Лусинда Райли
Орхидеената къща (7)

6

Джулия осъзна, че лицето й е подгизнало от сълзи. Знаеше, че ще изплаче още много с всяка насилствена крачка към спомените.

— Ксавиер. — Изговаряше името му на глас за пръв път. — Ксавиер, Ксавиер… — заповтаря думата отново и отново, съзнавайки, че в разговора си с икономката и агента ще го чуе многократно, затова трябваше да овладее контрола върху емоциите си.

Качи се на горния етаж да си вземе душ, облече се и отново седна на ръба на ваната, свиквайки всичката си воля, за да набере първия номер, който щеше да я изстреля в някогашния й живот.

Агнес, икономката й, не вдигна мобилния си, и Джулия беше благодарна за отсрочката на екзекуцията. Остави съобщение с молба да й звънне.

Следващият в списъка беше агентът й, Олав. Погледна часовника на екрана на телефона си — беше десет и половина. Нямаше как да знае в кой край на света се намира Олав; агентът й имаше офиси в Ню Йорк, Лондон и Париж. Набра номера му с надеждата, че и този път ще й отговори гласова поща, но рядко се случваше Олав да не й вдигне телефона, дори да му звънеше посред нощ.

Чу сигнал свободно и зачака с притаен дъх. Той отговори след три позвънявания.

— Джулия, милата ми! Колко се радвам да те чуя. Най-сетне — натърти.

— Къде те намирам? — попита го тя.

— В Ню Йорк — отвърна й Олав. — Тази вечер един клиент имаше концерт с Нюйоркския симфоничен оркестър в „Карнеги“. Божичко, каква скука преживях. Махни другото, скъпа, да поговорим за теб. В компютъра ми има стотина електронни писма, чакащи отговор; заявки за участието ти от обичайните заподозрени в Милано, Париж, Лондон и така нататък. Уведомих ги, че си се оттеглила от сцената за известно време, но Джулия, захарче, няма да настояват вечно.

— Знам, Олав — отвърна тя с извинителен тон.

— Тези юнаци работят с предварителни уговорки в рамките на осемнайсет месеца до две години. Ако скоро не приемем някой ангажимент, не е изключено да се върнеш на сцената чак след три години. Можеш ли да ме насочиш кога горе-долу ще си готова да ми кажеш „да“?

Макар и благодарна, че Олав не беше избрал състрадателния подход, а директно премина към голямата си любов — бизнеса, Джулия нямаше никаква идея как да отговори на такъв въпрос.

— Не. Откровено казано, още не съм се замисляла.

— Имаш ли компютър там, скъпа? Мога да ти изпратя предложенията по електронната поща, за да ги прегледаш внимателно и да ми кажеш дали някое ти хваща окото.

— Не, нямам. Лаптопът ми остана в къщата във Франция.

От отсрещната страна на линията настъпи кратко мълчание.

— Още ли си в Норфък? — попита накрая Олав.

— Да.

— Е, в такъв случай, захарче, имам по-добра идея. Следващата седмица имам работа в Лондон. Може да се срещнем за обяд в „Клериджис“ и ще ти дам папката лично.

Джулия чу разчистване на страници. След малко агентът я попита:

— Как ти звучи следващият четвъртък? Тъкмо ще ти предам и купчината чекове, които са се натрупали в офиса ми през изминалите седем месеца. Както обясних в гласовото съобщение, сумата е солидна. Не ти я преведох по банков път, както правя по принцип. Не знаех какво възнамеряваш да правиш с някогашната ви обща банкова сметка.

— Няма проблем — преглътна сухо Джулия. — Следващият четвъртък ме устройва.

— Чудесно! Ще се радвам да те видя, скъпа. А сега, понеже тук е четири и трийсет сутринта и ме чака полет до Токио, е най-добре да подремна. Среща по обяд в бара до ресторанта. Дотогава, захарче. Нямам търпение.

Връзката прекъсна.

Джулия въздъхна, облекчена, че първият контакт е бил осъществен. Знаеше, че винаги може да отмени четвъртъчната среща, но новопокълналото й, все още крехко зрънце оптимизъм не й позволи да му откаже направо.

