Лусинда Райли
Орхидеената къща (49)

48

Един ден в началото на юли Бил се появи изневиделица пред прага на Елзи.

— Бил! О, Бил! Защо не си ми казал, че се прибираш днес? Щях да те посрещна във Феликсстоу! — Елзи понечи да го прегърне, но в същия миг видя, че крепи нещо увито в одеяло до гърдите си. Тя изгледа вързопа подозрително. — Какво си скрил там?

— Да влезем вътре, миличка — каза Бил изморено. — Като я оставя, ще мога да прегърна и теб.

Елзи затвори вратата след него. Бил остави багажа си и нещо се размърда под одеялото.

— О, миличка, толкова много ми липсваше. Аз липсвах ли ти?

Елзи не откъсваше очи от вързопа.

— Разбира се, че ми липсваше, но в момента друго ме интересува. Какво е онова?

Бил я погледна притеснено.

— Реших да ти донеса подарък. Надявам се да съм постъпил правилно. Но като се замисля — въздъхна Бил, — май нямах голям избор. Хайде, отиди да я видиш. Същинско ангелче е.

Елзи пристъпи плахо към вързопчето, разтреперана от смайване. Отметна внимателно одеялото и две красиви кехлибарени очи впериха поглед в нея.

— О, Бил! — възкликна Елзи и сложи ръце на зачервените си бузи.

— Прекрасна е! Чия е?

— Елзи, наша е. Донесох ти малко момиченце.

— Но… — Елзи беше толкова изумена, че не знаеше какво да каже.

— Не може да си няма родители, Бил Стафърд! Познавам те и знам, че криеш нещо от мен.

Бебето заплака.

— О, бедничкото дребосъче! Ела тук. — Елзи я взе и я настани в прегръдките си, оглеждайки с интерес медената й кожа, съвършеното й носле, буйната й косица. — Тихо, тихо, мъничката ми — заговори й тя и пъхна показалеца си в устата й, за да я успокои. — Колко е голяма?

— Беше на две седмици като тръгвах, така че сега е почти на осем — обясни Бил.

— Но как е успял голям хулиган като теб да се грижи за нея на кораба? Грам не разбира от бебета, нали, гълъбче? — каза Елзи на Жасмин, усещайки как се влюбва, но решена първо да се увери, че има това право.

— Доста добре се справихме двамцата. Много е добричка, гък не издава — заяви гордо Бил и Елзи видя блясъка на любовта в очите на съпруга си.

— Бил Стафърд, знам, че има някаква история зад всичко това. Веднага да ми я кажеш.

Той пристъпи зад Елзи и я прегърна през раменете.

— Взех правилното решение, нали, миличка? Само я погледни. Същинско съкровище е.

— Аз… Бил! Не знам какво да кажа! Нямам думи. — Елзи поклати глава. — Цъфваш ми у дома с бебе в ръце! — После лицето й притъмня и главата й се замая от болезнени мисли. — Да не би да криеш нещо от мен, Бил? Какви си ги вършил, като си излязъл от Чанги?

— О, Елзи, моя Елзи! — Бил придърпа лицето й до своето и я целуна. — Не говори глупости! Бил съм си вкъщи при теб дълго преди това мъниче да е било дори искрица в окото на баща си!

Елзи се просълзи и стигна дотам, че заброи месеците на пръсти, след което по лицето й се разля облекчена усмивка.

— Прав си, Бил. Няма как ти да си таткото. Но сигурен ли си, че не престъпваме закона? — продължи с въпросите тя. — Кажи ми, че няма да почукат на вратата ни посред нощ и да те отведат в затвора за кражба на бебета. И да ни вземат малкото.

— Кълна ти се, че не съм сторил нищо незаконно. Наша си е, Елзи, наше детенце. И никой никога няма да ни я отнеме, обещавам.

— Как се казваш? — изгугука тя на бебето.

— Майка й я беше кръстила Жасмин. Но можем да я прекръстим, ако искаш.

— Жасмин… е, мисля, че името й пасва, като се има предвид, че… татко й — каза Елзи, изговаряйки думичката с огромна наслада, — отглежда красиви цветя.

