Лусинда Райли
Орхидеената къща (60)

59

През следващата седмица Джулия гостуваше на Лидия всеки ден. Разговаряха с часове и всяка откриваше все повече и повече за живота на другата: Джулия научи как Лидия бе помогнала на съпруга си да превърне скромната си фирма за производство на коприна в мултимилионна компания, изнасяща стоката си из целия свят. Интересните десени и необичайни цветови хрумвания на Лидия били изключително напредничави и придобили голяма известност на запад. Меките й тапицерски материи сега красели някои от най-луксозните къщи по цял свят.

— Естествено бизнесът ми предостави онова, към което се бях стремяла най-много: възможността да обикалям света — добави Лидия. — Когато съпругът ми почина, продадох компанията и станах много заможна жена… но вълнението около работата още ми липсва.

— Пътувала ли си до Англия? — попита Джулия.

— О, да, и винаги отсядам в хотел „Ориентал“ в Найтсбридж. Дават ми завидна отстъпка! Но — тя потрепери неволно — английският климат не ми е по вкуса. Хари ме наричаше парниково цвете, и с право: не бих оцеляла там. Поради която причина неизменно се завръщам в родината ми. В тази страна, в тази малка къщичка, където заживяхме със съпруга ми веднага след сватбата, се чувствам у дома си.

Ще ми се и аз да знаех къде е моят дом — каза умислено Джулия.

Лидия потупа ръката й.

— Джулия, ка, достигнала си етап от живота си, който много хора достигат; където всички пътепоказатели, сочещи накъде да поемеш, са изчезнали.

— Именно — съгласи се Джулия. През последните дни бе преживяла истински катарзис, доверявайки се изцяло на Лидия и допускайки я в сърцето си. Добронамерените, мъдри думи на старицата й бяха донесли голяма утеха. — Кит ще ми липсва до края на живота ми, но просто не виждам как да се върна при него. Едва ли някога би възвърнал доверието си в мен. Ще трябва някак да намеря друг пътепоказател и да избера посочения от него път.

— Не бой се, Джулия. Знам, че вече те чака вътре в теб. Може би просто ти е нужна малко помощ, за да го видиш — усмихна й се Лидия.

— Дано си права — отвърна тъжно тя.

 

 

Джулия съзнаваше, че времето й в Банкок отива към края си и трябва да реши коя ще е следващата й дестинация, затова същата вечер си купи билет за Париж; отпътуваше на следващата нощ. Олав щеше да е там няколко дни и тя искаше да се види с него, за да обсъдят бъдещите й планове. Тревожеше я и фактът, че тъй като известно време не бе имала достъп до пиано, пръстите й щяха да се сковат, опропастявайки напредъка, който беше постигнала през изминалите няколко месеца. Можеше да си наеме репетиционна в Париж и да си възвърне добрата форма.

Неспособна да издържи поредната самотна вечеря на терасата. Джулия си поръча храна от румсървиса и седна на балкона. Погледа как лодките кръстосват напред-назад по реката, наслаждавайки се за последен път на прекрасния изглед. Беше сигурна, че спокойствието на Тайланд — на хората и живописната земя — щеше да й липсва. Но дори Лидия, с всичкия си житейски опит, трупан цели осемдесет години, не можеше да й покаже къде да направи следващия шев върху гоблена си. Джулия трябваше да намери отговора сама.

 

 

Джулия прекара последния следобед от престоя си край басейна, където повечето от слугите вече я познаваха по име. Беше се обадила на Лидия, за да я уведоми, че си тръгва, и тя бе настояла да дойде до хотела за прощална вечеря. Щеше да пристигне в седем, а Джулия трябваше да тръгне към летището до девет и половина.

В шест Джулия си взе душ, доопакова багажа си и върна ключа от стаята си на рецепцията. Докато подминаваше „Бамбуковия бар“ на път към терасата за вечеря, Танадол я поздрави с обичайната си усмивка.

— Добър вечер, кун Джулия, как сте тази вечер?

— Тъжна — призна си тя, прекосявайки терасата след него. — Това е последната ми вечер тук. Случайно баба ми да е пристигнала?

— Не, още не е. Помоли да я изчакате тук. — Танадол посочи маса, която вече беше заета.

— Ка…? — С приближаването, Джулия разпозна мъжа, седнал на масата.

И сърцето заблъска в гърдите й.

Той се обърна, усещайки появата й.

— Здравей, Джулия.

— Здравей, Кит. — Гласът й сякаш не беше нейният собствен.

Той се усмихна и посочи стола от другата страна на масата.

— Няма ли да седнеш?

— Но… как е възможно…?

— За бога, моля те, седни, и ще ти обясня.

Джулия се стовари върху стола, имайки усещането, че коленете й ще поддадат, ако не го стори.

— Заповядай. — Кит сложи чаша червено вино пред нея. — Пий. Не искам да ти прималее от шока.

Джулия отпи щедра глътка от виното.

— Какво правиш тук? — скалъпи накрая.

— Ами, знаеш как е: скимна ми да отскоча до другия край на света и да посетя Банкок, просто ей така — отвърна той с усмихнати очи. — Гръм и мълнии, Джулия, какво мислиш, че правя тук?! Дойдох заради теб, разбира се.

— Откъде знаеш, че съм тук?

