Лусинда Райли
Орхидеената къща (33)

32

От онзи момент нататък тишината, господствала над „Уортън Парк“ дълги години, си отиде. На нейно място откъм гостната се носеше красивата музика на Джулия, която, вече прогонила демоните си, свиреше на изящното пиано час след час, наслаждавайки се на възродената си връзка с инструмента, превърнал се в част от душата й.

— Благодаря ти, скъпи, че ми помогна да намеря светлината в тунела — беше прошепнала на Кит, докато лежаха в леглото в нощта, след като пръстите й отново бяха затанцували по клавишите.

— Не ми благодари, миличка. Ти сама намери смелостта да развалиш злата магия — беше й отвърнал великодушно той. — Пък и пианото наистина плачеше за акордиране.

Но Джулия знаеше, че без умело замисления от Кит тласък в правилната посока, нямаше да намери пътя.

 

 

— Днес разговарях с Елзи — каза Джулия на вечеря няколко седмици по-късно — и тя заяви, че тъй като вече живея в „Уортън Парк“, много би желала да ни дойде на гости. Попита дали сме свободни идния уикенд. Имаш ли нещо против да ни погостува няколко дни?

— Разбира се, че не — отвърна без да се замисля Кит, — и няма нужда да искаш разрешение. Този дом е и твой. В интерес на истината, от местния отбор по крикет ме поканиха да играя с тях този уикенд, така че поне в събота няма да ви се пречкам.

Личеше си, че Кит се радва на поканата да поспортува.

— В тази връзка мислех да поканя Алиша и семейството й на неделен обяд. Не са виждали Елзи от години.

— Чудесна идея — съгласи се Кит. — И ако Елзи е в настроение да ни разкаже остатъка от историята си, ще е доста интересно да го чуем точно тук. Сега, когато вече живея в къщата, ще ми е много любопитно да науча какви са ги вършили роднините ми в миналото — усмихна се широко той.

След вечеря излязоха на терасата, настанявайки се в любимото ъглово кътче на Джулия. Вехтите метални мебели бяха поръждясали, но пък доказваха, че и някой друг преди нея също беше сметнал, че това местенце предлага най-добрия и закътан изглед към земите на имението.

— Каква прекрасна вечер — възкликна Кит, наслаждавайки се на топлия нощен въздух. — Прекарах по-голямата част от зрелия ми живот в издирване на нови красоти. А ето ме тук, седнал на наследствената ми тераса, уверен, че на света няма по-красиво място от това. Най-сетне спрях да препускам. И съм щастлив. Харесва ми да съм тук с теб. Благодаря ти, скъпа, че ми помогна да спра.

— Кит, както самият ти ми повтаряш, решението е лично твое. — Джулия отпи глътка от стария арманяк, който Кит беше намерил на един от прашните рафтове в избата. — Всъщност исках да… обсъдя нещо с теб.

Той свъси вежди и я погледна.

— Звучи сериозно. Такова ли е?

— Трябва да се върна във Франция — отвърна тихо Джулия.

Последва пауза, в която Кит се опита да смели информацията.

— Ясно. Знаех, че рано или късно ще трябва да заминеш.

— Нямам желание — въздъхна тя, — но там ме чакат някои задачи. А за да се примиря с миналото и да го оставя зад гърба си, където му е мястото, трябва да се върна.

— Да — отвърна Кит. — Искаш ли да дойда с теб?

— Не, Мисля, че трябва да се справя сама. Пък и знам колко ще си зает през следващите няколко седмици. Все пак идва жътва.

— Да, така е. — Кит вдигна вежди. — Никога не ми е хрумвало, че един ден ще се уча да карам комбайн, но персоналът е толкова оскъден, че ще трябва и аз да се поизпотя. Колко време ще отсъстваш?

Джулия сви рамене.

— Наистина нямам представа. Колкото ми е нужно, за да направя необходимото и да взема някои важни решения.

— Да. — Кит се умълча, вперил поглед в тъмнината, после се пресегна за ръката й. — Джулия, дано знаеш, че колкото и време да ти отнеме, ще те чакам тук.

Джулия се вкопчи в ръката му като в спасително въже.

— Благодаря ти.

По-късно същата нощ се любиха с повече страст и емоция от обикновено. Дълго след като Джулия заспа, Кит не откъсваше очи от лицето й, неспособен да се отърси от напрежението, което се бе загнездило в корема му още щом Джулия го бе известила за предстоящото си заминаване.

 

 

Джулия прекара съботната сутрин в чистене на спалнята, където смятаха да настанят Елзи. Осъзнаваше, че баба й за пръв път щеше да стъпи в „Уортън Парк“ като гостенка, а не като слугиня. Искаше да е сигурна, че ще се чувства удобно.

