Лусинда Райли
Орхидеената къща (26)

25

До вечерта Джулия бе събрала достатъчно сили да седне в леглото и да хапне малко супа от супата, която Кит й беше донесъл.

— Вкусна е, нали? — отбеляза той, хранейки я с лъжица. — Алиша намина да я донесе, докато ти още спеше. Каза, че ще дойде да те види довечера, когато Макс се прибере у дома, за да гледа децата. Много се притеснява за теб. Всички се поизплашихме.

— Е, вече си свободен — отвърна гузно Джулия. — Наистина се чувствам много по-добре.

— Моля? — вирна едната си вежда Кит. — И да пропусна първия нормален разговор за изминатите четири дни? Не — поклати глава той. — Опасявам се, че ще ти се наложи да ме търпиш, докато не стъпиш на крака.

На входната врата се почука.

— Това трябва да е Алиша — каза Кит. — В състояние ли си да я видиш? — поинтересува се той.

— Да! Казах ти вече, много по-добре съм.

— Добре тогава. — Кит се отправи към вратата, взимайки разстоянието на две крачки с дългите си крака. — Явно сме навлезли в свадливата фаза на болестта — отбеляза с вдигната вежда той. — Отивам да доведа сестра ти.

След няколко секунди Алиша изникна пред вратата на спалнята й с разтревожена гримаса върху красивото си лице.

— Джулия, слава богу, че си добре! Толкова се притеснихме. — Тя доближи леглото, наведе се и прегърна сестра си. — Как се чувстваш?

— По-добре — кимна Джулия, — значително по-добре.

Алиша седна на ръба на леглото и взе ръката й в своята.

— Много се радвам. Беше много зле, горкичката ми ти. Предполагам имунната ти система е била отслабена заради… ами заради психическата травма.

— Вероятно — съгласи се Джулия, несклонна да пилее малкото си енергия по спорове. — Благодаря ти за супата. Много мило от твоя страна да ми я донесеш.

Алиша вдигна вежди.

— Боже, не благодари на мен, а на Кит. Справи се невероятно. Като разбра, че не мога да дойда заради децата, предложи да остане тук, за да те наглежда. Аз самата бях просто помощен персонал в разигралата се драма.

— Много ми е съвестно, задето ти създавам толкова грижи — въздъхна Джулия. — Май напоследък ме бива само в това, а?

— Недей така, Джулия, стига с тези детинщини — смъмри я Алиша. — Никой не се разболява по своя воля. Всички те обичаме и искаме да се погрижим за теб. Надявам се, като оздравееш, ще ми разкажеш какво си научила от баба за дневника.

Джулия кимна, имайки усещането, че е минал цял век, откакто бе гостувала на Елзи в Саутуолд и бе чула разказа й за „Уортън Парк“ през 1939-а.

— Разбира се. Историята е много увлекателна.

— Нямам търпение да я чуя. Имаш ли някакви поръчки за утре? Какво ти се е дояло например? — попита Алиша.

— Нямам особен апетит — поклати глава Джулия. — Едва се справям със супата ти. Вероятно бих пристъпила към хляб в даден момент.

— Ще ти опека пресен — съгласи се Алиша. — Кит също има нужда от храна. Утре ще намина да ви донеса. — Тя се приведе и целуна сестра си. — Много се радвам да видя, че си по-добре, скъпа. Продължавай в този дух.

— Ще се постарая — отвърна Джулия, помахвайки й немощно за довиждане.

Алиша слезе на долния етаж и завари Кит да стъкмява огъня.

— Слава богу, май се е преборила с болестта. И то благодарение на теб. Беше железен, Кит — похвали го тя.

— Няма проблем. Пийва ли ти се чаша вино, преди да си тръгнеш? Малко смислен разговор ще ми се отрази добре — усмихна се той.

Алиша хвърли един поглед на часовника си.

— Нави ме. Трябва да се прибирам, но съм сигурна, че Макс ще удържи фронта още малко.

— Чудесно. — Кит остави вече разгоряващия се огън. — Ще донеса чаши.

Алиша седна в креслото пред камината, а Кит донесе бутилка вино, отвори я и подаде една от чашите на Алиша.

— Наздраве — каза, поднасяйки своята за тост. — Да пием за по-нататъшното възстановяване на Джулия.

— Точно така — съгласи се тя. — Горкичката преживя големи изпитания в последно време.

— Да, подочух. Мога ли да попитам какво точно й се е случило?