Пък и трябваше да прояви практичност. В последните месеци преживяваше с парите от английската си сметка, сумата по която бе натрупала през изминатите осем години, влагайки там парите от наемодателските чекове за вилата. При последната проверка преди около месец бе установила, че са останали едва няколкостотин лири. Не беше намерила сили да се обади на френската банка, където двамата с Ксавиер бяха поддържали сметки и се вливаха повечето й приходи. Щеше да й се наложи да попълва формуляри, с които да се посочи като единствен титуляр на сметките. А до този момент още не се чувстваше готова да приеме факта, че Ксавиер вече го няма.

Знаеше, че рано или късно ще трябва да се върне във Франция, за да подреди живота си. Само че телефонното обаждане беше едно нещо, а физическият сблъсък с фактите — съвсем друго.

Тъй като не желаеше да помрачи напредъка, който бе постигнала тази сутрин — щеше да действа стъпка по стъпка — Джулия реши да излезе на разходка. Тъкмо обличаше якето си, когато на вратата се почука.

— Там ли си, скъпа? Аз съм, татко — обяви гласът му през дървото.

Изненадана, Джулия отиде да му отвори.

— Съжалявам, че ти се натрапвам — извини се Джордж, прекрачвайки прага. — Алиша каза, че обикновено си стоиш у дома. Мога да дойда и друг път, ако моментът е неподходящ.

Баща й изобщо не се вписваше в малката стаичка, помисли си Джулия; напомняше й на Гъливър в страната на лилипутите.

— Не, няма проблем — каза тя и съблече якето си, поканвайки Джордж да седне. — Искаш ли кафе?

— Не, благодаря, току-що пих. Обикалям мочурищата и събирам образци от доста необикновено растение, откритие на един от университетските ми помощници. Реших да те навестя напът към вкъщи. — Джордж огледа дъщеря си. — Няма да питам как си, понеже от личен опит знам колко е дразнещо. За сметка на това ще кажа, че не си изглеждала по-добре от доста време. Лицето ти не е толкова изпито. Алиша все се тревожи, че не ядеш. Е, ядеш ли?

Джулия се усмихна широко.

— Татко, добре дошъл си да провериш хладилника ми, ако искаш. Вчера ходих на пазар.

— Чудесно. Знаеш ли, аз… наистина разбирам какво ти е. Преживял съм подобна мъка, макар че ми беше спестена поне болката от загубата на дете в допълнение към тази на майка ти. А Габриел беше толкова мило същество. Сигурно ти е страшно тежко, скъпа.

— Да, тежко ми е. — Гласът пресекна в гърлото й.

— Единственото, което мога да ти кажа, без намерение да прозвуча снизходително, е, че времето наистина лекува; не ти помага да „преодолееш“ тъгата, защото това е невъзможно, но поне да… — Джордж претърси съзнанието си за подходящата дума — … да се приспособиш.

Джулия огледа лицето му безмълвно, усещайки, че има и друго за казване.

— И някой ден най-лошото наистина ще остане зад гърба ти — продължи той. — Ще отвориш очи сутринта и мракът вече няма да е толкова непрогледен, разбираш ли ме?

— Да — отвърна Джулия. — Май… май нещо подобно ми се случи вчера сутринта… а днес… поне тази сутрин… — тя сви рамене, изразявайки мисълта си без думи. — Искам да кажа, че си прав. Мракът не е толкова непрогледен като преди.

Поседяха мълчаливо, намерили утеха в единомислието си. След малко Джулия се обади:

— За нещо специално ли дойде да поговорим?

— В интерес на истината, да — отговори Джордж. — Какво ще кажеш да се измъкнем от тази проклета колиба и да отскочим до „Белия кон“ за по чаша вино и прясна риба?

Десет минути по-късно седяха закътани на уютна масичка край камината. Джордж отиде да поръча две порции риба с чипс и се върна с чашите вино.

— Страхотна кръчма — коментира той, — автентичното „местно капанче“, особено през зимата, когато не е тъпкано с туристи. — Протегна спонтанно ръка през масата и стисна тази на дъщеря си. — Джулия, толкова се гордея с теб. Вече съм сигурен, че ще преживееш кризата. Продължавай в този дух, скъпа. Знай, че те чакат и добри, и лоши дни, но ти не се предавай.

— Ще се постарая, татко, обещавам — отвърна тя със заседнала в гърлото си бучка.

— Та — прочисти собственото си гърло Джордж, — исках да поговорим за картините с орхидеи, които ми подари. Сравних ги с някои от другите акварели на майка ти, и вече нямам никакво съмнение, че са нейни творби. По всяка вероятност нарисувани в младите й години.

— Толкова се радвам, че попаднах на тях, татко — каза Джулия. — Явно така е трябвало да стане.