След това отиде с колата до Холт за провизии. Беше топъл, слънчев ден и живописното градче кипеше от прилива на туристи и собственици на ваканционни вили, които се тълпяха в региона през летните месеци.

Струпвайки покупките си в багажника на колата, реши — макар и да се чувстваше готова за рецитала в „Карнеги Хол“, — че няма да се връща към изтощителните работни графици от миналото си. Ако последните няколко месеца й бяха дали някакъв урок, то това беше, че човек можеше да намери красота и наслада дори в най-дребните неща в живота. И че те имаха значение.

Мисълта да се завърне във Франция я ужасяваше. Не искаше да загуби новооткритото си спокойствие. Освен това съзнаваше, че Кит й е помогнал да го намери, а сега й предстоеше да се раздели с него. Но точно в тази одисея трябваше да се впусне сама, ако искаше да си спечели свободата, необходима да го обича подобаващо.

 

 

В три и половина същия следобед Джулия чу бръмченето на кола по входната алея. Изтича до вратата, тъкмо когато шофьорът помагаше на баба й да слезе от таксито, и се спусна по стълбището към нея.

— Джулия, милата ми, ела да прегърнеш старата си баба.

Джулия я прегърна, а след малко Елзи отстъпи назад, за да огледа внучката си.

— Мили боже! — възкликна тя. — Винаги съм твърдяла, че въздухът в „Уортън Парк“ ти действа вълшебно. Погледни се само! Прелестна си!

Джулия беше с кухненската си престилка и цялата покрита в брашно.

— Едва ли, бабо, но определено се чувствам много по-добре, отколкото при последната ни среща.

Джулия плати на таксиметровия шофьор, взе малкото куфарче на Елзи и я съпроводи до входното стълбище на къщата.

Баба й спря пред първото стъпало и вдигна поглед нагоре.

— Съвсем същата си е. Странно, нали? Животите ни са се променили до неузнаваемост, а тези тухли не са мръднали.

— Де да беше така — въздъхна Джулия, помагайки на баба си да изкачи стълбите. — Може и да ти се струва същата, но за жалост големи части от нея си патят от възрастта и трябва да бъдат реставрирани, преди цялата къща да се сгромоляса.

— Като мен самата, значи, а, гълъбче? — изкиска се Елзи. — Знаеш ли, колкото и години да съм прекарала в „Уортън Парк“, за пръв път влизам през входната врата.

— Тъкмо тази сутрин си мислех, че сигурно ще ти е странно да се озовеш тук. Какво ще кажеш да те отведа до стаята ти, за да се поосвежиш, а после да изпием по чаша хубав чай?

Докато изкачиха стълбището и стигнаха стаята й, Елзи вече пъхтеше.

— Небеса! Краката ми вече не са това, което бяха — каза задъхано тя. — Някога препусках нагоре-надолу по тях четирийсет пъти дневно, без дори да ми прави впечатление.

— Реших да те настаня в тази стая, бабо — каза Джулия, отваряйки вратата. — Много е красива, а и не е прекалено голяма.

Елзи прекрачи прага и въздъхна приятно изненадана.

— Боже мой! От всички стаи, където можеше да ме поканиш, ти избра точно тази, в която отседна госпожица Оливия при първото й посещение в „Уортън Парк“. Тук я видях за пръв път. И — добави Елзи, плъзвайки поглед из стаята — май си е останала съвсем непроменена. — Отиде до пейката с протрита тапицерия в долния край на леглото и поседна, за да успокои дишането си. — Извинявай, Джулия, но грипът наистина ми изигра лош номер и все още не съм си възвърнала силите.

Джулия я гледаше угрижено.

— Искаш ли да си починеш? Мога да ти донеса чая тук.

— Това казвах и аз на госпожица Оливия — позасмя се баба й. — В действителност се чувствам малко отпаднала, но вероятно е от вълнуващата среща с това старо място.

— Дай си малко време, бабо, не бързаме заникъде. Почини си и слез долу, когато решиш. Ще имаме възможност да си поприказваме. Кит играе крикет за местния отбор и ще се върне чак в седем.

— Младият Кристофър… — каза умислено Елзи. — Никога не съм си представяла, че ще заживееш с него. Спомням си времето, когато идваше на гости в имението. С Кук се шегувахме, че прилича на близалка; целият беше кожа и кости, а главата му изглеждаше огромна с всичката къдрава коса отгоре й.

— Не се е променил особено — усмихна се широко Джулия — и няма търпение да те види отново.

— Аз също — каза Елзи, придвижвайки се към леглото, за да се възкачи отгоре му. — Странно нещо е животът, а? Всички се събрахме в старото имение. Така, гълъбче, върви сега, и не си прави труда да ми носиш чай. Ще сляза, като си отспя.

— До после, бабо — прошепна Джулия, навеждайки се да целуне челото й. Клепачите на Елзи вече се затваряха.

