Лусинда Райли
Орхидеената къща (41)

40

Тъкмо се беше прибрал от бара на следващата вечер, когато на вратата му се почука тихо.

Лидия се шмугна в стаята му, озъртайки се за любопитни погледи.

Побърза да затвори вратата, заключи я и се хвърли в обятията му.

— Скъпо мое момиче, толкова ми липсваше… — каза той, притискайки я към себе си. Като усети тежката й въздишка, я отдръпна от себе си и погледна в очите й. — Замина ли семейството ти?

— Да — прошепна в рамото му тя.

— Ужасно ли беше?

— О, да. Малки ми братя и сестри не могат разберат защо не отивам с тях. Залепиха се за мен и изплакаха свои очи. — Нейните също се напълниха със сълзи. — Толкова трудно ми беше взема решение.

— Знам, скъпа, знам. Ела, легни с мен.

Той я отведе в леглото и я прегърна, а докато милваше нежно съвършеното й лице, тя му изпя цялата си мъка.

— Хари, редно ли е продължавам лъжа мои баба и дядо?

— Понякога, Лидия, с истината нараняваме хората, а с лъжата ги защитаваме. Мисля, че точно този избор ти се налага да направиш. Но тайната ще тежи на твоето сърце — каза Хари и се замисли, че не можеше да й признае за брака си точно сега, когато беше толкова уязвима. А може би… и бездруго нямаше нужда да узнава…

„С лъжата защитаваме…“

Какво му пречеше да отпътува за вкъщи, да направи необходимото и да се върне при нея, свободен завинаги?

Хари се помъчи да намери думите, с които да й каже каквото трябваше.

— Скъпа моя, вярваш ли ми, че те обичам?

Тя вдигна към него кехлибарените си очи, изпълнени с невинност и доверие.

— Да, Хари, вярвам ти.

— А знаеш ли, че съм готов да се откажа от всичко, за да бъда с теб? Завинаги?

Очите й внезапно притъмняха.

— Не, това не знам. Но досега не смеех попитам за наше бъдеще, понеже се боях от отговор. Опитвам се радвам на красота на всеки ден. Така живеем будисти. Ако имаш ми казваш нещо тъжно, Хари, моля те, нека не е тази вечер — призова го тя.

— Миличка. — Той я притисна още по-плътно към себе си, а близостта на крехкото й тяло моментално породи познатата тръпка в слабините му. Той обаче я пренебрегна. — Съжалявам, но ще се наложи да ти го кажа още сега, защото времето напредна. Историята ми е малко тъжна, но има щастлив завършек, повярвай ми.

— Разбирам — каза тя, съзнавайки, че трябва да го изслуша. — Говори.

— Така — започна Хари, намери ръцете й и ги стисна, сякаш бяха талисман. — Ще ти разкажа за мен.

Очите на Лидия се изпълниха с ужас, но тя кимна.

— Добре.

— В Англия съм син на лорд, което, предполагам, е нещо като принц тук, в Тайланд.

Тя ококори очи.

— Ти кралска особа?

Хари обмисли как да се изрази.

— Не, но още преди стотици години семейството ми е получило имение и титла от един от кралете ни в знак на благодарност за смелостта и подкрепата на предшествениците ми. В Англия живея в огромна къща и много хора обработват земята ни.

— А — кимна тя, — ти благородник.

— Точно така. А когато баща ми почине, аз, като негов единствен син, трябва да поема отговорността за имението.

— Разбирам.

— Лидия — продължи той, — никога не съм искал такъв живот. Но такъв съм се родил и доскоро приемах жребия си.

— Семейство е всичко — отвърна простичко тя.

— Да, така е, но в същото време… — Хари замилва косата й — … не е. Докато бях в Чанги, у мен настъпиха толкова много промени. Вече съзнавам колко кратък е животът и как може да го загубиш за част от секундата. Трябва да се възползваме от хубавите неща, на които имаме късмета да попаднем. Аз попаднах на теб. — Той сведе поглед към нея, привличайки очите й към своите. — Снощи, когато ти се наложи да се сбогуваш с любимите си хора… отчасти заради мен ли беше?