Алиша отпи глътка вино.

— Миналото лято съпругът и синът й загинаха в автомобилна катастрофа в Южна Франция. А най-лошото беше, че… — Алиша потрепери неволно — колата изскочила от пътя, избухнала в подножието на хълма и предизвикала горски пожар. Не успяха да разпознаят официално останките им. Вследствие на това Джулия не можа да се сбогува с тях. Няма ли тела, няма и погребение.

— Господи — въздъхна Кит. — Горката Джулия. На колко години е бил синът й?

— Почти на три. Казваше се Габриел. И беше… — думите заседнаха в гърлото й, а очите й плувнаха в сълзи — … истинско ангелче. — Отпи още глътка вино. — Покъртително е да загубиш съпруга си, но да загубиш и детето си заедно с него… Просто не знам как го преживя сестра ми. Тоест… все още не е, но… досега никой от нас не е намерил начин да проникне в душата й. Заключила се е в скръбта си. Чувствам се толкова… безполезна. Не знам какво да й кажа, как да подходя към нея, и повечето ми опити се оказват… неуспешни. Извинявай. — Алиша побърза да попие сълзите от очите си. — Аз нямам право да плача, Джулия е в центъра на трагедията. Но просто… толкова ми е жал за нея, а не знам как да й помогна, как да я утеша.

— Отговорът е, че не можеш. — Кит се пресегна и доля чашата на Алиша. — Всички покрай нея се опитват да направят… нещо, когато всъщност никой не може да й помогне. Милосърдието, което й предлагаш като неин най-близък човек, я кара да се чувства виновна, задето не може да ти отвърне подобаващо, което пък я подлага на още повече стрес. Естествено, не може да се справи с него, затова се затваря още по-надълбоко в себе си. — Кит впери поглед в огъня и въздъхна. — Алиша, послушай съвета ми: да, бъди до нея, но се опитай да проумееш, че единственият човек, който може да помогне на Джулия, е самата Джулия.

— Говориш, сякаш знаеш какво е чувството.

— Да, знам — потвърди лаконично Кит. — А ти просто ще трябва да й дадеш време. Макар и да не я познавам особено добре, бих казал, че е поела по правилния път. Джулия е силна личност, Алиша. Ще се справи, сигурен съм.

— Проблемът е там — въздъхна Алиша, — че Джулия боготвореше съпруга си Ксавиер. Не познавам друга толкова влюбена в мъжа си жена. Да си призная — подхвана тя с поверителен тон, — аз самата го намирах за високомерен и арогантен. И той беше пианист, само че се изживяваше като същинска примадона, а Джулия постоянно го насърчаваше. Не че имаше талант като нейния. Но май всеки си има свой вкус, нали така?

— Да. А и като слушам, я е правел щастлива.

— Като че ли да — съгласи се Алиша. — Радвах се, че поне е намерила човек, пред когото можеше да разкрие душата си. Винаги съм се тревожила, че няма да попадне на такъв, особено след смъртта на майка ни. Тогава Джулия се промени, Кит. Съвсем отявлено. Някак… се отчужди. От мен, от татко, от всичко, с изключение на любимото си пиано. А този път… този път дори него загърби.

— Питала ли си я защо?

— Мисля, че знам причината — каза мрачно Алиша. — Тъкмо бе изпълнила „Втори концерт“ на Рахманинов на един рецитал в Париж, когато получи новината за смъртта им. — Алиша сви рамене. — Това е предположението ми: може би асоциира пианото с онази болка.

— И с чувството за вина, разбира се — добави Кит. — Вероятно мисли, че е трябвало да умре заедно с тях.

— Сигурно си прав. Знам, че хич не обичаше да се разделя с Габриел, когато заминаваше за някой рецитал. И тя, като много други работещи майки, се разкъсваше между детето и кариерата си.

— Защо се е върнала в Норфък след трагедията? — попита Кит.

— В деня след катастрофата кацнах в Париж. Като пристигнах, нямах никаква представа как да постъпя с нея. Не можех да я оставя сама във Франция, но и не можех да се нанеса при нея заради децата си. Джулия беше изпаднала в твърде дълбок шок, за да вземе каквото и да е рационално решение, затова я доведох с мен вкъщи. След известно време настоя да се пренесе в тази колиба, колкото и да я убеждавах да остане у нас.

