Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hothouse Flower, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Интернет
Корекция и форматиране
NMereva (2024)

Издание:

Автор: Лусинда Райли

Заглавие: Орхидеената къща

Преводач: Цветелина Тенекеджиева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Книгоиздателска къща „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман (не е указано)

Националност: ирландска (не е указано)

Печатница: „Бетпринт“ АД

Редактор: Надежда Делева

Технически редактор: Стефка Иванова

Коректор: Антоанела Станева

ISBN: 978-954-398-383-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17247

История

  1. — Добавяне

41

Англия, 1946 г.

 

Докато сутрешните мъгли се разсейваха и слабите лъчи на слънцето започваха да се процеждат през облаците, Хари щракна закопчалките на куфара си и излезе на палубата да погледа как Феликсстоу се появява на хоризонта. Корабният касиер му беше казал, че остава още час до пристанището; само още час преди срещата му със сивите сенки на минало, което почти не си спомняше.

Въпреки че беше краят на май и температурите бяха високи за Англия, Хари потрепери от допира на сутрешния бриз. Беше преживял цял мъчителен месец на борда, обмисляйки как е най-разумно да съобщи новината на родителите и съпругата си. Когато силуетът на Феликсстоу се появи пред носа на кораба, самообладанието на Хари започна да се руши. Знаеше, че трябва да запази спокойствие и решителност… и да остане глух за всички предстоящи молби да не напуска родната си земя.

Стигаше му само да си представи красивото лице на Лидия и съвършеното й голо тяло под неговото. Не можеше да се откаже от това, каквато и да беше цената.

 

 

Оливия седеше в потискащо пристанищно кафене заедно с други тревожни съпруги и родители, очакващи завръщането на любимите си хора. Докато пиеше от воднистия си чай с мляко на прах, което ненавиждаше, си мислеше дали изобщо щеше да разпознае съпруга си.

Преди няколко седмици, на деня след като Бил се беше върнал, Елзи беше дошла в стаята на Оливия, избухвайки в сълзи пред нея.

— О, госпожице, косата му е напълно посивяла, а кожата му виси като на старец. Краката му са като клечки, а в същото време има шкембе, колкото на жена, бременна с близнаци. Твърди, че било от ориза, че всички мъже в Чанги имали такива. — Елзи бе издухала носа си. — Това мога да го преживея… така де, просто съм благодарна, че се завърна жив у дома. Но да видите само колко отнесен е погледът му, сякаш е някъде другаде. Сякаш дори не ме разпознава.

— Елзи — беше подхванала с утешителен глас Оливия, — трябва да му дадеш време. За него е голям шок да се върне в Англия при семейството си след три години и половина на онова пъклено място. Ще се съвземе, повярвай ми.

— Знам, но умирах от нетърпение да го видя. Последната седмица не съм мигнала от вълнение. — Тя беше поклатила глава мрачно. — А той не ми се струва особено щастлив да ме види.

— С теб не можем да си представим какво е преживял, а ни предупредиха, че мъжете ни ще се върнат изтормозени и объркани. Сигурна съм, че и Хари ще е същият. — При мисълта стомахът й се беше свил на топка.

— Да, но с родителите ми спестявахме от дажбените си купони, за да му купим хубаво агнешко бутче за вечеря. Винаги е обичал агнешко. Само че дори не го докосна, госпожице, а когато… — Елзи се поизчерви — си легнахме, слезе от мен и директно заспа. Дори не ме прегърна!

 

 

Въпреки че се беше подготвила, доколкото можеше, за срещата си с мъж, който щеше да е значително променен и изцеден както физически, така и психически от преживените трудности, Оливия изпитваше същински ужас при мисълта.

Четирийсет и пет минути по-късно корабът влезе в пристанището с гръмкия тътен на сирена.

Хари си беше у дома.

Оливия, напрегната до болка, застана да го чака зад бариерата, която държеше семействата настрана от подвижния мостик. След известно време мъжете започнаха да слизат от кораба на разпилени групички. Оливия заоглежда изпитите лица, но никъде не виждаше Хари.

Много от другите мъже, моментално обградени от семействата си, вече лееха сълзи на щастие. Някои бяха в инвалидни колички, други ходеха на патерици; едни бяха останали без крайници, други — без очи… гледката беше плачевна. По думите на Себастиан Ейнсли, Хари поне беше останал цял, макар че денгата, която едва не го беше убила и бе отложила завръщането му, несъмнено му се беше отразила трайно.