Лидия, невинна по душа, дори не се поколеба.

— Да — отговори, — разбира се.

— Е, след една седмица и аз ще постъпя като теб. Трябва да се върна в Англия, за да съобщя на семейството ми, че вече не желая да отговарям за наследството им. Че съм се влюбил в едно момиче и искам да прекарам остатъка от дните си с нея в Тайланд.

В очите й се прокрадна паника и Хари побърза да я успокои.

— Ще отсъствам не повече от три месеца, след което ще се върна свободен при теб.

Хари беше свикнал Лидия да потъва в мълчание и да изразява мислите си с очи. Затова ги загледа внимателно, докато в тях се изреждаха какви ли не емоции: страх, тъга, внезапно щастие и накрая — несигурност.

Когато проговори, думите излизаха от гърлото й бавно, а по лицето й имаше умислено изражение.

— Хари, трябва внимателно премислиш това. Голямо решение е да се откажеш от твои страна, семейство и дом. Знам го. И аз така направих, но тук имам повече, отколкото ти ще имаш. Може би — въздъхна тя, — когато се прибереш в Англия, решиш да останеш.

Хари поклати глава буйно.

— Това няма да се случи. Не мога да живея без теб — каза простичко.

— Може аз дойда в Англия.

Хари се изкиска и отново поклати глава.

— Скъпа моя, няма да оцелееш там. Ти си… — той претърси съзнанието си за подходящите думи — парниково цвете. Цъфтиш в топлината на родината си. За нищо на света не бих те помолил да се разделиш с родния си край заради мен.

Лидия се умълча за момент, после каза:

— Но ти готов да го сториш за мен?

Хари въздъхна, търсейки думи, които би разбрала.

— При мен е различно. Живея в Далечния изток от четири години. Свикнал съм с климата, с хората. — Той хвана ръката й и я стисна. — Моля те, разбери ме, не правя жертва. Това искам. Да съм тук с теб, да се оженя за теб един ден, стига да си съгласна. И да гледам как децата ни растат тук, където им е мястото. Нима не искаш същото?

— Да, но… — Лидия поклати глава — това голяма жертва от теб. Заради мен.

— Скъпа — утеши я той, — ние сме родени един за друг. Пък и аз мога да се приспособя към твоята земя много по-добре, отколкото ти към моята, повярвай ми.

— Значи — съвзе се Лидия, допускайки искрица радост по лицето си — трябва си отидеш у дома. А аз чакам те тук.

Хари я притисна силно към себе си и я целуна.

— На всяка цена ще се върна — обеща той, хващайки лицето й между дланите си. — Имай ми вяра, скъпа, ще се върна.

— Вярвам ти, защото трябва — каза тя с въздишка, после се усмихна. — А сега искам ми разкажеш за твой живот в Англия.

И така, държейки я в обятията си, Хари й разказа за себе си, за майка си и баща си и за живота си в Англия. Описа й леденостудените ветрове, които смразяваха костите ти през зимата, и благоуханните летни вечери, които, макар и рядко явление, ти даваха сили да издържиш жестоките зими. Разказа й за училището си, за армията и за това колко неприятно му се беше сторило прослуженото време.

После постепенно забави хода на разказа си, тъй като в противен случай трябваше да спомене Оливия. А вече беше уверен, че трябваше да спести на Лидия частта за брака си.

Лидия го беше изслушала с широко отворени очи.

— Може един ден ме водиш там. Да ми покажеш парник на твоя майка и всички красиви цветя в него. Има ли орхидеи? — попита Лидия.

— Не, май няма — отвърна Хари.

— Тогава като заминеш за дома, аз пратя подарък орхидеи за нея. Можеш й кажеш, че са от мен; от твоето парниково цвете — усмихна се тя.

