Лусинда Райли
Орхидеената къща (11)

10

Още с влизането в гостната Оливия привлече одобрителните погледи на околните, които я изпълниха с ново и не съвсем неприятно чувство. Лорд Крофърд пръв дойде да я приветства.

— Оливия, ако не се лъжа? Очарован съм, явно индийското слънце кара свежите пъпки да разцъфнат в пълния си разкош. Питие?

— Безкрайно благодаря — отвърна тя и взе чашка джин от подноса на обикалящия келнер.

— Много се радвам, че сте ми съседка по маса тази вечер, скъпа моя — отбеляза лорд Крофърд, кимвайки дискретно на келнера, който му отвърна със също толкова дискретно кимване. Дори първоначално да не я бяха разположили до лорда, то вече бяха. — Е, как ви се струва нашата навъсена татковина? — поинтересува се той.

— Вълнуващо е да посетя страната, за която съм чувала толкова много — излъга умело Оливия.

— Скъпа моя, извънредно щастлив съм, че намерихте време да ни удостоите с присъствието си в провинциален Норфък. Разбрах от баща ви, че ще участвате в Лондонския сезон?

— Да — кимна Оливия.

— Чудно изживяване — изкиска се Кристофър, — едно от най-хубавите в живота ми. Е, позволете да ви запозная със съпругата си. Този следобед беше леко неразположена, но поне се съвзе за вечеря. — Той я заведе до жена със стройна, елегантна фигура. — Адриана, запознай се с Оливия Дрю-Норис, която несъмнено ще разбие множество мъжки сърца този сезон, както и ти самата преди години.

Адриана, лейди Крофърд, се обърна към Оливия. Протегна изящната си бяла ръка и пръстите им се докоснаха в бегла имитация на мъжко ръкостискане.

— Enchantée — каза Адриана с одобрителна усмивка, — наистина имате вид на покорителка на мъжки сърца.

— Много мило от ваша страна, лейди Крофърд. — Оливия започваше да се чувства като расова телица, развеждана по изложбената площадка в очакване на оценка от съдиите. Надяваше се предстоящият Сезон да не протече в същия дух.

— Моля наричайте ме Адриана. Сигурна съм, че ще станем големи приятелки, n’est-ce pas?

Лорд Крофърд сведе любвеобилен поглед към съпругата си.

— Чудесно, чудесно. Ще оставя Оливия в компетентните ти ръце, скъпа. Вероятно можеш да й предложиш някой и друг полезен съвет. — После се отправи към вратата да посрещне още двама новодошли гости.

Оливия се възползва от момента да се полюбува на красотата на Адриана. Макар и в зряла възраст, поне на четирийсет, Адриана бе надарена с тялото на младо момиче, допълнено от прелестно изваяно лице с високи, изящни скули, изпъкващи под безупречна, бяла като слонова кост кожа. Класическата й женственост наподобяваше по-скоро грациозното излъчване на някоя мемсахиб, отколкото типичното такова на английска аристократка, повечето от които имаха телосложение, приспособено към суровия климат на страната, и широк ханш на първокласна родилка, способна да продължи рода.

Адриана беше толкова дребничка, толкова фина, че Оливия я виждаше по-скоро в някой парижки салон, отколкото в гигантско имение в провинциална Англия. И майка й наистина я беше осведомила, че Адриана е французойка. Носеше семплата си черна коктейлна рокля, украсена единствено с наниз кремави перли, с онзи изискан маниер, вроден на дамите от Франция.

— Е, Оливия, завръщаш се в тази ужасна страна с отвратителното й време и абсолютна липса на слънчева светлина, n’est-ce pas?

Адриана се изказа, сякаш произнасяше неоспорима истина, и Оливия остана учудена от безцеремонната й прямота.

— Определено се уверявам, че периодът на приспособяване ще е доста дълъг — отвърна колкото можа по-тактично тя.

Адриана сложи малката си ръка върху нейната.

— Ma chérie, аз също съм отраснала в топла и слънчева страна. Когато напуснах родното си шато в Южна Франция, за да заживея тук, в Англия, не вярвах, че ще го понеса. При теб също е така. Носталгията по Индия се чете в очите ти.

— Наистина ми липсва — прошепна Оливия.

— Е, мога да ти обещая единствено, че с времето се свиква — вдигна елегантно рамене Адриана. — А сега е време да те запозная със сина ми, Хари. На твоя възраст е и ще ти прави компания, докато аз се вживявам в ролята на parfaite домакиня. Pardon, chérie, ще отида да го потърся и ще ти го доведа.

Наблюдавайки грациозните движения на Адриана из салона. Оливия се чувстваше обезоръжена от съпричастността, която бе изразила домакинята. На подобни приеми обикновено се водеха само сдържани, вежливи разговори и никой никога не опитваше да проникне под повърхността. Изразяването на всякакви лични помисли — да не говорим за емоции — беше признак на лоша култура в британското общество. Поне толкова беше научила от обществения клуб в Пуна.