— Ако си навия на пръста да те намеря, Джулия, няма нужда да намесвам Интерпол. Така де, сестра ти живее на няколко пресечки от мен — ухили се Кит. — Но всъщност Лидия беше тази, която ме уведоми за местонахождението ти. Обади ми се и ме посъветва да дойда, преди да си офейкала нанякъде. И май идвам точно навреме. Дано нямаш нищо против.

Безгрижието, с което Кит подхождаше към въпроса, моментално й напомни що за човек беше. Джулия се усмихна.

— Не, разбира се, че не.

— А ще позволиш ли да придвижа нещата още стъпка по-напред и да попитам дали се радваш да ме видиш?

— Да. Радвам се.

— Пфу, олекна ми! — С театрален жест Кит избърса въображаема пот от челото си. — Лидия ме увери, че ще е така, но някъде над Хималаите ме сграбчи неприятното чувство, че това може да е просто налудничавата фантазия на една самотна старица. И не е късно да се окажа прав. Нейното минало е доста аналогично с нашето настояще.

Джулия заопипва с пръсти чашата си, изучавайки я съсредоточено. Сърцето й туптеше толкова бързо, че не й достигаше въздух.

— Знам.

— Не ми е в стила да преследвам изоставила ме жена до другия край на света. Но предвид обстоятелствата, реших, че си заслужаваш риска.

Джулия вдигна очи.

— Кит, не исках да те напускам, просто…

Кит долепи нежно пръст до устните й.

— Само те дразня, Джулия, няма нужда да ми обясняваш. Лидия, в ролята си на добрата фея, ми разказа всичко. После размаха вълшебната си пръчица и не щеш ли, на изтривалката в „Уортън Парк“ се появи билет за полет първа класа до Банкок. И то еднопосочен, така че ще ти се наложи да ми услужиш с някоя и друга лира, ако искаш да се разкарам.

— О, Кит… — Очите на Джулия се изпълниха със сълзи, като осъзна колко труд беше вложила Лидия, за да й осигури следващия пътепоказател. — Съжалявам — каза тя и побърза да изтрие сълзата, търкулнала се по едната й буза.

— Недей. Не беше болка за умиране, особено като се има предвид, че летях в първа класа… но най-вече защото по една случайност те обичам.

— И аз те обичам — прошепна Джулия.

Кит се приближи до нея и огледа внимателно лицето й.

— Това наистина ли беше гласно — макар и плахо — признание за това, че споделяш чувствата ми?

— Да, точно това беше — усмихна му се Джулия.

— Ясно. — Този път беше ред на Кит да сведе поглед, внезапно загубил дар слово. — Истина ли е, Джулия? — попита тихо накрая.

— Да, Кит, истина е. Обичам те… ужасно много и страдам нетърпимо още от деня, в който се разделихме.

— Значи погрешно съм сметнал тайландската ти баба за пълна откачалка? — попита с удивление той.

— Абсолютно. Най-отговорно мога да заявя, че е с всичкия си.

— За разлика от мен — призна си Кит, — който взе, че се втурна през половин свят, без да знае каква реакция да очаква. Досега — добави тихо. После се пресегна за ръката й и Джулия му я подаде на драго сърце. — Хич не си падам по клишетата, но да му се не види, скъпа моя, изглеждаш ослепително тази вечер — прошепна той. — И не вярвам някога да съм се радвал повече на друго човешко същество през целия си живот.

Той впи устни в нейните и Джулия отвърна на целувката му със същата страст.

— Щеше ми се както съм те хванал тук и преди отново да си хукнала нанякъде, да свърша всичко запланувано наведнъж и направо да те попитам дали би проявила желание да се омъжиш за мен? — Кит показа с ръце обстановката. — Като се има предвид историята на това място, не се сещам за по-уместно.

— О, Кит, много ми се иска да кажа „да“ — изкиска се Джулия, представяйки си колко нелепо щяха да прозвучат следващите й думи, — но първо трябва да се разведа!

— Ех, май съм объркал сценария, а? Но, хей, никой не е съвършен. — Той й се усмихна и потърка нос в нейния.

Пръстите им се преплетоха.

— А, между другото, купил съм ти подарък.

— Така ли? — учуди се Джулия.

— Да.

Кит бръкна под стола си, извади странно на вид черно растение и го сложи пред нея.

— Ето. За теб е.

Джулия заоглежда изненадано мастиленочерните листенца.

— Не знаех, че съществуват истински черни орхидеи.

— Не съществуват. Бог така и не е успял да стигне до тях, затова Кит му помогна. Не бой се, скъпа, трябва единствено да я облееш с вода. И веднага ще си възвърне красивия розов цвят, който имаше, преди да хвана четката. — Той посочи малкото свитъче, скътано в чинийката на саксията. — Като прочетеш легендата, ще разбереш всичко. Незнайно защо ми се стори много подходяща.

Джулия се пресегна за свитъчето, но Кит я спря.

— Прочети я по-късно, лично мое Парниково цвете, и моля те, не се отдавай на амбиции, надхвърлящи общественото ти положение. Все пак живеем в новото хилядолетие и всички правила относно поведението на мъжкото и женското съсловие са се променили. С изключение на едно — добави той.

— И кое е то?

Кит я погледна в очите и отвърна простичко:

— Любовта.