— О, Лидия — не успя да се сдържи повече Хари и я целуна. — Обичам те, толкова много те обичам…

Тялото й се отдаде на ласките му, докато я събличаше, и го прие с жажда, не по-малка от неговата собствена, подкладена от съзнанието, че им оставаше толкова ограничено време, преди Хари да замине.

След това заспаха, изтощени от емоционалната въртележка на двойствените им животи и трудностите около обединяването им.

Малко преди разсъмване Лидия стана от леглото и го целуна нежно.

— Хари, трябва се връщам в стаята ми, преди някой да е забелязал, че ме няма.

— Разбира се. — Той придърпа лицето й към своето и я целуна страстно. — Повярвай ми, ангел мой, приказно цвете мое, няма да те разочаровам.

— Знам — каза тя, обличайки се тихо.

— Обичам те — прошепна й той, когато Лидия се запъти към вратата.

— И аз те обичам — отвърна тя и затвори вратата след себе си.

 

 

През следващите няколко дни, с наближаването на датата, отредена за пътуването на Хари, двамата сграбчваха жадно всеки момент, който можеха да прекарат заедно. Той я посрещаше в обедната й почивка, когато можеха само да си говорят, макар че дори мимолетният допир им носеше утеха. Нощем, дойдеше ли време Хари да се върне от бара, Лидия го чакаше в стаята му. Вече не правеха любов така необуздано и Лидия, постепенно натрупвайки увереност, с удоволствие намираше нови начини да му доставя наслада.

Хари имаше чувството, че не беше останал нито сантиметър от тялото й, който да не бе целунал и докоснал… Познаваше отблизо всяка извивка, всяка сгъвка на съвършената й плът. Макар и да беше едва метър и петдесет на височина, тялото й беше напълно пропорционално — горната част на торса й беше късичка, стройният й ханш все още беше приятно закръглен и плавно преминаваше в дългите й, медени на цвят крака и перфектните й, мънички стъпала, побиращи се в дланта му.

След като се любеха, лягаха един до друг, без да откъсват ръце от телата си, и обсъждаха уморено надеждите и мечтите си за бъдещето.

 

 

Когато Лидия си тръгнеше на сутринта, Хари се унасяше в блажен сън. Вече разбираше защо приятелите му от Чанги бяха говорили с носталгия за насладата от физическата проява на любовта. Изчервяваше се при мисълта за бързото, механично съвкупление, което бе изживявал с Оливия. Беше като да сравняваш някой мрачен януарски ден в Норфък с топлината, пъстротата и пищността на тукашните слънчеви дни.

Хари знаеше без всякакво съмнение, че беше намерил онова, което цял живот бе издирвал. До онзи момент цялото му съществуване бе изглеждало безсмислено, а дългото страдание в затворническия лагер бе послужило единствено да подсили чувството му за житейска празнота. Но само за няколко седмици светът му се беше променил до неузнаваемост. Вече гледаше към бъдещето с радост и надежда и тъй като вече твърдо беше решил да прекара остатъка от живота си в Тайланд, изпитваше истинско спокойствие и се примиряваше с болката, която това му решение щеше да причини на него самия и близките му.

Вече не живееше с чувството, че всеки изгрев водеше след себе си поредния нетърпим ден. За пръв път, откакто се помнеше, Хари изпитваше истинско щастие.

В деня, преди да си тръгне от Банкок, Хари преодоля клаустрофобията си и взе един тук-тук до уличен пазар, намиращ се на няколко километра от хотела. Купи фина коприна за майка си и Оливия, а за баща си — изящна китайска лула, издялана от слонова кост. С последните си няколко бата купи мъничък сребърен пръстен за Лидия: отгоре имаше кехлибар със същия цвят като очите й.