— Нося цели сандъци от тях, миличка.

Тя вдигна поглед към Бил.

— Тя е от Тайланд, нали? Но не е чак толкова тъмна. — Елзи погали нежната кожа на ръчичката й.

— Е, малката си има своята история — каза Бил — и ако спреш да кудкудякат по нея, колкото да направиш на съпруга си един чай, ще ти разкажа всичко.

Въоръжен с чаша чай, Бил й предаде тъжната история.

— Нали разбираш, скъпа, че нямах друг избор? И ти така щеше да постъпиш на мое място, нали?

— Да, Бил, знаеш, че щях.

— Слага богу — въздъхна той; никога не беше обичал и уважавал съпругата си повече, отколкото в този момент. — Но си наясно, че за доброто на всички ни лейди Крофърд не бива да научава?

— Разбира се, глупчо — пророни Елзи, а потисканият й досега майчин инстинкт я обгръщаше в топло, удовлетворено сияние, докато люлееше нежно новата си рожба. — И дума няма да кажа, ако така ще задържим това малко съкровище завинаги. — Тя вдигна поглед към него. — Но ще изпълниш ли обещанието си към Лидия? Ще кажеш ли истината на лорд Хари?

— Лидия му беше написала писмо… — въздъхна Бил. — Дадоха ми го в болницата при последното ми посещение. Тъкмо беше влязла в операционната, и така и не я видях. Беше ми оставила и една орхидея; в бележката пишеше, че искала бебето да я запомни с нея. Още не е разцъфнала, но…

— О, Бил, спри да дрънкаш за тези твои китки и ми кажи какво ще правиш с писмото за лорд Хари! — прекъсна го Елзи.

— Честно казано, Елзи, не знам.

— Мога да ти гарантирам, че само ще разлаеш кучетата, ако му го дадеш. Ами ако поиска да вземе бебето ни? Съветвам те да не чоплиш стари рани — предупреди го тя.

Бил целуна новата майка и пеленачето в ръцете й.

— Знаеш ли какво, Елзи, ще отскоча до парника да помисля на спокойствие.

 

 

Бил седна на един от сандъците с орхидеи, извади писмото на Лидия от джоба си и го погледна. Нямаше представа какво пише вътре. Не му влизаше в работата. До ден-днешен очите му плувваха в сълзи, сетеше ли се за момента, в който Лидия му беше подала бебето си, без да пророни и дума на самосъжаление, макар и болката да бе извирала от разкошните й кехлибарени очи.

Държейки писмото в ръцете си, Бил се умисли за страстта между двамата влюбени и трагичната развръзка на историята им. Нямаше да се учуди, ако Лидия вече не беше между живите. Какво рискуваше тогава, ако просто предадеше писмото й на Хари? Той не можеше да направи нищо по въпроса. Лорд Крофърд вече беше приел дълга си, затова и беше изпратил Бил да намери Лидия. Щеше да пита какво й се е случило, а може би беше най-добре да получи отговор от самата Лидия, жената, която обичаше. Пък и вероятно присъствието на живото доказателство за любовта им тук, в „Уортън Парк“, щеше да му носи все някаква утеха. Какво лошо имаше в това да идва в колибата от време навреме и да се любува на малкото си момиченце?

Стига лейди Крофърд да не заподозреше нещо…

Самият Хари нямаше да пророни и дума пред нея; това поне беше сигурно…

Пренебрегвайки разумния съвет на жена си, чисто и просто защото съзнаваше, че играе само ролята на вестоносец в цялата тази драма, Бил бързо скъта писмото в обичайното скривалище под орхидеите, за да го открие лорд Крофърд.

После насочи вниманието си към сандъците, заемайки се да разопакова и сортира безценните си растения.

 

 

Оливия, която щеше да роди своето дете след осем седмици, чу за новото попълнение от Елзи същия следобед. Прислужничката й, грейнала от радост, я покани да види бебето в колибата им.

— Колко е красива само! — възхити се Оливия, докато мъничето стискаше пръста й, гукайки. — Как я кръстихте?

