Лусинда Райли
Орхидеената къща (43)

42

Адриана реши, че времето е достатъчно топло за обяд на терасата. Кристофър заръча на Сейбъл да донесе бутилка отлежало шампанско от избата, за да отпразнуват повода. Госпожа Дженкс беше надхвърлила себе си, сервирайки сьомга, набавена незнайно откъде, с любимия на Хари беарнски сос, пресни картофи и свеж зелен фасул от зеленчуковата градина.

— Предупредиха ме, че няма да ти се яде тежка храна като се прибереш — каза госпожа Дженкс с порозовели от доволство бузи, когато след обяд Хари слезе при нея в кухнята, за да й благодари за празничния пир.

Оливия го намери там и му предложи разходка из градината.

Вървяха бавно, за да може Хари да си припомни обстановката. Дори той самият трябваше да си признае, че имението изглеждаше великолепно, окъпано в меката светлина на майския следобед.

— Казваш, значи — подхвана Хари, мъчейки се да намери тема за разговор, — че „Уортън“ е служил за клиника в продължение на две години?

— Точно така. Винаги имахме поне четирийсетина офицери — обясни Оливия, докато обикаляха фонтана, който не бе функционирал от въвеждането на закона за икономисване на водата по време на войната. — Имението се пръскаше по шевовете, защото и доброволките от Женската спомагателна служба пребиваваха тук. Госпожа Дженкс се представи като същинска светица: опитът й с обслужването на многобройни гости се оказа доста полезен.

— А вие с родителите ми къде живеехте? — попита Хари.

— Ами, преместихме се в Източното крило. Не е особено луксозно, както сам знаеш, но поне имаше къде да спим нощем — отвърна Оливия. — Е, баща ти се преструваше, че му е неприятно. Все мърмореше на офицерите, че кръстосвали из къщата с кални ботуши. Но си мисля, че всъщност тайничко се радваше на ситуацията. Все пак и той самият се съвземаше след инфаркта, а наоколо винаги имаше с кого да размени няколко думи.

— Представям си. Очевидно си била много заета, докато отсъствах.

— Всички бяхме — поправи го скромно Оливия. — Но трябва да те предупредя, скъпи, че къщата плаче за ремонт. Присъствието на толкова много хора ни разкри проблемите й. Затова бих казала, че се връщаш в най-подходящия момент. Из това старо място наистина витаеше мрачна атмосфера с всички онези болнични легла и цял куп медицинско оборудване.

— И въпреки това момчетата със сигурност са се радвали да попаднат точно тук.

— Да, излизаха на терасата, когато времето го позволяваше. Разбира се, не всички оцеляха — въздъхна Оливия. — Едно момче, клетичкото, беше ослепяло вследствие на заклещил се в ставата му куршум. Четях му винаги, когато можех да отделя време. Една нощ обаче си умря пред очите ми, ей така, докато му четях. — Гласът на Оливия пресекна от емоции. — Докторите казаха, че навярно куршумът се измъкнал от мястото си, причинявайки смъртта му.

— Божичко, какъв ли ужас си преживяла — каза гузно Хари: изобщо не му беше хрумнало, че Оливия и родителите му също са страдали по време на войната. Представяше си ги уютно скътани зад непоклатимите стени на „Уортън Парк“. Но от чутото по време на обяда му ставаше ясно, че войната бе превърнала и техния живот в ад.

— Да са падали бомби наблизо? — попита той.

— Няколко удариха Норуич, но, слава богу, на нас ни се размина.

— А имало ли е жертви от имението?

— Да — отвърна горчиво Оливия. — Загубихме общо деветима младежи. Ще ти дам списък с имената им, за да посетиш семействата им, ако сметнеш за удачно. Едва преди няколко седмици пък господин Комб настъпи мина на плажа в Уейбърн. Можеш да си представиш колко съкрушена беше госпожа Комб.

— Да. Горката госпожа Комб. Същинска трагедия. Значи вече не разполагаме с управител на фермата?

— Не, чакахме те, за да му избереш заместник. И… — Оливия прехапа долната си устна — спомняш ли си Вениша?

Хари се усмихна широко.

— Как да я забрави човек? Голяма скица е.

— Да, много е дръзка и може би точно това е причината да стане информатор за някаква тайна организация във Франция. Да, но преди три години изчезна безследно и чак сега научаваме какво й се е случило. — Оливия се запъна, но намери сили да продължи. — Нацистите са я пленили в Париж, измъчвали са я и накрая са я застреляли.

— Ужасно съжалявам, Оливия. Знам колко близки бяхте — каза с тих глас Хари.