Вече беше изнесъл прощалното си изпълнение в бара, освобождавайки последната си вечер за среща с Лидия. Двамата взеха лодка до малък ресторант на отсрещния бряг на реката, чиято дървена платформа беше издигната на подпори и водата се плискаше успокояващо точно под краката им. На меката светлина от китайските фенери Хари се пресегна през масата и хвана ръката на Лидия.

— Скъпа, имам нещо за теб. Искам с него да ти дам клетва, че съвсем скоро ще се върна при теб завинаги. — Той отвори кутийката и сложи пръстена с кехлибар на безименния й пръст. — Нека се оженим час по-скоро. Съгласна ли си?

Очите на Лидия заблестяха от сълзи.

— Хари, ка, знаеш, че мой отговор е да. — Тя погледна пръстена и с усмивка вдигна ръката си, за да му се порадва. — Това е най-красив подарък, който някога получавала.

Тази нощ и двамата не мигнаха. Правиха любов и говориха за бъдещето и за новото гнездо, което щяха да свият, като се върнеше Хари, изживявайки всеки един момент със съзнанието, че това беше последната им нощ заедно за дълго време напред.

— Нали знаеш, че ще ти пиша всеки божи ден?

— И аз на теб — каза Лидия. — Трябва дадеш ми твой адрес.

Хари вече беше помислил по въпроса. Бръкна в чекмеджето на нощното си шкафче и извади лист хартия.

— Можеш да ми изпращаш писма на този адрес.

Тя го прочете, после го пъхна внимателно в кошницата си.

Хари й беше дал адреса на Бил. Вярваше безусловно на младия си сержант; връзката, която си бяха създали, беше неразривна.

Спомняше си кошмарните дни преди пленяването им, когато Сингапур вече падаше в ръцете на японците и батальонът им бе обкръжен от японски войници, много по-добре подготвени за бой в джунглата от шепа норфъкчани. Хари се беше доверил на значително по-развития военен инстинкт на Бил, който най-почтително беше предложил плана за действие, отървал кожите на всички им.

Една сутрин Бил беше забелязал снайперист сред гъстата растителност. Пет минути по-късно порой от куршуми бе връхлетял малката групичка от изтощени великобритански войници, моментално убивайки четирима от тях. След края на обстрела Хари се беше изправил на крака зашеметен, с все още звънящи от изстрелите уши. Бил беше скочил отгоре му, събаряйки го на земята, а куршумите, предназначени за него, бяха профучали край тях, уцелвайки едно бананово дърво.

— На косъм, сър — беше обявил задъхано Бил, проснат закрилнически върху Хари.

Хари му беше върнал услугата: като стигнаха Чанги, беше похвалил градинарските способности на Бил пред японците, в резултат на което го бяха назначили да поддържа постоянно разрастващото се гробище. Тази позиция несъмнено бе спасила живота му. Докато отвеждаха цели тумби мъже на север, да строят бирманската железопътна линия, Бил се бе трудил съвестно по погребването на бойните си другари, затова японците не го бяха пипнали с пръст.

Сега Хари отново се нуждаеше от помощта на Бил. Единствено на него можеше да се довери да приема писмата на Лидия и да изпраща неговите. Не искаше да наранява Оливия допълнително, парадирайки с любовта си към друга жена, и да рискува случайния й сблъсък с някое от писмата им.

Хари въздъхна тежко и Лидия го погледна угрижено.

— Какво има, Хари?

— Нищо, скъпа, само дето умирам от ужас при мисълта, че трябва да се разделим. — Той се пресегна и отново я приюти в обятията си. — Поне ще знам, че си в безопасност тук, в хотела, докато отсъствам; и това е все някаква утеха.

— Да, ще съм в безопасност и всеки ден ще мечтая да се върнеш при мен.

 

 

Сутринта настъпи прекалено скоро. Като се облече, Хари прегърна Лидия и я притисна силно към себе си.

— Скъпа моя, моля те, повярвай ми, че те обичам от все сърце… и ще се завърна при теб.

Тя вдигна спокойното си лице към него.

— А аз ще те чакам тук.