— Жасмин, милейди.

— Идеално — възкликна Оливия с усмивка. — Нали ти казах, че животът сам се подрежда?

— Да, милейди, казахте ми. И се оказахте права. За всички ни.

На път към къщата Оливия спря пред парника. Не беше виждала Бил от завръщането му и искаше да го поздрави за новия член на семейството му и да изрази възхищението си от благородната му постъпка: Елзи й беше обяснила, че в Тайланд имало много самотни майки, които били твърде болни или бедни да се грижат за бебетата си и че съпругът й бил срещнал едно от тези злочести момичета. Когато тя починала при раждането, обричайки бебето си на живот в сиропиталище, Бил се смилил над клетото създание и го донесъл на Елзи, където знаел, че ще получи заслужената родителска любов.

Оливия усети как собственото й бебе се размърда в утробата й и се усмихна при мисълта, че то поне нямаше да се сблъска с неудачите на бедното сираче, спасено от Бил.

Тя отвори вратата на парника и завари пода му отрупан със сандъци с орхидеи. Бил го нямаше, но Оливия реши да поизчака няколко минути, тъй като можеше да се върне. Тръгна измежду редовете цветя, любувайки се на божествените им аромати, и спря до саксиите с орхидеи. Взе едната с мисълта, че много би разведрила стаята й по време на предстоящото й уединение.

Очите й попаднаха на хартиения плик под саксията; тя го взе, виждайки името на Хари от предната му страна, но не и адрес, нито пък пощенска марка. Почеркът й беше непознат и в едното ъгълче на плика имаше малка издутина. Любопитството й надви и тъй като не вярваше да открие нещо, което Хари би скрил от нея, Оливия отвори плика.

Броени секунди по-късно, след като беше прочела краткото послание на листа три пъти, Оливия се свлече на пода, задъхана от смайване.

Разгърна малкото хартиено топче, което бе образувало издатината в ъгъла на плика, и впери недоумяващ поглед в миниатюрното пръстенче с кехлибар, наглед предвидено за детска ръка.

Оливия преглътна с усилие, за да изтика надолу буцата, която заклещваше гърлото й… нямаше да плаче, не можеше да си го позволи. Сълзите не можеха да й донесат никаква утеха.

Оливия опита да разтълкува току-що прочетените думи:

Тази жена беше лудо влюбена в съпруга й. И тъй като Хари очевидно я беше помолил да се омъжи за него, явно отвръщаше на чувствата й. Освен това й беше обещал при първа възможност да се върне при нея в Банкок. Осъзнавайки, че това е невъзможно, беше измислил предлог да изпрати Бил да я намери. А Бил се беше върнал у дома с детето на съпруга й — поне по думи на неизвестната жена.

Бил влезе в парника.

Оливия се помъчи да стане на крака, но коленете й изневериха.

— Лейди Крофърд, какво правите тук? Нека ви помота.

— Не! — Тя стана и закрачи към него, размахвайки яростно писмото в ръката си. — Ще бъдеш ли така добър да ми обясниш какво е това?

Като видя писмото, Бил пребледня от ужас.

— Милейди… не биваше да го намирате. Моля ви…

— Е, намерих го, и ако не ми кажеш какво, по дяволите, сте забъркали със съпруга ми, моментално ще изгоня теб, жена ти и онова… извънбрачно изчадие от земята ми! Казвай!

— Моля ви, милейди, не забравяйте в какво състояние сте. Не бива да се разстройвате така… — Бил съсредоточи мислите си. Знаеше, че всичко зависи от следващите му думи. — Не беше нищо особено, просто един самотен войник, изпаднал в заблуждение.

— Моля?! Чак такова заблуждение, че да предложи брак на друга жена?! — изкрещя Оливия, тиквайки пръстена пред очите му. — При положение че вече си има съпруга вкъщи, която го е чакала цели четири години?!

— Успокойте се, милейди, моля ви — настоя Бил.

— Ще се успокоя, когато узная истината. — Цялото й тяло се тресеше. — Или ми кажи какво се е случило, или ще те изгоня!

