Лусинда Райли
Орхидеената къща (4)

3

В един часа без две минути на следващата неделя Алиша въведе тържествено цялото си домочадие в гостната.

— Лиси, пийни малко винце, скъпа. — Съпругът й, Макс, бутна чашата в ръката й и я целуна по бузата.

— Роуз, би ли изключила айпода, ако обичаш? — скара се Алиша на тринайсетгодишната си дъщеря, проснала се на дивана с нацупена физиономия. — И моля ви се на всички, дръжте се прилично. — Алиша седна на една от вградените в решетката на камината седалки и отпи щедра глътка вино.

Кейт, прелестната й осемгодишна русокоска, се намърда до нея.

— Мамо, харесва ли ти как съм се облякла? — попита момиченцето.

Чак сега Алиша успяваше да огледа както трябва съчетанието от крещящо розова блуза, жълта пола на точки и тюркоазен чорапогащник. Дъщеричката й приличаше на клоун, но вече беше твърде късно. Колата на баща й се задаваше по алеята.

— Дядо дойде — кресна развълнувано Джеймс, шестгодишното й синче.

— Да идем да го посрещнем — изпищя четиригодишният Фред и се втурна към входната врата.

Докато гледаше как другите деца се стрелват въодушевено след него, по лицето на Алиша се разля доволна усмивка. Децата отвориха вратата и изхвърчаха навън, обграждайки колата на дядо си.

След броени секунди Джордж Форестър бе довлечен в гостната от внуците си. Макар и на шейсет и пет, все още беше хубавец — втален, с гъста коса, едва посивяла край слепоочията му. Излъчваше авторитет и самоувереност, придобити от дългите години, в които бе говорил пред публика.

Джордж беше именит ботаник — професор по ботаника в Университета на Източна Англия — и често изнасяше лекции пред Кралското градинарско общество и в Кралската ботаническа градина в Кю. Когато не споделяше познанията си със света, странстваше из всичките му кътчета в търсене на нови растителни видове. В които моменти, признаваше си той, се чувстваше най-щастлив от живота.

Джордж открай време разказваше на дъщерите си, че влязъл в парниците на „Уортън Парк“, очаквайки да бъде запленен от разкоша на славната колекция от орхидеи, но вместо това мигновено се влюбил в младата красавица — бъдещата му съпруга и майка на двете му дъщери, — която им правела компания. Няколко месеца по-късно вече били женени.

Джордж се запъти към Алиша.

— Здравей, скъпа, изглеждаш ослепително. Как се чувстваш?

— Добре, благодаря. Честит рожден ден, тате — каза Алиша и го прегърна. — Питие? Шампанското се изстудява в хладилника.

— Защо не. — Ъгълчетата на очите му се набръчкаха в усмивка. — Макар че ми е странно да празнувам поредната стъпка към гроба.

— О, татко! — смъмри го Алиша. — Не говори глупости. Всичките ми приятелки до ден-днешен са влюбени в теб.

— Е, радвам се да го чуя, но това не променя фактите. От днес — той се обърна към внучетата си — дядо ви е пенсионер.

— Какво е пенсионер? — попита Фред.

Джеймс, с две години по-голям и по-мъдър, сръчка братчето си в ребрата.

— Стар човек, глупчо.

— Ще ида да взема шампанското — каза Макс и смига на Алиша.

— Е — подхвана Джордж, заемайки седалката срещу дъщеря си и опъвайки дългите си крака. — Как вървят нещата?

— Шеметно, както винаги — въздъхна Алиша. — А при теб?

— Същото — отвърна Джордж. — В интерес на истината съм доста развълнуван. Миналата седмица ми се обади един колега от Америка, който изнася лекции в Йейлския университет. Планира изследователско пътешествие до островите Галапагос през май и ме покани да го придружа. Това е едно от малкото места, които не съм посещавал, макар че винаги съм искал; все пак Дарвин говори толкова много за него в „Произхода на видовете“. Имай предвид, че ще отсъствам поне три месеца, тъй като ме помолиха да изнеса няколко лекции по време на гостуването си в щатите.

— Тоест нямаш намерение да забавиш темпото само защото се пенсионираш? — усмихна се Алиша.

Фред докуцука до Джордж на един крак.