Тъкмо когато Оливия започваше да се опасява, че Хари не е бил на борда на кораба, познато лице изникна в горния край на мостика. За нейна изненада, от разстояние поне не изглеждаше особено променен. Дори можеше да се каже, че слънчевият загар много му отиваше. Беше гладко обръснат, с прилежно сресана тъмна коса. В тъмносиньото си спортно сако и кремави панталони изглеждаше по-съкрушително красив, отколкото Оливия го помнеше.

Тя подмина бариерата и тръгна към него. По пътя прехапа тайничко устни, за да ги изпълни с кръв, и вдигна ръка да провери състоянието на русата си коса.

Като го видя да слиза от мостика, Оливия извика името му.

— Хари! Тук съм.

Той се обърна, издирвайки с празни очи източника на познатия му глас. Намери я и погледите им се срещнаха.

В нейните очи се четеше радост, докато вървеше към него.

В неговите очи не се четеше нищо.

Като се стигнаха, само тя го посрещна с прегръдка. Неговите ръце продължиха да висят безучастно покрай тялото му.

— Хари, слава богу, че се върна у дома!

Той се откъсна от хватката й.

— Да, у дома съм — кимна механично. — Къде е колата?

Оливия усети как в гърлото й засяда буца, но спомняйки си изповедта на Елзи, просто отвърна:

— Не е далеч. Паркирана е на около пет минути оттук.

— Тръгваме ли?

— Разбира се. Сигурно си капнал от умора. — И Оливия го поведе към колата.

— Не, не съм. Все пак цял месец бездействах на кораба.

След като прибраха куфара му в багажника и Хари се настани на пасажерската седалка, Оливия запали двигателя. Потеглиха към „Уортън Парк“ в мълчание.

Хари се взираше през прозореца с обърнато настрана от Оливия лице.

— Всичко тук ми изглежда неимоверно постно след Далечния изток.

— Е — подхвана Оливия, преглъщайки сухо, — поне е краят на май, а ти винаги си твърдял, че това е най-красивият месец в Англия.

— Да — съгласи се той. — Но по никакъв начин не може да се сравнява с красотата на онези тропически страни.

Коментарът му я засегна и смая. Съзнаваше, че ще му е трудно да се върне към стария си живот, но далеч не бе очаквала, че ще изпитва носталгия по мястото, където бе изживял същински ад.

— Е, „Уортън“ безспорно е много красив — заяви твърдо тя.

— Не се и съмнявам — отвърна студено Хари.

Колата пак потъна в мълчание, и Оливия стигна до заключението, че макар да изглеждаше нормално, съпругът й очевидно беше в лошо психическо състояние. Може би „Уортън Парк“, любимият му роден дом, щеше да провокира емоциите му.

Оливия си наложи да се примири с необичайното поведение на Хари, разбирайки вече какво точно бе искала да каже Елзи с това, че съпругът й сякаш бил „някъде другаде“ — за нейния важеше същото.

Два часа по-късно влязоха през портите на „Уортън Парк“. Оливия надникна към Хари, за да прецени реакцията му, но така и не успя да види лицето му.

— Е, пристигнахме — заяви ведро, — у дома сме.

Хари се размърда и с почти равнодушен тон попита:

— Как са майка ми и баща ми, между другото?

Оливия беше изумена, че проявяваше интерес с такова забавяне.

— Майка ти е в цветущо здраве. Баща ти… ами, за жалост неговото не е така завидно. Преди една година получи инфаркт. Вече е малко по-добре — отвърна премерено тя, — но не е способен да работи. Докторите настояват да не товари сърцето си. Майка ти пък вярва, че непрестанното му присъствие в къщата товари нейното! — направи опит за шега Оливия.

— Каква зла участ. — Хари обърна разтревожен поглед към Оливия. Проявяваше емоция за пръв път, откакто се бяха срещнали. — Надявам се не е в непосредствена опасност?

— Е, човек никога не знае какво го очаква с повредена машинка. Така — побърза да смени темата тя, тъй като вече наближаваха къщата, — предупреждавам те, всички са се събрали да те посрещнат у дома.

