Лусинда Райли
Орхидеената къща (25)

24
Саутуолд

Наблюдавам снежинките, танцуващи като едри, падащи ангелчета от другата страна на прозореца. Снегът действа върху сензорите на охранителните прожектори и те светват от време навреме, озарявайки димната картина — чудноват фон на историята, която Елзи току-що довършва.

Макар и разказът й да не ме засяга пряко и все още да не откривам смисъла му, донякъде успява да ме утеши. Чувайки как други хора — включително собствената ми баба — са се борили със страха от загубата на любимите им същества, научавайки колко сложен е бил животът им между стените на „Уортън Парк“, вече знам, че не съм единствената, изживяла такава мъка.

Може би различното при мен е, че всичко ми дойде изневиделица, че нямах своите мигове на брулен от вятъра плаж, където да изповядам греховете си, да се помиря с близките си, да им кажа колко ги обичам, да се сбогувам с тях…

Не получих предупреждение, нито време да се подготвя. И за разлика от всички онези жени, изпратили мъжете си на фронта и потърсили утеха в нечия сродна мъка, аз нямам към кого да се обърна.

Чувствам се съвсем сама.

Светът продължи да се върти край мен, сякаш нищо не се беше случило. Два живота угаснаха, а не бе обявен национален траур. Скръбта натежа на плещите на една самотна съпруга и майка.

И все пак… поне не съм преживяла жестокостите на войната, а момчетата ми не познаха съкрушителния страх от похода към сигурна смърт като клетия Хари Крофърд и дядо Бил. За тях също всичко бе дошло изневиделица. И ако в сетния им час е имало страдание, моля се поне да е било кратко.

Веднъж чух някой да казва, че смъртта била също толкова естествена част от живота, както и раждането; и двете били част от безконечния цикъл на човешката радост и болка. Всички вървим към небитието, а неспособността ни да преглътнем собствената си смъртност и тази на близките ни е неразривна част от човешката природа.

Под каквато и форма да дойде смъртта, загубата е непоносима за живите.

 

 

Джулия се отърси от черните мисли.

— Какво се е случило после, бабо?

— Ами, Оливия си дойде променена от плажа в Холкам. Отново започна да се смее, усмивката се върна на лицето й… сякаш слънцето бе изгряло — спомни си Елзи. — И двамата излъчваха щастие. Прибереше ли се у дома, Хари вече не спеше в малката стаичка. Гледах ги как се разхождат из имението, хванати за ръка. Изглеждаха като всяка друга влюбена двойка. Разбира се, блаженството не продължи дълго, но поне прекараха няколко седмици заедно. А докато дойде време Хари и Бил да заминат за континента, Оливия вече беше бременна.

Джулия вдигна едната си вежда.

— Забременяла е. Значи Хари не е бил хомосексуалист?

Елзи въздъхна и поклати глава горестно.

— Не, не беше, Джулия. Мога да ти дам гаранция, особено предвид случилото се впоследствие. От една страна, поне за доброто на Оливия, щеше да е по-хубаво, ако се беше оказал гей; така цялата последвала трагедия изобщо нямаше да се състои.

— Какво имаш предвид, бабо? — попита недоумяващо Джулия. — Не е ли имала историята им щастлив завършек?

— О, Джулия — погледна я с любов Елзи, — не всички получават своя щастлив завършек, както сама си се убедила. Можем да се надяваме единствено на повечко щастливи моменти и да се научим да им се радваме, докато можем. Оливия и Хари получиха своите, колкото и кратки да бяха. — Елзи се прозя. — Извинявай. Много се уморих от всичкото това говорене; трябва да полегна.

— Разбира се. Да ти приготвя ли нещо за пиене? — предложи Джулия.

Елзи се надигна от дивана и отиде да изгаси газовия огън.

— Би било прекрасно. В шкафа има какао — посочи възрастната жена към кухнята и тръгна по малкото коридорче към спалнята й.

— Ще ти го донеса — каза Джулия, излизайки с нея от всекидневната. Приготви какаото и го занесе в стаята й, където намери Елзи уютно сгушена под завивка от розов сатен.

— Благодаря ти, съкровище — каза баба й, когато Джулия остави чашата на нощната си масичка. — В последно време рядко ми се случва някой да ми донесе гореща напитка преди сън.

Джулия се наведе да целуне челото на Елзи.