— Търсела е уединение. Разбирам я. Всеки реагира по различен начин на житейските трагедии. И никой от тях не е погрешен — добави Кит. — Аз също загубих скъп човек… и периодът след това беше, меко казано, грозна гледка. Какво беше казал Джон Ленън? — Кит вдигна поглед към тавана, сякаш търсеше вдъхновение там. — А, да. „Животът е онова, което се случва, докато ние сме заети да си правим планове за бъдещето.“ Едва ли някой някога се е изказвал по-мъдро. Не ние държим юздите, и макар обикновено да е нужно някое злощастие, за да го проумеем, колкото по-рано прозрем истината, толкова по-скоро се научаваме да обичаме живота си такъв, какъвто е.

— Много дълбокомислени думи, Кит — каза с възхищение Алиша. — Аз лично умирам от страх при идеята, че контролът не е в мои ръце. И в този ред на мисли, май е най-добре да се прибирам вкъщи и да хващам юздите — усмихна му се тя и стана. — Под надзора на Макс хлапетата направо подивяват.

Кит също се изправи.

— Благодаря ти, че ме запозна с историята на пациентката ми. Ще направя всичко по силите си да й върна физическото здраве, но психическото оставям на нея.

— И с право — съгласи се Алиша, отправяйки се към вратата. — Благодаря ти за помощта, Кит.

— За мен е удоволствие, повярвай ми.

Час по-късно, след живителен душ и установявайки, че краката й вече не представляваха купчинки раздрусан желатин, Джулия слезе с предпазливи стъпки на долния етаж.

Кит четеше книга пред бушуващия огън. Беше затворил завесите, изолирайки всекидневната от вечерния студ навън, и наоколо витаеше необичаен уют.

— Здравей — обади му се още откъм стълбището тя, за да не го стресне.

Той се обърна и моментално скочи на крака.

— Джулия, защо си станала от леглото? Пак ще се разболееш.

Кит понечи да я изтика обратно към горния етаж, но тя поклати глава.

— Как да се разболея? Тук е същинска пещ. Пък и ми доскуча горе. Имах нужда от смяна на обстановката. — Почувства се като опърничаво дете, чакайки отговора на Кит.

— Добре, но само за малко. — Той я хвана под ръка и я отведе до дивана. — Така, легни тук, а аз ще изтичам до горе да ти донеса одеяло.

— Недей, Кит, тук е много приятно, а и ми дотегна да се варя жива под одеялата — въздъхна тя и се отпусна назад върху възглавниците, които беше струпал под главата й.

— Случайно да си поогладняла или жадна? — попита я той. — Да ти донеса нещо?

— Не, моля те, просто седни. Не ми трябва нищо — отвърна тя.

— Тоест искаш да престана да се суетя край теб — усети се Кит, сядайки в креслото пред огъня. — Извинявай.

— О, Кит, моля те, не се извинявай! — каза Джулия с разкаяние в гласа. — Постъпваш много благородно и съм ти изключително признателна. Просто се чувствам виновна, това е. И съжалявам, че се държах „свадливо“ — усмихна му се широко тя. — Не е нарочно.

— Извинението се приема — кимна Кит. — Честно казано, предпочитам свадлива пред бълнуваща пациентка, така че всичко е наред.

— Както сам виждаш, вече идвам на себе си. Свободен сте да си ходите още утре, доктор Крофърд.

— Да, и бездруго ще ми се наложи. Натрупала ми се е доста работа в „Уортън Парк“. Но какво ще кажеш, докато се уверя, че си с всичкия си, да ми споделиш историята на баба ти за дневника от Чанги?

— Да… — Спомените я върнаха към нещо, случило се едва преди броени дни, макар и да й се струваше преди цяла вечност.

— Не знам доколко си осведомен за историята на семейство Крофърд…

— Напоследък доста. И не забравяй, че прадядо ми Хенри е бил по-младият брат на лорд Кристофър Крофърд, така че е отраснал в „Уортън Парк“. За жалост намерил смъртта си в един окоп през 1918-а, оставяйки жена си Леонора с две бебета, едното от които бил дядо ми.

— Колко интересно. Това се е случило преди да се роди Елзи — замисли се Джулия. — Определено съм чувала доста за лорд Кристофър…

— Съименникът ми — добави Кит. — Извинявай, ще опитам да не те прекъсвам. Е, давам ти думата. — Той се настани удобно в стола си и заслуша.

Джулия започна с разказа си, извиквайки спомена за света, който Елзи й бе описала така живо.

