Лусинда Райли
Орхидеената къща (47)

46

Цяла вечер Бил спираше всеки член на хотелския персонал, на който се натъкнеше, и му показваше бележката, написана от Жизел, но в замяна получаваше само празни погледи и клатене на глави. Затова на следващата сутрин се впусна в потискащата задача да посети всяка болница в Банкок.

Докато тук-тукът му препускаше насам-натам в задушливата, зловонна жега на пренаселения град, Бил започваше да губи надежда, че някога ще намери жената, която щеше да донесе душевно спокойствие и на Хари, и на него самия, съгласявайки се да остави любовната им трагедия в миналото.

Рецепциите на банкокските болници бяха изненадващо чисти и тихи — не можеха да се сравняват с „Моргата“ в Чанги, както я бяха кръстили военнопленниците. Нямаше ги стенещите в агония пациенти с нелечими загноясали рани; нямаше я и неизменната смрад на човешки екскременти.

В края на деня Бил се върна в хотела, лепкав от пот и напълно изтощен, но непросветлен относно местонахождението на Лидия.

— Някакво попадение? — поинтересува се Жизел, мярвайки го във фоайето.

— Не — поклати глава Бил. — Минах осем, остават още дванайсет. Откровено казано, госпожо, не знам дали съм щастлив, че не я открих, или разочарован.

— Заповядайте — каза Жизел, подавайки му някакъв хартиен илик, — това е служебна снимка на Лидия, направена малко преди да изчезне. Знае ли човек, може пък да помогне, ако я показвате в болниците. — Жизел потупа Бил по рамото. — Дано утрешният ден е по-успешен.

Бил взе ключа и се качи в стаята си. Просна се немощно на леглото и отвори плика, за да види снимката.

Лицето на черно-бялата хартия имаше същите онези деликатни черти, познати му от лицата на тайландките, които бе срещал в Банкок. Но в огромните тъмни очи на Лидия блещукаше пламъче, чиято озаряваща сила я издигаше над хубостта и й придаваше истинска красота. Бил докосна нежно кадифената й буза, питайки се дали това младо същество подозираше какви грижи бе създало на него самия и на още много хора в другия край на света.

— Къде си, Лидия? — прошепна той и остави внимателно снимката на нощното шкафче.

След като си взе душ и се преоблече, Бил слезе във фоайето, чу музика откъм една близка стая и се озова в „Бамбуковия бар“. Поръча си бира и послуша джаз триото. Музиката не беше точно по вкуса му — предпочиташе Вера Лин и любимите си класически композиции, — но атмосферата в бара беше жизнерадостна и успя да повдигне духа му. Опита да си представи как лорд Крофърд свири на същото това пиано: усмихнат, безгрижен и влюбен… но му беше трудно. В ума му изникваха само сериозните, изпити черти на младеж, понесъл целия свят на раменете си.

Млада тайландка го помоли да сподели масата си с нея и той кимна утвърдително, без да й обърне особено внимание. Момичето седна, поръча си кока-кола и опита да завърже разговор с него на лош английски, а Бил отговори на въпросите й, предполагайки, че си търси компания, докато приятелят й се появи. Двайсетина минути по-късно, след като момичето се беше намърдало по-близо до него и той усещаше как умишлено търка бедро в неговото, изведнъж му просветна каква е причината да седне до него. Бил се паникьоса и замаха трескаво на сервитьора, за да му плати и да си тръгне. Момичето го изпрати с кръвнишки, разочарован поглед.

Като се върна в стаята си и затвори вратата след себе си, Бил осъзна, че диша учестено. Въпреки че не беше сторил нищо нередно, му призляваше при мисълта Елзи да го види в компанията на друга жена. За него нямаше друга, още открай време, и идеята, че някога би могъл да я нарани, му носеше физическа болка. Не разбираше какво намират някои мъже в ориенталските жени; беше видял как съзатворниците му от Чанги се спускат към сингапурските бардаци още в първия си ден на свобода, когато той самият можеше да мисли единствено за съпругата си, която го очакваше търпеливо вкъщи с големите си кафяви очи, симпатичен луничав нос и пухкаво бяло тяло.

Бил свали дрехите си и се пъхна под чаршафа, разсъждавайки върху това, че двамата с Елзи може и да нямаха парите и удобствата на благородниците, за които работеха, но поне бяха благословени с онова, което вече му се струваше по-голяма рядкост дори от черните орхидеи: безсмъртна любов.

 

 

Започна поредният зноен ден и влажността тежеше на гърдите му, сякаш всичкият кислород бе изсмукан от въздуха. Гълташе с пълни дробове хладината под таванските вентилатори на болничните рецепции, докато служителите претърсваха списъците с приети пациенти, а после оглеждаха и снимката на Лидия, клатейки глави.