— Лека нощ, бабо. Благодаря ти, че сподели историята си с мен.

— Е, за жалост, това е едва началото й. Ще я довършим утре. Подготвила съм ти леглото в съседната стая. Лека нощ, съкровище, да спиш в кош и да сънуваш грош.

Джулия остави Елзи и влезе в съседната стая. Съблече се и се пъхна под пухения юрган с плик на ситни цветчета; нарочно не затвори пердетата, за да се полюбува на гъсто падащия сняг. Обожаваше да го гледа, обожаваше тишината и покоя, които й носеше.

Ксавиер бе отраснал в Москва и възприемаше снега, както норфъкчани възприемаха дъжда — като нещо ежедневно и дразнещо. Веднъж я беше водил там… Джулия се намести в леглото и насили съзнанието си да прогони мисълта.

Още не беше готова да изживее този спомен.

 

 

Когато се събуди, из къщата се носеше ароматът на цвърчащ бекон. Пресегна се до нощната масичка за мобилния си телефон и погледна колко е часът. Наближаваше десет. Отпусна се върху възглавниците с въздишка; не можеше да повярва, че е спала до толкова късно. И то непробудно.

На вратата й се почука.

— Влез.

Елзи подаде глава в стаята.

— Добро утро, скъпа. Приготвям ти пълна английска закуска; ще е готова до десетина минути. Ела да хапнеш, като си вземеш душ и се облечеш.

Джулия изпълни заръката й, все още преследвана от необяснима умора, после отиде в кухнята и се зае да унищожава закуска, каквато в последно време дори не можеше да си представи да погълне. Само след пет минути чинията й вече беше празна и Елзи й сипваше втора порция бекон.

— Открай време обичаш домашна закуска, нали, съкровище? — усмихна се баба й.

— Сигурно е от свежия въздух в „Уортън Парк“. Спомням си, че ядях като вълк, докато гостувах там — призна си Джулия.

— Май няма да е зле да си върнеш този навик — отбеляза Елзи, сочейки кльощавите ръце на внучка си.

— Не се безпокой, бабо, започвам да се възстановявам. — Погледът й се отмести към прозореца, отвъд който се виждаше, че снегът вече се топи. — Струва ми се най-разумно да потеглям, докато времето не се е влошило отново.

— Така е — каза Елзи, докато миеше съдовете.

— Искаш ли да ми доразкажеш историята си, или още си прекалено уморена? — попита Джулия.

Ръцете й замръзнаха в сапунената пяна за момент.

— Ами — подхвана след кратък размисъл, — доста се поизморих, няма спор. Съгласна ли си да ме навестиш някой друг път, за да я изслушаш докрай?

— Разбира се. Може ли само един въпрос, бабо: какво стана с бебето на Оливия, след като Хари е заминал за фронта?

Този път ръцете в сапунената пяна замръзнаха напълно.

— Пометна в петия месец, бедничката. Тъкмо започваше да усеща как бебчето я рита отвътре. Сърцето й се пръсна от мъка. Все й разправях да не се преуморява, да не търчи насам-натам по цял ден. Адриана, господарката, рухна напълно след заминаването на Хари, и Оливия пое цялата работа по имението. Знам, че някои жени са способни да вадят репи, чак докато бебето се появи измежду краката им, но Оливия, колкото и да си придаваше вид на здравенячка, беше дама по рождение. Обичаше рожбата си повече от всичко на света, казвам ти. А и „Уортън Парк“ имаше нужда от наследник.

— Но нали когато Хари се е върнал от войната, Оливия все още е била на двайсет и няколко години? Имали са предостатъчно време да си направят друго бебе.

Елзи извърна поглед от мивката, насочи го към внучка си и поклати глава.

— Съжалявам, миличка, но тези въпроси ще трябва да почакат до следващия път.

— Разбирам — съгласи се Джулия, гузна, задето любопитството продължаваше да я гложди.

— Бих искала да задържа дневника, ако нямаш нищо против. Така и не го прочетох — пророни Елзи.

— И бездруго си е твой: трябва да го задържиш.

— Не е съвсем вярно, съкровище… — гласът й заглъхна и Джулия видя как извиква самообладанието си. — Както и да е, предлагам да продължим другия път. Хайде, миличката ми, най-добре потегляй. Ще ти донеса палтото.