 

 

Час и половина по-късно Елзи пристигна в кухнята с ободрен вид.

— Това е друго нещо — отбеляза тя. — Та къде е чашката чай, дето ми обеща? Хайде да ми разкажеш как се събрахте с Кит.

Двете седнаха на кухненската маса и Джулия разказа на Елзи как Кит й се беше притекъл на помощ по време на боледуването й и как впоследствие се беше нанесла при него в „Уортън Парк“.

— Джулия, на седмото небе съм от радост за теб, любима моя. В очите ти виждам колко си щастлива. След всички ужасии, които преживя… — Елзи поклати глава със сълзи в очите. — Чудесно е, че двамата сте намерили щастието заедно. И… — Елзи отпи глътка чай — откровено казано, именно това ме води тук днес. Сега, когато двамата с Кит се събрахте, кръгът се затваря. Затова реших, че трябва да узнаете цялата история. А и може би — Елзи обходи с поглед кухнята — това място ще поосвежи паметта ми.

Двайсет минути по-късно Кит влезе през кухненската врата във видимо добър тонус и с приятен слънчев загар под белия си екип за крикет.

— Елзи, колко се радвам да те видя отново след всички тези години. — Кит отиде до нея и я целуна сърдечно. — Почти не си се променила.

— Ласкател такъв — ухили се Елзи. — Е, ти пък много си се променил, господин Кит. Наедрял си и си се превърнал в чудесен младеж.

— Тоест вече не ти приличам на близалка? — изгледа я строго Кит, а после, като я видя да се изчервява, по лицето му се разля широка усмивка. — Чух ви с Кук да ме коментирате един ден, когато не подозирахте, че се крия под прозореца. Не ми пречеше. Благодарях се, задето постоянно ме угоявахте.

— Е — подхвана отбранително Елзи, — откакто те помня, все си бил кльощав. Всъщност — добави тя — и двамата бяхте живи скелети.

— Да, но погледни ни сега — каза Кит, премятайки любвеобилно ръка през раменете на Джулия. — Чаша винце, Елзи? Аз лично ще изпия една, за да отпразнувам победата. Отбелязах две точки и за моя огромна гордост бях провъзгласен за най-добър играч на мача.

Елзи срещна погледа на Джулия, докато Кит отваряше бутилката, и й кимна одобрително.

— Много се е разхубавил нашичкият, нали? Кой би предположил?

Кит и Елзи седнаха на масата и се заприказваха за службата й в „Уортън Парк“, а Джулия се развихри в кухнята, приготвяйки вечеря. Топлото посрещане и невинните закачки на Кит видимо караха баба й да се отпусне. Джулия сервира пиле в касерол и задушени пресни картофи на масата, после седна за вечеря.

— Ех, Джулия — каза Елзи, преглъщайки с наслада, — никога не съм предполагала, че ще станеш добра готвачка, но ястието ти е много вкусно.

— Джулия има много скрити заложби, Елзи — обади се Кит, смигайки й скришом.

След вечеря Джулия направи кафе и предложи да седнат в библиотеката. Като настани баба си в удобния стол пред камината, Джулия седна до Кит на дивана срещу нея.

В стаята внезапно се възцари атмосфера на напрегнато очакване.

— И така — подхвана Елзи, отпивайки от кафето си, преди да го върне на масичката, — както одеве споменах пред Джулия, дълго време умувах дали да ви разкрия цялата истина. Но предвид обстоятелствата…

— Какви „обстоятелства“? — попита Кит.

— Бъди търпелив, млади момко, и до края на разказа ми ще узнаеш. Тъй — каза Елзи и си пое дълбока глътка въздух. — При миналата ни среща, Джулия, бяхме стигнали до сдобряването на лорд Хари и госпожица Оливия, точно преди младият господар да замине за фронта, нали така?

— Да — потвърди Джулия.

— Е, сега ще ви доразкажа историята на Хари и въпреки че голяма част от нея се е развила много, много надалеч оттук, мога да ви обещая, че макар краят й да не присъства в дневника му…

— Дневникът на Хари? — учуди се Джулия.

— Да — потвърди баба й. — Хари го е писал. Винаги е имал красив почерк. Няма начин да е дело на моя Бил — изкиска се тя. — Той, горкичкият, едвам името си можеше да напише. И моля недей да нарушаваш мисълта ми, гълъбче. Опитвах да ти кажа, че Бил, твоят дядо, беше в Малая с Хари по време на войната. После, когато младият господар най-сетне се завърна вкъщи, двамата с Бил бяхме въвлечени в историята му по начин, който до момента ме изумява. Тази част от разказа започва след края на войната, когато дядо ти и Хари бяха освободени от затвора в Чанги след три дълги години и половина на пленничество…