— Не знам какво пише в бележката, не съм я чел… но…

— Пише, че го обичала, че никога нямало да забрави времето им заедно в Банкок и че „разбирала“ защо не можел да удържи обещанието си към нея. И че трябвало да се грижи за „дара“ й към него, понеже тя била болна и не можела. О, боже — Оливия поклати глава в пълно отчаяние. — А аз си мислех, че се държи отчуждено, защото още го мъчат ужасите, преживени в Чанги. Докато всъщност е страдал по някаква си банкокска уличница! — Тя вдигна поглед към Бил. — Живо ли е това момиче? Елзи ми каза, че умряла при раждането на… дъщерята на съпруга ми — изплю гневно тя.

— Аз… не знам — отвърна Бил, неспособен да излъже. — Може и още да е жива, милейди, но я оставих много тежко болна.

— Е — Оливия накъса писмото и хвърли парчетата във въздуха — жива или не, това е! Като видиш Хари, ще му кажеш, че е мъртва. В противен случай и тримата незабавно ще се озовете на улицата.

— Обещавам — отвърна отчаяно Бил, — ще направя каквото кажете, лейди Крофърд.

Оливия закрачи напред-назад задъхано, докато по челото й не започна да избива пот.

— Детето трябва да се махне от имението моментално! Моментално, чу ли ме? Не може да остане тук… Не мога да допусна изчадието на съпруга ми да расте в „Уортън Парк“! Още утре сутринта ще я взема и ще я отведа в…

— НЕ! — Бил остана изненадан от яростната си реакция. — Съжалявам, милейди, но това дете остава с мен и Елзи. — И неговото тяло се тресеше от емоции. — Изхвърлете ни и тримата, ако искате, но дадох клетва на онова бедно момиче, че ще се грижа за рожбата й, и точно така ще направя.

— В такъв случай ви искам вън от имението до утре сутрин. Да, и тримата! Няма да позволя собствения ми съпруг да съзаклятничи с прислугата срещу мен!

— Както наредите, милейди — отвърна Бил, решен да възвърне самообладанието си и да каже необходимото. — Но, с цялото ми уважение, бях изпратен по заръка на лорд Крофърд. И съм сигурен, че той ще иска да узнае дали мисията ми е била… успешна, или не. Не е нужно да му казвам чие е бебето, ако такова е желанието ви, но изгоните ли ни, на господаря няма да му отнеме много време да проумее каква е причината.

Оливия спря трескавото си кръстосване и впери мълчалив поглед в Бил.

— Изнудваш ли ме, или така ми се струва, Бил?

— Не, лейди Крофърд. — Бил знаеше, че трябва да подбере следващите си думи много внимателно. — Просто изтъквам фактите. Може би… може би е най-добре лорд Крофърд да научи истината. Може би и вие самата мислите така? И искате да чуете оправданието му?

Целият й гняв внезапно се изпари и Оливия седна немощно върху един от сандъците, отпускайки глава в ръцете си.

— О, боже… в какъв кошмар се забърках.

— Моля ви — подхвана утешително Бил, — не забравяйте каква беше причината лорд Хари да ме изпрати в Банкок — като се прибра вкъщи, осъзна колко много ви обича. И че трябва да остане при вас.

Оливия вдигна изопнато от отчаяние лице.

— Не се дръж снизходително, Бил. Хари никога не ме е обичал! И никога няма да ме обикне. Той е жалко, безполезно подобие на мъж и го ненавиждам от все сърце. — Тя си пое няколко дълбоки глътки въздух, опитвайки да си възвърне самообладанието. — Поне го няма тук. В Лондон е до утре; имаше работа в банката. Предполагам още не си говорил с него?

— Не, милейди — отвърна кротко Бил.

— Е, и това е нещо. И все още не знае за детето?

— Не. Не поддържахме връзка, докато бях в Банкок.

— Заклеваш ли се, че казваш истината, Бил? — погледна го изпитателно Оливия.

— Да, милейди. Щеше да научи за детето, ако беше прочел писмото, но вече няма как. — Бил провеси глава, обзет от срам. — Аз съм виновен; моята Елзи ми каза, че не бива да му го давам. Винаги излиза права — добави той почти шепнешком.