 

 

Елзи застана на прага и гледаше как Джулия изкарва колата на заден ход от алеята. Замаха й ведро с ръка, докато колата набираше скорост и накрая изчезна от полезрението й. Елзи затвори вратата, отиде във всекидневната и взе дневника от масичката за кафе.

Хвана го между двете си длани и вдигна поглед нагоре, сякаш в молитва.

— О, Бил — прошепна. — Ще ми се да беше тук, за да ме посъветваш как да постъпя. Не знам какво да й кажа, и какво — не. Наистина не знам.

Седна тежко на дивана с дневника в скута си. После отвори корицата и зачете.

 

 

На път към дома Джулия се почувства особено зле. С наближаването силна болка обзе цялото й тяло, а главата й направо затуптя.

Като паркира колата, Джулия се изкачи немощно до входната врата, влезе и се строполи на дивана. Хапливият студ в къщата я подсети, че трябва да включи акумулиращата печка на най-висока степен и да стъкми огъня в камината. Само че нямаше сили да направи нито едно от двете. Когато най-сетне свика енергията да изкачи стълбището с намерението да полегне за малко в стаята си, първо изрови шишенцето с таблетки парацетамол от шкафчето в банята. Преглътна две с чашата застояла вода от нощната си масичка и се стовари в леглото.

Същата нощ на Джулия й се присъни един от онези объркани кошмари, наподобяващи халюцинации, които често съпътстват силната треска. Като се събуди, едвам си спомни къде се намира: във Франция ли, в Москва ли… или пък в „Уортън“, в парниците на дядо Бил?

Чувстваше се толкова отпаднала, че смогна единствено да се добере до банята, където изгълта голямо количество вода, за да утоли свирепата си жажда, и дори този напън я изтощи до такава степен, че й се наложи да пълзи по пода на път обратно към леглото си.

Нещо й подсказваше, че трябва да се обади на Алиша или на баща си, за да й се притекат на помощ, но в сънищата й мобилният телефон вечно се намираше прекалено далеч. А успееше ли да го достигне, той се изплъзваше от ръцете й и пропадаше в дълбока бездна. Но Ксавиер беше до нея, несъмнено беше той! Да…

— Джулия! Джулия! Събуди се!

Усети как нечия ръка я разтърсва внимателно и отвори клепачи. Зрението й беше замъглено и надвесилото се над нея лице плуваше пред очите й, макар че гласът й се струваше много познат.

— Джулия, какво ти е? Моля те, кажи нещо! — Тонът му звучеше все по-тревожно.

Джулия си постави за цел да съсредоточи погледа си и видя един мъж да стои над нея. С огромни усилия съумя да пророни думичката: „Кит“.

— Слава богу! — Гласът му преливаше от облекчение. — Поне ме разпозна, Джулия, пила ли си някакви хапчета? Кажи ми какви бяха, много е важно.

Джулия затвори очи, усещайки, че й причернява, и смогна да поклати глава.

— Не, не, нищо не съм пила… просто… ми е много зле… и горещо…

Хладна ръка се долепи до челото й.

— Божичко, та ти гориш. Откога си така?

— От снощи — пророни Джулия. — Внезапно… ми призля.

— Боли ли те нещо?

— Всичко… жестоко… вие ми се свят… боли ме глава…

— Ясно. — Кит извади мобилен телефон от джоба си. — Почти сигурен съм, че е грип, но ще извикам доктора да те прегледа.

— Не се тревожи… нищо ми… няма… просто — подхвана Джулия, но бързо се отказа. Нямаше сили да се съпротивлява.

 

 

До половин час възрастният доктор вече я беше прегледал.

— Е, скъпа, лорд Крофърд е бил прав в предположението си. Имате лош пристъп на грип. Ще сляза до долу да поговоря с него — каза докторът, прибирайки термометъра в чантата си. — Стори ми се доста притеснен, като ме посрещна на вратата.

Кит кръстосваше из всекидневната като разтревожена майка.

— Не е нищо сериозно, лорд Крофърд. Хванала е грип, както сам сте се досетил, но температурата й е доста висока. Знаете ли дали има кой да се грижи за нея? Не е хубаво да остава сама, докато не се овладее треската.

— Има сестра. Ще се свържа с нея. Предполагам лечението е стандартното, парацетамол на всеки четири часа, а ако температурата й не спадне, прибягваме до старовремския, но надежден метод с мократа гъба — каза Кит. — И обилен прием на течности.