Оливия сподави сълзите си.

— Благодаря. Просто се радвам, че всичко най-сетне приключи. Може би животът ни ще се върне поне към някакво подобие на нормалността. А сега — прокашля се тя и хвана Хари под ръка, — ела да ти покажа зеленчуковата градина — предложи Оливия. — Може да се каже, че тя е единственото нещо, което процъфтяваше в твое отсъствие.

Тя отвори вратата и Хари зърна множеството редове с добре поддържани зеленчуци. Беше три пъти по-голяма, отколкото си я спомняше.

— Впечатлен съм, Оливия. — Просто не можеше да я нарече „скъпа“. — Как си се справяла без Бил?

— Не знам — усмихна му се тя, — все някак. Джордж се трудеше много усърдно и поне така подсигурявахме питателна храна на пациентите ни.

Хари обърна поглед към озарения от слънцето парник в ъгъла на градината и тръгна към него.

— За жалост парникът не е в толкова добро състояние. Изхвърлиха цветята, за да засадят домати в него. Още с връщането си Бил се хвана на работа да сади цветя в него и да му възвърне някогашния блясък. Мисля, че му действа успокояващо.

— Да влезем? — предложи Хари, сочейки вратата.

— Разбира се, ако имаш желание — съгласи се Оливия.

Хари отвори вратата и моментално бе обгърнат от силно благоухание, което предизвика една-единствена мисъл в съзнанието му: Лидия.

За секунда му се зави свят и той залитна леко.

— Хари, добре ли си? — сграбчи тревожно ръката му Оливия.

— Недей! — отпъди я рязко той, и веднага съжали. — Извинявай, аз… — гласът му заглъхна и той закрачи сред редовете от цветя, спирайки изненадан пред табла с орхидеи. — Не си спомням да съм ги виждал тук.

Стресната от грубата му реакция, Оливия отвърна по-предпазливо този път.

— Бил ги донесе. Учудвам се, че са преживели пътуването, но явно Бил се е грижил за тях ежедневно, а откакто са тук, непрекъснато цъфтят.

— Бил е градинар по природа и наистина са невероятно красиви. — Хари поспря да вдъхне разкошния им аромат, позволявайки си да потъне в спомени за Лидия поне за няколко секунди. После се изправи и каза: — Виреят като луди из Далечния изток, особено в Тайланд.

— И Бил така каза — потвърди Оливия, след което двамата излязоха от парника и се запътиха към къщата. — Каза, че колкото и лоши да са били изживяванията ви там, Далечният изток бил прекрасно място.

— О, да — пророни Хари, — такова е.

 

 

След вечеря Хари легна в леглото до Оливия. И макар да не му се искаше, я взе в прегръдките си и прави любов с нея. Тялото й му се стори така неудовлетворително: много по-закръглено и едро от това на Лидия; кожата й имаше стряскаща, непозната бледност и, най-лошото, излъчваше съвсем различна миризма. Въпреки това, затваряйки очи и преобразувайки чувството си за безсилие в ентусиазъм, Хари почти успя да се върне в Тайланд, при Лидия, докато напираше бурно в жена си.

След това легна до нея, обзет от гузна съвест.

— Много извинявай; дано не съм те наранил. Просто съм… позагубил форма — излъга той.

— Не, Хари, не си ме наранил. — Оливия бе взела яростта му за страст и сега изпитваше само удивление и доволство.

— Чудесно. — Той я целуна по бузата, а после, отвратен от самия себе си, стана от леглото. — Ще пренощувам в моята стаичка. В момента спя много неспокойно и често сънувам кошмари. Не искам да ти преча. Лека нощ, Оливия.

— Лека нощ — отвърна тя, изпращайки му въздушна целувка. — Обичам те — прошепна, докато вратата се затваряше зад гърба.

Хари се престори, че не я е чул и продължи към стаичката си. Седна на тясното си легло, отпусна глава в ръцете си и зарида тихо.

 

 

На сутринта Хари се отправи към парника, тъй като не беше успял да се измъкне за уговорената среща с Бил. Намери го да се грижи за орхидеите в дъното, докато бакелитеното му радио изпълваше въздуха с успокояваща класическа музика.

Като видя Хари, по лицето му се изписа усмивка.

— Здравейте, сър. Как прекарахте първата си нощ вкъщи?

— Добре. — Хари затвори вратата на парника след себе си. — Извинявай, че не дойдох на чай.

— И бездруго не очаквах да се появите, предвид обстоятелствата. Знам какво е всички да се чудят как да ви поделят след завръщането.

— Да. — Хари трябваше да говори по същество. — Бил, да си получавал писма, адресирани до мен, в колибата си?