Кит я изслуша мълчаливо.

— Каква история само — възкликна накрая. — Разбира се, Пинелъпи, момичето, в чиято чест бе организиран банкетът в „Уортън Парк“, е пралеля ми — заумува той, — сестрата на дядо Хюго, който също починал на бойното поле на Втората световна война. През 1943-а жена му, Кристиана, моята баба, родила баща ми, Чарлз, който станал единствен наследник на „Уортън Парк“ след смъртта на Хари Крофърд малко преди да се родя аз. Поради една или друга причина не се нанесохме в имението; баща ми го мразеше, а и бездруго не разполагаше със средствата, необходими да го реставрира. Освен това леля Крофърд беше още жива и едва ли не домакиня на къщата, благодаря ти, че сподели разказа на Елзи с мен, Джулия. Интересно е да навържеш семейната си история след толкова поколения.

— Предполагам, а и откровено казано, от чутото дотук си вадя извода, че разказът й касае повече миналото на Крофърдови, тоест твоето, отколкото това на моето семейство.

— Е, сигурен съм, че връзката ще изскочи наяве — каза Кит, — макар и да не виждам по кой начин, освен ако няма нещо общо с това, че Хари и Бил са принадлежали към един батальон по време на войната. Да — кимна Кит, — сигурно там е разковничето. Може би из страниците на дневника се крие някоя от черните тайни на рода Крофърд.

— Може би — съгласи се Джулия, — но предпочитам да не гадая. Освен това ми е странно да си представя, че баба ми е служила на семейството ти, а дядо ми продължаваше да работи за тях дори в моето детство. Колко много се променят нещата в рамките на две поколения, нали?

— Имаш предвид факта, че внучката на един най-обикновен градинар в наши дни е способна да постигне слава и богатство, за каквито Елзи не е могла дори да си мечтае? — каза закачливо Кит.

Бузите на Джулия отново пламнаха.

— Като че ли най-силно впечатление ми направи фактът, че тогава „Уортън Парк“ е принадлежал към една отминала ера, въпреки че събитията са се развили преди едва седемдесет и пет години.

— Същото усещане споходи и мен, когато прекарах едно лято там. Разбира се, Оливия, която реално ми се пада някаква братовчедка, но всички в семейството се обръщат към нея с „лельо“, не напусна имението до смъртта си — отбеляза Кит. — Може би продължителният й престой е задържал „Уортън Парк“ в друго измерение.

— О, боже — възкликна Джулия, — току-що осъзнавам…

— Какво? — подкани я Кит.

— Че плашещата старица със студени сини очи, която ми заповяда да се махна от пианото в деня на първата ни среща, е била Оливия Крофърд!

— Да — потвърди Кит, вдигайки вежди, — а колко начумерена беше горката. Един господ знае какво е преживяла, но трябва да е било доста ужасно, за да превърне онова жизнерадостно младо момиче, което описваш, в киселата бабушкера, която аз познавах в детството си.

— Ама и ти не си поплюваш, Кит — ухили се Джулия.

— Е, не мога да си кривя душата, такава си беше! И мразех да й гостувам.

— Но погледни нещата от нейна страна. Сигурно е доста неприятно да хванеш съпруга си в прегръдките на друг мъж — оправда я Джулия.

— И все пак, ако съдим по разказа ти, явно Оливия и Хари са успели да решат проблемите си, преди той да замине на война.

— Да, така ми се струва.

Кит забеляза, че Джулия се прозява.

— Добре, хайде в леглото, млада госпожице. Не бива да се изморяваш. Ела, ще ти помогна да се качиш по стълбите. — Той стана и отиде до нея. Джулия беше благодарна за протегнатата ръка.

Докато я настаняваше под завивките, тя му се усмихна.

— Жалко, че си прекъснал медицинската си кариера. Струваш ми се много добър в областта.

— Животът обаче имаше други планове за мен — сви рамене той и й подаде хапчетата парацетамол с чаша вода. — Пий.

— Защо си се задържал в чужбина толкова дълго? — попита ненадейно Джулия, връщайки му чашата.

— Дълга история — отвърна сбито Кит. — Сега ти е време за сън.

— Добре. — Джулия се сгуши под завивките и го изпрати с поглед до вратата. Той спря малко преди прага й.

— Искам да знаеш, че разбирам.

— Какво разбираш?

— Част от болката ти. Лека нощ, Джулия.

— Лека нощ, Кит.