— Точно така. — Докторът го изгледа въпросително. — Да не би да сте минал медицинско обучение, лорд Крофърд?

— Познахте — потвърди той. — Благодаря ви, че се отзовахте така бързо.

— Радвам се, че ви бях от помощ, лорд Крофърд. Майка ви ми беше скъпа приятелка. Жалко, че вече не е с нас, но май е за добро. Животът й не беше лек към края.

— Така е — съгласи се Кит, изпитвайки неудобство от факта, че не се беше върнал у дома за погребението й.

— Е, оставям госпожицата във вещите ви ръце. Хубав ден, лорд Крофърд.

 

 

Когато най-накрая се събуди истински, Джулия нямаше представа колко време е минало. Знаеше единствено, че се чувства малко по-добре, че очите й успяваха да се фокусират и свирепата болка в мускулите й бе поотшумяла.

Тъй като й се ходеше до тоалетната, отметна завивките с разтреперана ръка и сложи стъпала на пода. Успя да се изправи на крака и да стигне до вратата на банята, преди да й причернее и да се свлече на килима.

Дочу нечии стъпки по стълбището, а после на вратата й се почука.

— Джулия? Добре ли си?

Вратата се отвори, блъсвайки коляното й, и Джулия отмести с мъка немощните си крайници, за да влезе Кит.

— Какво правиш на земята, за бога? — попита той, същевременно долепяйки ръка върху челото й.

— Опитвам се да стигна до банята — пророни тя засрамено.

— Ммм. Е, поне температурата ти е спаднала. Хайде, да те изправим на крака.

Джулия нямаше друг избор, освен да позволи на Кит да я вдигне до изправено положение и да я съпроводи като инвалид по малкото коридорче до банята.

Той отвори вратата, а като й се стори, че се кани да я придружи и вътре, Джулия каза:

— Ще се справя и сама, благодаря.

— Ще те изчакам тук, за да ти помогна, като излезеш. И недей да заключваш вратата, за да мога да вляза, в случай че припаднеш.

— Добре, благодаря — измърмори Джулия и затвори вратата след себе си.

Като излезе от банята, Кит, който най-културно се беше оттеглил в спалнята, моментално й се притече на помощ и я отведе до леглото.

След като я настани удобно, Кит седна на ръба на леглото и сведе поглед към нея, проучвайки лицето й.

— Доктор Крофърд е на мнение, че пациентката му най-сетне е надвила грипа — заяви той с усмивка. Пресегна се за чашата до леглото й и я доближи до устата й. — Ако обичате, изпийте това, госпожице Форестър. Съдържа доста глюкоза, която ще ви помогне да си възстановите силите.

Джулия едва не повърна от възсладкия вкус на течността.

— Гадост — намръщи се тя. — Това нещо е отвратително.

— Но е по-добро от енергийните напитки. Или поне така разправя докторът.

Джулия отпусна глава на възглавницата си, благодарна, че отново е в леглото.

— Кой ден е?

— Четвъртък, ако съдим по това, че вчера беше сряда.

Джулия ахна вяло.

— Искаш да кажеш, че съм в несвяст от три дни?

— Да, госпожице Форестър, това искам да кажа. Бълнувахте и се мятахте като същински лунатик. В една от нощите вдигнахте такава врява, че малко остана да викна онези с белите престилки.

Джулия се изчерви.

— О, боже, Кит, много съжалявам. Само не ми казвай, че си стоял тук през цялото време?

— Не през цялото — отвърна галантно той. — Алиша също нямаше възможност да стои до теб постоянно; не й е лесно с цялото това домочадие. Можех да те пратя в селската болница при дъртаците, но реших, че това би било жестоко от моя страна.

— О, Кит — простена Джулия. — Като знам колко си ангажиран, само ти е трябвало да кръжиш край мен като медицинска сестра.

— В интерес на истината, поне ми даде чудесно оправдание да се измъкна от „Уортън Парк“ за няколко дни. Пък и завърших първите си три години в медицинския колеж на Единбургския университет, преди да прекъсна. За твое успокоение, не си била в ръцете на пълен аматьор.

— Благодаря ти… — Джулия усещаше как клепачите й натежават. Затвори ги и се унесе в сън.

Кит й се усмихна, отмествайки един кичур коса от челото й, стигна на пръсти до вратата и я затвори тихо след себе си.