Оливия паркира и натисна клаксона три пъти. При този знак входната врата се отвори рязко и Адриана се спусна надолу по стълбището.

— Хари, mon chéri! Прибра се най-сетне!

Хари слезе от колата и тръгна към широко отворените й ръце, озовавайки се в силна, сърдечна прегръдка.

— О, миличкият ми Хари! Дойде си невредим у дома — прошепна тя в рамото му. — Нека те погледам. — Тя отстъпи назад и го огледа от глава до пети. — Mon dieu! Струваш ми се по-красив и здрав, отколкото преди да заминеш! Не смяташ ли, Оливия?

Оливия, която стоеше безучастно до Хари, кимна утвърдително.

— И аз така си помислих, като го видях — съгласи се тя.

— Добре съм, майко, наистина. Преди не бях — побърза да добави Хари, — но вече съм.

Адриана прегърна с една ръка сина си и го поведе нагоре по стълбището, оставяйки Оливия да върви зад тях. Отвори входната врата, а вътре, наредени в приветствен шпалир, ги чакаха всички служители на „Уортън Парк“.

Като стъпи във фоайето, Хари чу Бил да се провиква:

— Три пъти „ура“ за господин Хари! Хип-хип…

— Ура!!

— Хип-хип…

— Ура!

— Хип-хип…

— Ура!

Посрещачите избухнаха в шумни аплодисменти и радостни възгласи. Хари извървя пътя между двете редици от хора, приемайки сърдечни здрависвания и потупвания по гърба от мъжете и реверанси от момичетата.

— Добре дошъл у дома, господин Хари.

— Поздравления, Бил ни разказа колко смел сте бил.

— Радваме се, че се прибрахте жив и здрав, сър…

— Къщата не беше същата без вас, господин Хари — каза любвеобилно госпожа Дженкс, застанала в края на едната редица. — За утре сутрин ще ви приготвя най-богатата английска закуска, която някога сте хапвал.

Колкото и да беше решен да не се разчувства, Хари усети, че очите му се изпълват със сълзи заради топлото посрещане на всички тези хора.

— Реч!! — изкрещя някой.

— Да, реч!! — съгласиха се останалите.

— Кажете няколко думи, господин Хари, молим ви!

Хари се обърна към тях, прочиствайки гърлото си.

— Е, какво друго да кажа, освен че съм ви много благодарен за сърдечното посрещане. Оценявам го и изключително се радвам да ви видя. Благодаря ви и че сте се грижили за „Уортън Парк“ в тези навярно трудни за вас времена.

Избухна още един залп от овации. Тогава Хари забеляза, че една присвита фигура се тътри към него. С шок осъзна, че съсухреният старец беше баща му. Вместо да го гледа как се мъчи, Хари отиде до него и протегна ръка.

— Здравей, татко, радвам се да те видя.

Баща му се усмихна в отговор.

— И аз теб, синко. — Лорд Уортън напрегна всички сили да прегърне сина си и да го потупа немощно по гърба. — Добра работа, момчето ми! Видях името ти във военните комюникета. Гордея се с теб.

Тези думи бяха най-близкото нещо до похвала, което някога бе чувал по свой адрес от лорд Крофърд. Очите му отново се насълзиха.

— Обзалагам се, че си доволен да се върнеш у дома, а? Дочух, че онези проклети жълтури са направили живота ви в Чанги ад. Но накрая им дадохме да разберат, нали?

— Така е, татко, дадохме им да разберат.

Адриана дойде до Хари.

— Е, Кристофър, сигурна съм, че след дългото си пътешествие Хари би искал да отиде в стаята си и да почине малко. — Тя се обърна към персонала. — Свободни сте. По-късно Хари ще поговори с всички ви.

Докато прислугата се разотиваше, Хари чу познат глас в ухото си.

— Радвам се, че успяхте да се върнете, сър. Вече започвах да се притеснявам.

Беше Бил. Двамата се здрависаха и си размениха сърдечни потупвания по гърбовете.

— Май от доста време не сме се виждали, а? — каза тихо Хари.

— И още как, сър. Малко трудно се свиква, но съм сигурен, че ще се справите.

— По-късно ще намина да те видя в парника, Бил. Трябва да обсъдим един въпрос. — Хари знаеше, че и родителите му, и Оливия го чуваха, затова не му даде подробности. — Около пет как ти звучи?

