целуна сърдечно бузата на Кит и се усмихна на Джулия.

— Джулия, това е Ани. Тя ми помага с проектирането на къщата и изработката на плановете за преобразуването на останалите постройки в жилища за отдаване под наем. Докато очаква осъществяването на собствения си проект, разбира се. — Кит посочи надутия корем на Ани и преметна ръка през раменете й. — Не остана много, нали? — подпита я любвеобилно.

— Не, само още четири седмици, слава богу. — Бистрите зелени очи на Ани проблеснаха към Джулия. Говореше с нотка на американски акцент. — Вече нямам търпение да се излюпи. Ти имаш ли деца? — попита я.

Очите на Джулия се изпълниха с неканени сълзи, а от устата й не излезе и дума.

Как да отговори на такъв въпрос?

— Джулия е прочута концертна пианистка — притече й се на помощ Кит, моментално схванал положението. — Запознахме се в „Уортън Парк“ преди много години и аз бях един от първите й слушатели. Нали така, Джулия? — Очите му преливаха от състрадание.

Отклонението му й бе дало време да се съвземе.

Съумя да кимне, после се прокашля.

— Да. Трябва да се прибирам. Приятно ми беше да се запознаем, Ани, и… успех.

— И за мен беше удоволствие, Джулия.

— Да. Довиждане, Кит. До скоро. — Тя се обърна рязко и едва ли не хукна към колата си, преди да е успял да я спре.