— Имаме страхотен подарък за теб, дядо. Купили сме ти…

— Млъквай, Фред. Нали е изненада — обади се Роуз, нацупената тийнейджърка, от дивана.

Макс се върна с отвореното шампанско и наля три чаши.

— Е, наздраве, семейство. — Джордж вдигна чашата шампанско към устните си. — Да пием за още шейсет и пет. — Отпи глътка и попита: — Джулия ще дойде ли?

— Да, обеща ми. Сигурно просто закъснява.

— Как е напоследък? — загрижи се той.

— Не особено добре — въздъхна Алиша, клатейки глава. — Миналия уикенд я водих до „Уортън Парк“, откъдето, в интерес на истината, купихме подаръка ти. Бяха организирали разпродажба на вещите. Стори ми се… е, малко по-добре, не че това е особено успокоение.

— Ужасно нещо я сполетя — въздъхна Джордж. — Чувствам се толкова… безсилен да й помогна.

— С всички ни е така, татко — каза горчиво Алиша.

— Не стига, че загуби майка си на единайсет, ами и това… — отново въздъхна Джордж. — Толкова е несправедливо.

— Потресаващо е — съгласи се тя. — Просто не знам какво мога да кажа или направя. Както сам знаеш, татко, Джулия прие много тежко смъртта на мама. А сега загуби и другите двама човека, които обичаше най-много на света.

— Споменала ли ти е дали възнамерява да се върне в Южна Франция? — попита Джордж. — Все си мисля, че ще се чувства по-добре в собствения си дом, вместо в онази депресираща колиба.

— Нищо не ми е споменавала. Вероятно още няма сили да понесе всички спомени, които я очакват там. И аз бих рухнала, ако къщата ми най-внезапно… — Алиша прехапа устна — … опустее.

— Дядо? Ти имаш ли си гадже? — мигновено разведри обстановката Кейт, покатервайки се на коляното му.

— Не, слънчице — изкиска се тихо Джордж. — Само баба ти ми е в сърцето.

— Е, аз мога да ти стана гадже, ако искаш — предложи великодушно Кейт. — Сигурно ти е тъжно да живееш съвсем самичък в оная голяма къща в Норуич.

Алиша изтръпна. Кейт имаше поразителния навик да изстрелва думите, които всички останали само си мислеха.

— Не ми е тъжно, слънчице — разроши любвеобилно косата й Джордж. — Кученцето Сийд и всичките ми растения ми правят компания — обясни той и я притисна към себе си. — Но все пак ти обещавам, че ако някога ми потрябва гадже, ще ти звънна.

Алиша видя колата на Джулия да пълзи бавно по входната алея.

— Джулия пристигна, тате. Ще изляза да я посрещна и да проверя как е.

— Чудесна идея, скъпа — съгласи се Джордж, долавяйки притеснението на Алиша.

Тя отиде до входната врата и я отвори. Докато чакаше сестра й да слезе от колата, се размисли върху факта, че макар и да бяха минали повече от двайсет години от смъртта на майка им, Джордж така и не беше постъпил като повечето мъже в неговото положение, намирайки заместничка на покойната си съпруга. Алиша си спомни колко разведени жени с орлов поглед се бяха навъртали край все още младия й, привлекателен баща, но той нито веднъж не беше проявил и капка интерес.

Всъщност, като се замислеше, го бе виждала с някоя и друга жена, но и те очевидно бяха задоволявали само физическите му нужди. Съмняваше се, че дори му бе хрумвало да търси удовлетворение на емоционалните, тъй като се беше примирил с факта, че никоя не можеше да заеме мястото на вечната му спътница в живота, партньорката му в престъпленията и градинарството; майка й Жасмин.

Вероятно страстта на баща й по ботаниката бе запълнила празнотата поне донякъде. Но и Джулия си имаше своята страст; защо и при нея не се беше получило така?

Сестра й излезе от колата, загърната в жилетка, с няколко размера по-голяма от нейния, и тръгна по пътечката към Алиша.

— Здравей, миличка. Татко вече е тук.

— Знам. Съжалявам за закъснението. Загубих представа за времето — отвърна с отбранителен тон тя.

— Няма нищо, заповядай. — Алиша посочи правоъгълния подарък под мишницата на Джулия. — Успяла си да рамкираш картините, значи?