Диалогът й с Адриана, макар и кратък, бе успял да успокои нервите й. Дори си позволи да се поусмихне тайничко.

 

 

Хари получи нареждане от майка си да прави компания на младото „индийско“ момиче, затова се отправи покорно към нея. Няколко стъпки, преди да я достигне, видя как на устните й разцъфва широка усмивка.

Хладното й, русокосо очарование внезапно бе съживено от сиянието под кадифената й кожа. Хари, обичайно в умерено неведение относно физическата притегателност на жените, осъзна, че пред него стоеше жена, каквато повечето му колеги офицери биха описали като „апетитна хапка“.

Като я наближи, тя го забеляза и каза:

— Вие трябва да сте Хари, чиято задача, възложена от майка му, е да не ми позволява да скучая.

Тюркоазените й очи блещукаха от оживление.

— Да. Но нека ви уверя, че за мен ще е удоволствие. — Погледът му отскочи към празната й чаша. — Мога ли да ви донеса още едно питие, госпожице Дрю-Норис?

— Ще ми дойде добре, благодаря.

Хари привика един от келнерите, а Оливия остави празната си чаша на подноса му и взе пълна.

— Прощавайте, ако ви прозвучах фамилиарно. Не е нарочно. Просто ви съчувствам, задето сте длъжен да говорите с безброй непознати хора.

Оливия остана изненадана от собствената си дързост и приписа вината на твърде силното мартини. Погледна към Хари, „хубавецът“ Хари, както го беше описала Елзи и реши, че прислужничката е била права. Мъжът пред нея бе съумял да съчетае най-добрите физически качества на всеки от родителите си: от баща си беше наследил височината, а от майка си — фината костна структура и сияйните кафяви очи.

— Уверявам ви, госпожице Дрю-Норис, не идвам да говоря с вас по принуда. Вие поне сте под седемдесетгодишна възраст, което винаги е добро начало. И откровено казано, доста необичайно за нашия край.

Оливия се разсмя: хареса й как реагира Хари на словоизлиянието й.

— Touché, макар че в този вечерен костюм като нищо бих ви взела за баща ви.

Хари сви рамене лъчезарно.

— Но госпожице Дрю-Норис, защо ли ми се струва, че се подигравате с мен? Нима не съзнавате, че живописният ни остров е на прага на война и всички трябва да правим саможертви? На мен например ми се налага да нося костюма на баща ми, нищо че е с три размера по-голям.

Лицето на Оливия помръкна.

— Наистина ли смятате, че сме на прага на война?

— Без всякакво съмнение — кимна Хари.

— Съгласна съм с вас, но баща ми отказва да го приеме.

— Убеден съм, че след еднодневен лов с моя баща, ще започне да променя възгледите си. — Хари вдигна закачливо вежди.

— Едва ли гневът на хер Хитлер може да бъде укротен — въздъхна Оливия. — Твърдо е решен да превземе целия свят, а и членовете на Младежкото движение са не по-малко непреклонни в убежденията си.

Хари я зяпаше в недоумение.

— Ако не възразявате, госпожице Дрю-Норис, бих отбелязал, че сте доста богато осведомена. Крайно необичайно за млада дама като вас.

— Неподобаващо ли е според вас жените да обсъждат политически теми? — попита тя.

— Никак даже. В интерес на истината съм приятно изненадан. Повечето момичета не проявяват интерес.

— Е, аз пък имах щастието да получа образованието си в Индия от човек, който вярваше, че жените имат не по-малко право на просвета от мъжете. — Оливия зарея внезапно натъжен поглед отвъд рамото му. — Той даде живот на света около мен и отвори очите ми за него.

— Божичко, вашият човек като че ли пилее потенциала си в Пуна. Защо и аз не бях имал такъв източник на вдъхновение в Итънския колеж? Нямах търпение да завърша и да се разделя с онова проклето място. — Хари запали цигара, очевидно впечатлен. — Смятате ли да продължите образованието си?

Оливия поклати печално глава.

— Дори не смея да го загатна пред майка ми и баща ми. Ще подскочат до небесата: „Моля! Интелектуалка в семейството ни?“! Не, предпочитат да ме омъжат, стига някой да ме вземе, разбира се.

Хари я гледаше с откровено възхищение.

— Госпожице Дрю-Норис, бъдете сигурна, че това няма да е проблем.

Тя вдигна очи към него.

— Макар да не е по мое желание?

Хари въздъхна, загасвайки цигарата си в близкия пепелник.

— Струва ми се, че малко от нас получават онова, което искат. Но, моля ви, опитайте да не се обезверявате. Имам надежда, че предстоят промени, особено за жените. Вероятно единствената полза от надвисналата война ще е още по-осезаемата реформа в статуквото.

— Дано сте прав — съгласи се Оливия. — Ами вие? — попита, внезапно присетила се за златното правило, с което бе закърмена и според което една дама никога не биваше да доминира разговора, особено в компанията на мъж.