Бил поклати глава учудено.

— Не, трябвало ли е?

Хари отиде да седне на малкото столче в дъното на парника.

— Въпросът е там, Бил, че… — Хари прокара ръка през косата си, чудейки се откъде да започне. — Мога ли да ти имам доверие?

— Напълно, сър, както сам знаете.

— Да, знам. А ти трябва да знаеш, че разкажа ли ти какво ми се случи, след като напуснах Чанги, буквално поверявам живота си в ръцете ти — каза недвусмислено Хари. — Нужна ми е помощта ти, Бил, но се опасявам, че не е за нещо дребно.

— Можете да разчитате на мен, сър.

— Твърде вероятно е да те изумя.

Бил продължи да полива невъзмутимо цветята си.

— След всичко, което преживяхме заедно през последните четири години, едва ли има с какво да ме изумите. Така че, давайте, слушам.

— Добре тогава… — Хари свика смелостта си и бавно разказа на Бил за случилото се. Разказа му за Тайланд, за изпълненията му в „Бамбуковия бар“ и накрая за момичето, в което се беше влюбил безвъзвратно.

— Просто не мога да живея без нея, Бил — завърши той, облекчен да изговори думите на глас. — И възнамерявам да оставя тукашния си живот и да замина за Банкок час по-скоро. Не ми е в природата да съм лорд и господар. Междувременно дадох на Лидия твоя адрес, за да ми праща писма, без да научи Оливия.

Задъхан от емоции, Хари вдигна поглед към Бил, който все още обгрижваше цветята си.

— Предполагам си отвратен от намерението ми да предам съпругата и семейството си?

— Нищо подобно, сър. Просто сте влюбен. И не сте виновен, че момичето живее в другия край на света. Както знаете — срещна погледа му Бил, — моята Елзи беше единственото нещо, което ми даваше сили да оцелея в Чанги. И дори да живееше накрай света, пак щях да се върна при нея.

— Наистина ли?

— Да. Но нека не забравяме, че аз самият не съм женен за друга жена и нямам отговорности като вашите. — Бил почеса главата си. — И мога да се обзаложа, че семейството ви няма да понесе добре новината. Особено при положение че баща ви е толкова болен. Всички с нетърпение брояха дните до завръщането ви и предаването на имението във ваши ръце. Не знам какво ще правят, ако ги напуснете, сър, наистина не знам.

— Престани да ме наричаш „сър“, чу ли? — каза свадливо Хари. — Когато сме насаме, и „Хари“ е достатъчно. — После внезапно провеси глава. — Много извинявай, че ти се озъбих, Бил. Просто съм малко… изнервен, както вероятно можеш да си представиш.

— Не се учудвам — съгласи се Бил с въздишка. — Определено не бих искал да съм на твое място. Както и да е, нямам нищо против да помогна с писмата, които спомена. Макар че ще трябва да включа и Елзи в заговора, щом ще пристигат в нашата къща.

Тази мисъл ужаси Хари. Знаеше колко близки са Елзи и Оливия.

— Мога ли да разчитам, че няма да ме издаде на съпругата ми?

Бил кимна.

— Да, ако аз я помоля. Тя е най-добрият пазител на тайни, който познавам.

— Но така ще я поставим в затруднено положение.

— Да, бих казал, но вече нямаме избор, нали? И дано не го приемеш лично, но не ми се иска случайно да попадне на някое от писмата, изпратени от същата онази част на света, където съм прекарал изминалите четири години, и да си помисли, че аз съм се сдобил с тамошна приятелка. И че двамата с теб сме заговорници.

— Разбирам те напълно — съгласи се Хари. — Е — въздъхна после с примирение, — щом се налага, запознай Елзи със ситуацията. И дано час по-скоро ми се отдаде възможност да разкрия истината и плановете си за бъдещето пред родителите ми и Оливия. Минало е едва денонощие, а вече имам чувството, че ще се пръсна, ако не го сторя.

Бил изсвирука.

— Както вече казах, не ти завиждам, ама хич. Но сигурно момичето ти си струва.

Хари стана и му се усмихна сдържано.

— Така е, Бил, наистина си струва. Така, май е най-добре да се връщам. По-късно ще намина с писмо за Лидия и няколко шилинга, за да го изпратиш по пощата. Струва ми се най-разумно да носиш писмата от нея тук и да ги скътваш под онези орхидеи ей там — каза Хари, сочейки към една от таблите.

— Щом така желаеш — кимна сериозно Бил.

— Чудесно. Благодаря ти, Бил. За пореден път ми се притичваш на помощ — каза Хари и се отправи към вратата.