— Чудесно, сър, ще ви очаквам. И двамата сме си заслужили по една хубава чаша чай, и то с мляко, бих добавил. — Бил врътна очи, докато споделяха спомена за воднистия чай, който бяха пили три дълги години и половина.

Хари последва Оливия нагоре по стълбището и по коридора към личния им апартамент. Стаята му изглеждаше точно както я беше оставил; сякаш времето беше спряло в „Уортън Парк“.

Веднага щом Оливия затвори вратата след тях, Хари се обърна към нея.

— Колко сериозно е положението на баща ми? Стори ми се състарен с поне двайсет години.

Оливия въздъхна и седна на пейката в дъното на леглото.

— Както ти казах, получи сериозен инфаркт. Извади късмет, че оцеля. Не забравяй, Хари, че е на шейсет, с десет години по-възрастен от майка ти. А и работата към военните служби беше много натоварваща.

— Изглежда… — Хари поклати глава — … потресаващо.

— Беше много зле. Но докторите ни уверяват, че ако се пази и не изпада в стресови ситуации, състоянието му може да се стабилизира.

— Разбирам.

Хари изглеждаше страшно натъжен, затова Оливия отиде до него и обгърна раменете му с ръце.

— Толкова много съжалявам, Хари. Сигурно шокът е огромен за теб. Явно ние самите не сме усетили колко е остарял. Но съм сигурна, че завръщането ти у дома ще го разведри неимоверно. Няма търпение да чуе подробния ти разказ за операцията в Малая и твоята роля в нея. От седмици само за това мисли.

Без да каже и дума, навярно от емоционална умора, Хари отпусна глава върху рамото на Оливия. Останаха така за момент, преди Оливия да каже:

— Защо не си починеш? Госпожа Дженкс ще наруши отколешната си традиция и ще сервира обяда чак в един и половина, за да имаш време да се посъвземеш.

— Да, май ще полегна. — Имаше отчайваща нужда да остане сам, не толкова за да си отспи, колкото за да помисли.

— Съзнавам, че навярно всичко тук ти се струва ужасно странно и дори плашещо — продължи Оливия. — Елзи ми сподели, че на Бил все още му било много трудно, въпреки че се прибра преди повече от четири месеца. — Тя го целуна нежно по челото. — Няма да ти се натрапвам, скъпи, но искам да знаеш, че съм наблизо, ако имаш нужда от мен.

— Благодаря ти.

Оливия кимна.

— Почивай сега. — Тя излезе от стаята и слезе на долния етаж, където Адриана я очакваше.

— Приготвила съм ни кафе в библиотеката. Ела, cherie, и ми кажи как ти се струва Хари.

Оливия я последва до библиотеката и седна с нея.

— Е? — подкани я Адриана. — Определено изглежда добре, не смяташ ли?

— Да, така е — съгласи се Оливия, — но както Елзи го описа, сякаш тялото му се е завърнало у дома, а съзнанието му е останало някъде другаде. Мисля, че трябва да проявим търпение и да не очакваме твърде много от него.

— И двете — добави многозначително Адриана.

— Разбира се — въздъхна Оливия. — Знам. Но и аз съм човешко същество, Адриана, и откровено казано, се надявах, когато Хари ме види на пристанището, да се втурне по мостика и да ме грабне в обятията си. Много други мъже така направиха.

— Знаеш, че Хари не е такъв по природа — утеши я Адриана. — Макар че определено се смая, като видя баща си, n’est-ce pas?

— Да, вярно е — съгласи се Оливия.

Адриана поклати глава.

— Естествено, синът ми не знае почти нищо за случилото се тук през последните четири години и за бъдещето, което ни очаква. Оливия, двете с теб дадохме всичко от себе си да ръководим добре имението, но Хари трябва да поеме нещата в свои ръце час по-скоро. — Адриана опря длан в посивяващата си коса. — Alors! Чакат ни важни решения, но само Кристофър, или Хари, като негов наследник, могат да ги вземат. А не искам да притеснявам Кристофър в това му крехко състояние.

— Знам, Адриана. Поне Хари вече си е у дома, и то непокътнат.

Eh, oui. — Адриана доближи чашата с кафе до устата си. — И знам, че трябва да сме благодарни за това.