— Аз ли? — Хари сви рамене. — Аз съм най-обикновен войник в отпуск, но не за дълго, опасявам се. Току-що получихме заповед да удвоим числеността на новия ми батальон, набирайки войници от Армейския резерв.

— Не мога да проумея как е възможно животът тук да продължава постарому. — Оливия кимна с глава към останалите членове на партито, които се смееха гръмко на нечия шега.

— Е, такъв е британският дух, не смятате ли? — коментира Хари. — Светът може и да върви към края си, но в подобни имения животът продължава непроменен. И в някои отношения благодаря на господ за това.

— Дами и господа, вечерята е сервирана.

— Е, госпожице Дрю-Норис — каза Хари, — за мен беше изключително удоволствие. Между другото, внимавайте за сачми във фазана. Готвачът не е особено прилежен — намигна й той. — Може и да се срещнем отново, преди да заминете.

 

 

Оливия прекара вечерята в слушане на потресаващите викове на лорд Крофърд и в спазване на поведението, подобаващо на една млада дама. От време навреме се престрашаваше да хвърли по един поглед към другия край на масата, където Хари също изпълняваше дълга си, забавлявайки съпругата на армейския майор. По-късно, след като мъжете се оттеглиха в библиотеката, а жените — в гостната за кафе, Оливия се престори на уморена и помоли да я извинят.

Адриана я настигна, тъкмо когато се качваше по стълбището.

— Ma chérie, лошо ли ти е? — попита угрижено домакинята.

Оливия поклати глава.

— Не, просто ме боли глава.

Адриана хвана раменете й и се усмихна.

— Ужасното английско време е смразило тропическите ти кости. Ще пратя Елзи да подкладе огъня в стаята ти и да ти донесе чаша горещ шоколад, а с теб ще се видим утре, n’est-ce pas? Ако имаш желание да се разходим в градината, ще ти покажа нещо, което може би ще ти напомни за дома.

Оливия кимна, оценявайки искрената загриженост на Адриана.

— Благодаря.

— Je vous en prie. Приятен разговор ли проведохте със сина ми? — поинтересува се тя.

— Да, изключително приятен, благодаря. — Оливия усещаше как топлината се надига в бузите й и се надяваше Адриана да не забележи.

Адриана кимна доволно.

— Така и предполагах. Bonne nuit, ma chérie.

Оливия изкачи стълбите уморено. Наистина я мъчеше главоболие, вероятно породено от факта, че не държеше на алкохол, но главната причина да се усамоти беше желанието й да се потопи в спомените си и отново да се наслади на разговора си с Хари.

Вмъкна се в нощницата си за отрицателно време — изкуство, което беше усвоила от пристигането си в студена Англия. Скочи в леглото и се сгуши под завивките, а в следващия момент на вратата се почука.

— Влез.

Жизнерадостното лице на Елзи изникна иззад нея. В ръцете си носеше поднос с чаша горещ шоколад.

— Аз съм, госпожице Оливия. — Прекоси стаята и остави подноса на нощната масичка до Оливия. — Приготвила съм го по специалната рецепта на мама — усмихна се момичето. — Има капка бренди, за да ви стопли.

— Благодаря, Елзи. — Оливия хвана топлата чаша между дланите си и загледа как Елзи подклажда огъня.

— Е, добре ли си прекарахте, госпожице Оливия?

— О, да, Елзи, прекрасно — усмихна се тя.

Елзи се обърна към нея, точно навреме да зърне усмивката й. Очите й просветнаха.

— А запознахте ли се с младия господин Хари?

— Да.

— И какво ще кажете за него? — продължи да любопитства тя.

Оливия знаеше и друго златно правило: не клюкарствай с прислужници, особено ако не са твои; но изкушението да обсъди Хари с някого беше твърде голямо.

— Стори ми се доста… необикновен мъж.

— И толкова хубав, колкото го описах? — подпита я Елзи.

Когато Оливия не й даде отговор, Елзи заби очи в пода.

— Извинете, госпожице, самозабравям се. Не бива да ви отправям лични въпроси.

— Елзи, повярвай ми, справяш се отлично — увери я Оливия. — Пък и след утре едва ли някога ще се видим отново. И… — тя си пое дълбоко въздух, — ако държиш да узнаеш, да, Хари ми се стори… чудесен!

Елзи стисна ръце развълнувано.

— О, госпожице Оливия! Знаех си, че ще ви хареса! Знаех си, че ще си паснете.

Оливия отпи глътка от питието си.

— Елзи, това е най-вкусният горещ шоколад, който някога съм опитвала.

— Благодаря ви, госпожице — отвърна Елзи, запътвайки се към вратата. — Сутринта ще дойда да дръпна пердетата. Приятни сънища.

Когато Елзи напусна стаята й, Оливия се отпусна върху меките възглавници, пийвайки горещ шоколад. После затвори очи и изживя наново разговора си с Хари от начало до край.