— Може ли да кажа само още нещо? — престраши се Бил и Хари се обърна към него.

— Разбира се, Бил. Знаеш колко ценя мнението ти. Макар че нищо на земята не може да ме накара да размисля.

— Няма дори да опитвам. Усещам, че би било напразно. Чувствата ти към нея са изписани по цялото ти лице — отбеляза тихо Бил.

— Хубаво. Продължавай тогава.

— Исках да ти кажа само, че ми отне доста време да се приспособя към тукашния живот. Само мислите за дома ми даваха воля да оцелея в лагера, спор няма. Но откакто се върнах… — Бил потърси подходящите думи — … ще ти прозвучи глупаво, знам, но ми липсват някои неща от странноватия живот, който се бяхме научили да водим там. А най-много от всичко ми липсва самото място: горещините, ароматите на цветята, които никнеха навсякъде, цялата онази пищност… и синьото небе над главите ни, като рамка на красивата картина.

Двамата се умълчаха за момент, загубени в мисли за миналото.

Накрая Хари погледна Бил с носталгична усмивка.

— И на мен ми липсват същите неща, но не само те ме дърпат обратно към онзи край на света. Ще ми се да беше толкова просто — добави той с въздишка и излезе от парника.

След като Хари си тръгна. Бил продължи работата си по цветята, размишлявайки върху изповедта му и това как да съобщи новината на Елзи. Знаеше, че жена му обича Оливия и не би приела леко факта, че съпругът й я предаваше така. Пък и ако Хари наистина изпълнеше плана си, Бил нямаше представа какво очаква него и останалите служители на имението.

Същата вечер Бил каза на Елзи, че иска от нея да запази една тайна.

— Разбира се, че обещавам да не продумвам и дума, щом е важно за теб — отвърна тя, оглеждайки напрегнатото му изражение. — Какво има, Бил? Спри да шикалкавиш и ми кажи направо.

Когато Бил й обясни ситуацията, Елзи замръзна на място с пребледняло, смаяно лице. Накрая смогна да попита:

— Нали не вярваш, че наистина ще го направи, кажи?

— Вярвам — кимна утвърдително Бил. — Убеден съм дори.

— Но… така ще подпише смъртната присъда на имението. И на всички нас — добави мрачно тя. — Кой ще го управлява, ако господин Хари замине? Няма друг наследник, а от госпожица Оливия знам, че положението е плачевно. По фермата има ужасно много работа, машинарията е пред разпад, а и цялата къща плаче за ремонт.

— Е, господин Хари каза, че щял да предложи на лорд Крофърд да припише имението на братовчед му, който бил негов връстник.

— Това е невъзможно. Със сигурност е говорил за братовчед си Хюго, който обаче загина в Северна Африка преди около осемнайсет месеца. — Елзи поклати глава. — Имението няма друг наследник.

— Разбирам — каза Бил и отпи глътка чай. — Предполагам още никой не му е сервирал новината?

— Не. Все пак подобни неща не се обсъждат на първия ти ден у дома. Въпреки че по думи на госпожица Оливия, Хари не е особено близък с братовчед си, така че едва ли се е сетил да попита. Но знае ли се — каза Елзи с озарено от надежда лице, — може пък точно тази новина да го накара да размисли. Нима би оставил „Уортън Парк“ в ръцете на умиращия си баща и клетата си майка? Защото главата си залагам, че Оливия няма да остане тук, научи ли за всичко това. — Елзи стисна отчаяно ръце. — Толкова време да го чака горката, а той така да я предаде!

Бил въздъхна.

— Миличка, не е наша работа, а и…

— Да, наша е, Бил! — отвърна яростно Елзи. — Защото глупавият ни господар я е направил наша, като ти е казал!

— Да. Права си. Лошо се получава, но какво можех да сторя? — попита я Бил.

— Можеше да му откажеш — тросна се Елзи.

— Елзи, недей така, знаеш, че нямаме право да отказваме, помоли ли ни някой от семейство Крофърд за услуга. Все пак те ни подсигуряват прехраната.

— Бих казала, че това надхвърля професионалните ни задължения, Бил. Направо ми се повдига, честно! Просто не знам как ще погледна госпожица Оливия в очите.

— Съжалявам, мила. — Бил понечи да я прегърне, но тя го отблъсна.

— Постъпи както се налага, Бил, и му предавай писмата. Аз обаче не искам да имам нищо общо с това и повече дума да не съм чула по въпроса. — Тя стана от масата, метна чашата си в умивалника и излезе в градината, затръшвайки вратата след себе си.