— Джулия — спусна се към нея Макс като я видя да влиза в стаята. — Радвам се, че ни дойде на гости — усмихна се той, обгръщайки с ръце болезнено кльощавите рамене на балдъзата си. — Нека ти помогна с багажа — предложи той.

— Благодаря.

— Здравей, татко. Честит рожден ден. — Тя се приведе да целуне баща си.

— Скъпа, много ти благодаря, че дойде. — Джордж се пресегна за ръката й и я стисна.

— Така, събрахме се, май е време да отворим подаръците? — обади се Алиша.

— Може ли аз да ги отворя вместо дядо? — попита нечие гласче изпод масичката за кафе.

— Май дядо и сам ще се справи — увери Макс най-малкия си син, взе урната и я поднесе на Джордж. — Това е от семейство Хауърд. На мен лично ми прилича на гигантска халба — изкиска се той, сочейки изпъкналите под опаковката дръжки от двете страни на урната.

Джордж се зае да разопакова подаръка си с подкрепата на чифт малки ръчички, изникнали като с магия изпод масичката за кафе.

— Каква голяма саксия — обяви Фред, когато урната излезе на бял свят. — Харесва ли ти, дядо?

Джордж се усмихна.

— Прекрасна е. Благодаря ти, Алиша, и на Вас, деца. — После вдигна поглед към дъщеря си. — От „Уортън Парк“ ли каза, че си я взела?

— Да. — Тя погледна към Джулия. — Май е твой ред да го зарадваш.

— Разбира се — Джулия посочи пакета върху масичката за кафе. — Защо не го отвориш?

Загледа с нетърпение как баща й разопакова подаръка. Хората от ателието за рамки се бяха справили отлично. Сега акварелите имаха светлобежов праг, ограден със семпла черна дървена рамка.

— Я виж ти… — Гласът на Джордж заглъхна докато оглеждаше картините една след друга. — И те ли са от „Уортън Парк“?

— Да.

Той замълча, видимо мъчейки се да си обясни нещо. Цялото семейство го наблюдаваше с очакване. Най-накрая Алиша наруши тишината.

— Не ти ли харесват?

Джордж обаче вдигна поглед към Джулия, не към другата си дъщеря.

— Джулия, аз… нямам думи. Не мога да си представя по-хубав подарък, и знаеш ли защо? — той се усмихна и избърса скришом една сълза. — Защото няма спор, че ги е рисувала майка ти.

 

 

Разговорът на обедната маса се въртеше около въпроса как акварелите на Жасмин се бяха озовали сред вещите от разпродажбата в „Уортън Парк“.

— Абсолютно сигурен ли си, че това са рисунките на мама? — попита Алиша.

— Скъпа — подхвана Джордж, наслаждавайки се на съвършеното говеждо месо, опечено от Алиша, — убеден съм. Първият път, когато видях майка ви, тя седеше в ъгъла на дядовия ви парник със скицник и кутия акварелни бои. По-натам, когато започнахме да пътешестваме заедно, откриехме ли някой интригуващ растителен вид, аз водех записки, а тя рисуваше цветята. Бих разпознал стила навсякъде. Като се прибера у дома, ще ги огледам отново и ще ги сравня с някои от другите творби на майка ви. Но, Джулия — усмихна се той сърдечно на дъщеря си от другата страна на масата, — наистина не мога да си представя по-прекрасен подарък.

 

 

След като пийнаха кафе в гостната, Джулия стана и обяви:

— Тръгвам, тате.

Джордж я погледна.

— Толкова рано?

Дъщеря му кимна.

— Да.

Джордж се протегна да хване ръката й.

— Ще ми дойдеш ли на гости някой ден? Много ми се иска да си поприказваме.

— Добре — съгласи се Джулия, макар и двамата да знаеха, че няма да стане.

— Искрено ти благодаря за картините, скъпа. Наистина са ми много скъпи — добави той.

— Май трябва да благодарим на щастливата случайност, понеже дори не бях подозирала, че са на мама — отбеляза Джулия. — Чао, деца, до скоро виждане — махна им тя.

— Чао, лельо Джулия — викнаха малките в хор.

На прага Алиша я хвана за ръката.

— Кафе идната седмица? — предложи й.

— Ще ти се обадя. Много ти благодаря за вкусния обяд. — Джулия целуна сестра си по бузата. — Довиждане.