— Да, но има и друго интересно около тези картини, или поне около една от тях. — Джордж отпи глътка вино. — Знам, че като дете майка ти е прекарвала часове в парниците с дядо ти, също като теб самата. За да не скучае, е рисувала цветята. Така идентифицирах три от орхидеите; често срещаният в Англия вид катлея, който дядо ти най-спокойно е могъл да отглежда. Уилям Катли, мъжът, който бих нарекъл „бащата“ на британските орхидеи, бил първият специалист по градинарство, успешно култивирал епифитни орхидеи по нашите земи в началото на деветнайсети век, и повечето цветя от това семейство в страната ни произхождат именно от тях. Четвъртата орхидея от картините на майка ти обаче е съвсем друго нещо.

— Така ли? — учуди се Джулия, докато им сервираха обяда.

— Да. Ако я е нарисувана точно, а след петнайсетгодишна работа с нея, съм абсолютно склонен да вярвам на ръката й, то орхидеята от четвъртия акварел е Dendrobium Nigum. — Джордж разчупи с вилица плътната бирена панировка на рибата си. — А от това следва, че майка ти или е прерисувала цветето от някоя книга, което е съвсем възможно и, откровено казано, най-правдоподобният отговор, или пък — добави той измежду хапките риба — орхидеята е виреела в парника на баща й по онова време.

Джулия също подхвана храната си.

— И ако е расла в парника му, то…?

— Е, нека ти го обясня така: последният екземпляр от вида Dendrobium Nigum беше продаден на търг за близо петдесет хиляди лири. Говорим за невъобразимо рядко растение; открити са едва няколко екземпляра, край възвишенията на Чианг Май в Тайланд. Това е най-близкият до черната орхидея вид, макар че истинският му цвят е тъмнопурпурно. Никой ботаник не е успял да го възпроизведе извън родината му, което го прави изключително ценен. Умът не ми го побира как негов представител би се озовал в парниците на Уортън през петдесетте години.

— Но нали след смъртта си дядо Бил ти е оставил в наследство всичките си записки, водени от мама? — попита Джулия. — Не би ли трябвало видовете от парника му да са описани там?

— И аз за това се сетих — съгласи се Джордж. — От неделя по цял ден се ровя из тях, но нищо не намирам. — Той кръстоса ножа и вилицата в празната си чиния. — Виж сега, дядо ти отглеждаше над двеста различни вида орхидеи в парниците си. Дотук не откривам записки относно този, но ще продължа с търсенето.

— Позволи ми да сменя темата за секунда — каза Джулия. — Да ти е споменавала Алиша за дневника, който Кит Крофърд намерил под дъските на пода в някогашната къща на баба и дядо?

— Да, подхвърли ми нещо. Доколкото разбрах, съдържал разказа на военнопленник от затвора Чанги. Но ако ще ме питаш дали Бил е пребивавал в Чанги по военно време, ще трябва да те разочаровам — призна си Джордж. — Единственият осведомен човек трябва да е баба ти Елзи. По Коледа получих картичка от нея и макар на осемдесет и седем, все още е в отлично здраве. Защо не й отидеш на гости?

— Така смятам да направя, татко — каза Джулия. — Алиша ми даде телефонния й номер и възнамерявам да й се обадя още днес.

— Чудесно. Е, какво друго ново покрай теб? Като изключим това, че вероятно вече се замисляш дали имаш желание да се задържиш в оная потискаща колиба.

— Знам какво имаш предвид — съгласи се Джулия. — Но едва през последните няколко дни започнах да проумявам в що за противно място живея.

— Пък и няма място за пиано… — добави нежно Джордж.

— Не искам пиано — отсече Джулия, — но ако реша да поостана още известно време, може би ще помоля Агнес да ми изпрати това-онова от Франция.

— Така те искам, скъпа. Хубаво — стовари ръце върху масата Джордж. — Аз ще тръгвам. Електронната ми поща е задръстена с писма, чакащи отговор, а и трябва да напиша цяла лекция за утре сутрин.

Джулия го изчака до вратата на кръчмата, докато той плати сметката, и двамата пресякоха улицата и изкачиха хълмчето до вилата й в приятелски разговор.

— Скъпа, беше ми неочаквано приятно. — Джордж прегърна силно дъщеря си. — Грижи се за себе си и моля те обаждай се.

— Добре, обещавам.

Баща й кимна, после се отправи със спокойна крачка към колата си.