— Тя е много разумно момиче и имаш голям късмет, че е до теб — съгласи се Оливия. — Мога ли да разчитам, че няма да каже нищо на никого?

— Нито дума — отсече Бил. — Знаете откога Елзи си мечтае за свое отроче. Никога не би рискувала да й го отнемат.

— Така е. И имаш право, разбира се. — Погледът й се смекчи за момент. — Детето няма вина. Така да бъде тогава. Но, Бил, лорд Хари не бива да научава за нищо на света. Не искам да се унася по някакво си незаконородено, при положение че трябва да обича собственото си дете… дори да не обича жена си — добави тъжно тя. Погледна към Бил, най-сетне овладяла емоциите си. — Трябва да ми обещаеш, че когато дойде време да говориш с лорд Хари, няма да му кажеш и думичка за детето, а само, че майката е мъртва. И толкова по въпроса. Бъдещето на „Уортън Парк“ и всички нас зависи от това. Разбираш ли ме правилно, Бил?

— Да, лейди Крофърд.

— Ще говоря с Елзи и ще й кажа, че знам истината — добави Оливия. — Няма да допусна собствената ми прислужничка да ме прави на глупачка. И тримата с вас ще пазим това в тайна до края на живота ни.

— Да, милейди — съгласи се мрачно Бил.

— Добре, разбрахме се. — Оливия вдигна глава и го подмина на път към вратата. В следващия момент спря и отново се обърна към него. — Моля те, Бил, знай, че не обвинявам теб. Ти просто си изпълнявал нареждания. Но съпругът ми, като знам колко е заблуден, едва ли подозира какво си направил за него. Постъпил си като предан, всеотдаен слуга. И не тая омраза към теб.

Тя му се усмихна сдържано и напусна парника.

 

 

На следващия ден, когато Хари се върна от Лондон и разбра, че Бил си е дошъл, помоли да го извинят от обяд, твърдейки, че няма търпение да види какви цветя е донесъл от Банкок. Оливия прие това оправдание, макар и да знаеше истинските му подбуди; поне извличаше известно доволство от факта, че беше запозната с цялата истина.

Бил спази обещанието си — излъга в името на „Уортън Парк“ и всички зависими от него. Каза на Хари, че Лидия е починала няколко седмици, преди той да пристигне в Банкок, че е посетил гроба й и й е занесъл орхидеи. После прегърна Хари, който зарида неудържимо от тъга по загубената си любов.

Когато господарят му се поуспокои, Бил спомена, че е осиновил малко момиченце от едно банкокско сиропиталище и го покани, като се почувства по-добре, да ги навести в колибата, за да я види.

— Разбира се, Бил, ще намина в близките дни — беше се съгласил Хари, без да му отдели особено внимание, после бе излязъл с нестабилни крачки от парника, излъчвайки отчаяние от всяка пора на тялото си.

 

 

Оливия не очакваше съпругът й да прекара нощта с нея и се оказа права. До закуска на другата сутрин вече си беше възвърнала самоконтрола и мислеше единствено за бебето си и „Уортън Парк“. Сърцето й завинаги се беше затворило към Хари. Гледайки през масата изпитото му лице, признак на вътрешната агония, която изживяваше, знаеше, че Бил беше изпълнил обещанието си.

Виждаше скръбта в очите на съпруга си, но душата й не трепваше.

Повече никога нямаше да страда заради липсата на интерес и привързаност от негова страна. Вместо това скришно се любуваше на болката му.

 

 

Само два дни по-късно и тя бе споходена от жестока болка.

Извикаха доктора и макар че той положи големи усилия да предотврати родилните контракции на Оливия, няколко часа по-късно съвършено, мъничко момченце излезе преждевременно на бял свят.

Кристофър Хари Джеймс Крофърд, наследникът на „Уортън Парк“, почина три дни по-късно, след героична борба за живота си.

И въпреки че след възстановяването й Хари опита да се върне в леглото на съпругата си, Оливия не го докосна с пръст чак до деня на смъртта му.