Алиша затвори вратата и въздъхна. Две ръце се прокраднаха иззад гърба й в силна прегръдка.

— Знам, Лиси. Все още е доста зле — въздъхна Макс.

— Така е — съгласи се Алиша. — Но изобщо не си помага, като седи сам-самичка в онази схлупена колиба. Вече минаха седем месеца.

— Е, не можеш да я изкараш оттам насила — каза Макс с въздишка. — Поне изрече няколко думи днес. Както и да е, дядо Джордж ще остане за чай, а аз поемам мръсните съдове. Отиди да си опънеш краката, скъпа, и поговорете с баща ти.

Алиша се върна в гостната и седна, гледайки с радост как баща й си играе с двете й синчета. Роуз се беше изнизала в стаята си на горния етаж, а Кейт помагаше на Макс в кухнята. Алиша впери поглед в огъня, умислена за новооткритите рисунки с орхидеи и Джулия.

Когато майка им беше починала от рак на яйчниците в трагично млада възраст, Алиша, в ролята си на по-голямата сестра и — макар едва на четиринайсет — с развит родителски инстинкт, бе направила всичко по силите си да осигури майчинска грижа на по-малката си сестричка. Джордж често бе отсъствал от дома заради лекциите и изследователските си експедиции, внушавайки на Алиша чувството, че се стреми да прекарва колкото се може по-малко време със семейството си. Тя съзнаваше, че такъв е механизмът на баща й за преодоляване на тежката загуба, затова никога не се оплакваше.

След смъртта на Жасмин, Джулия се бе затворила в себе си с посърнало от скръб лице. Но колкото и да се беше опитвала Алиша да й помогне, да й даде утеха, Джулия като че ли бе ненавиждала добронамереното й покровителство. С навлизането в трудната юношеска възраст, се бе затворила още повече, отказвайки да споделя с по-голямата си сестра за училището, приятелите и романтичните си връзки, издигайки стена около вътрешния си свят, прекарвайки цялото си свободно време на пианото.

Алиша дори бе започнала да възприема „редицата зъби“, както наричаше изправеното пиано в работния кабинет на баща им, като съперник в борбата за обичта на Джулия. Чувството й за отговорност към Джулия, породено от последната молба на майка им — да се грижи за малката си сестричка, бе натежавало над собствените й желания и нужди. На осемнайсетгодишна възраст я бяха приели да изучава психология в Дърамския университет, но по онова време Джулия още ходеше на училище. Макар че бяха наели жена, която се занимаваше с домакинската работа и оставаше в дома им през нощите, когато Джордж отсъстваше, Алиша не смееше да остави сестра си сама. Затова завърши висшето си образование в Норуич, а в годината, когато Джулия спечели място в Кралския музикален колеж и се пресели в Лондон, Макс се появи в живота на Алиша.

Неестественото й, често самотно детство бе накарало Алиша да си мечтае за съпруг, многочленно семейство и уютен дом за всички им. За разлика от сестра си, която беше наследила страстта на баща им към пътешествията, Алиша копнееше за сигурност и любов. Макс й предложи брак и до шест месеца вече бяха женени. До година беше забременяла с Роуз, а оттогава правеше всичко възможно да подсигури на децата си онова, което тя самата не бе имала през най-важните години от развитието си.

Вярно, несгодите от миналото бяха стеснили хоризонта й, но Алиша го приемаше такъв, какъвто беше.

По-трудно обаче й беше да приеме непрестанната жлъчност от страна на сестра й. Докато кариерата на Джулия се бе развивала, превръщайки я в нещо като знаменитост в света на класическата музика, Алиша почти не беше я виждала. Преди седем месеца Джулия отново бе изпаднала в нужда от сестра си, а Алиша се беше отзовала незабавно, за да я върне в Норфък и да й подсигури каквато утеха можеше. И при все това долавяше познатата отчужденост и недобре прикрито напрежение помежду им.

Също както преди двайсет години, Алиша и сега не знаеше как да проникне в сърцето на сестра си.

— Мамче, ще опека кексчета за чая. Къде е подносът, за да ги наредя върху него?

Алиша вдигна очи и видя Кейт на прага на гостната. Изтръгна се от размислите и стана.

— Идвам, миличка, идвам.