Мисията му го отвеждаше все по-навътре и по-навътре в града, отдалечавайки го от изящната колониална архитектура край хотела и речния бряг. Пътувайки от болница до болница в наетия тук-тук, Бил виждаше храмове, боядисани в наситени, ярки цветове, обитавани от монаси, които се будеха призори и тръгваха босоноги по мръсните улици, за да искат ориз от местните. Имаше и много бездомници: инвалиди с обезобразени крайници, жени с бебета на ръце и отчаяни гримаси по изпитите им лица, които просеха, насядали по прашната земя. Бил не беше виждал такава мизерия и си мислеше, че макар тези клетници да не се намираха в плен, животите им не бяха много по-добри от неговия в Чанги.

Колкото повече опознаваше този свят, толкова повече копнееше по удобството и относителната сигурност на живота му в „Уортън Парк“. И осъзнаваше колко благословен е всъщност.

До края на деня Бил беше обиколил всички банкокски болници, но без резултат. Върна се в хотела, капнал от умора и обезсърчен; нямаше представа къде да продължи издирването си. Като отиде да вземе ключа си от рецепцията, Жизел го видя от прозореца на офиса си и излезе да поговори с него.

— По изражението ви съдя, че още не сте я намерил.

— Не — въздъхна Бил. — И вече не знам къде да я търся. Някакви предложения?

— Хрумна ми, че можете да проверите в квартала, където Лидия живееше, преди семейството й да замине за Япония, а тя самата да се нанесе в хотела. Нищо чудно да се е върнала там.

— Струва си да опитам — отвърна равнодушно Бил.

— Ще ви дам стария й адрес и можете да покажете снимката й на някои от бившите й съседи, на местните улични търговци… може пък някой да я е виждал…

Гласът на Жизел заглъхна. И двамата съзнаваха колко оскъден беше шансът.

Бил почеса раздираната си от болка глава.

— Едно не мога да разбера: защо не е оставила бележка на лорд Крофърд, за да знае той накъде тръгва? Нали все пак е очаквала да се върне и да я потърси?

— Можем единствено да гадаем, господин Стафърд, това е — отвърна Жизел, изпълнена със състрадание за този добросърдечен, предан младеж, който, макар и недодялан и необразован, й ставаше все по-мил с всеки изминал ден.

— Е, благодаря ви за помощта, госпожо. Утре ще отида на този адрес. Корабът ми към вкъщи тръгва след десет дни и дори за господин Хари не бих останал по-дълго. В противен случай може и да нямам съпруга, като се върна — пошегува се той.

— Няма как да надхвърлите възможностите си, господин Стафърд. — Тя му се усмихна и се отдалечи.

 

 

Бил взе тук-тук до адреса, който Жизел му беше дала, на двайсетина минути път от хотела. Намираше се в самия център на града; мрачна, тясна уличка, обточена с високи дървени сгради, които се подпираха една друга под чудновати ъгли и изглеждаха сякаш и най-лекият ветрец можеше да ги повали. Вонята на разлагащата се в канавките храна беше умопомрачителна и стомахът на Бил се сви конвулсивно. След малко се озова пред къщата, където очевидно бе живяла Лидия.

Почукването му доведе до вратата дребна старица с беззъба усмивка. Тъй като беше стигнал до заключението, че е безсмислено да подхваща разговори с местните, Бил просто пъхна снимката под носа й.

Тя кимна. И посочи към горния етаж.

— Тук ли е? — Сърцето на Бил прескочи. Жената заговори на бърз тайландски, клатейки глава и жестикулирайки с ръце. Бил стъпи на прага.

— Лидия? Горе?

— Май, май, май!

Бил знаеше поне тази дума: значеше „не“.

— Къде е тогава? Лидия? — опита да й обясни въпроса си той с пантомима.

В следващия момент вратата се затръшна в лицето му, почти ампутирайки пръстите на краката му.

Бил захлопа трескаво, но никой не му отвори. Закрачи нагоре-надолу по улицата, чукайки по вратите и от двете й страни, ала и това начинание се оказа безполезно.

Надеждата му се изпаряваше. Май щеше просто да се върне у дома и да съобщи на лорд Крофърд, че се е провалил. Ако трябваше да е откровен пред себе си, смяташе мисията за обречена още от самото начало. Момиче, изчезнало тъкмо след края на войната, загубено в милионен град. Западняк, който не говореше езика на местните и предизвикваше подозрение у тях. Не биваше да се чувства виновен. Беше направил каквото може за Хари, но реално вече нямаше къде да търси. Щеше да прекара остатъка от престоя си в Банкок в закупуване на редките екземпляри орхидеи и да отплава за Англия на предвидената дата.

Бил повървя бавно по улицата, оглеждайки се за шофьора на триколката, който явно беше изчезнал. Като свърна зад ъгъла, се натъкна на голям, шумен пазар. Купи си порция оризови спагети и тръгна безцелно между редиците щандове, докато не забеляза един, отрупан с изумително разнообразие от пъстри, ароматни орхидеи. Спря да огледа продаваните растения, много от които виждаше за пръв път.

— Помогна вас? — попита нечий глас иззад претрупания щанд.

Бил надникна през редовете орхидеи и видя дребен човечец, седнал на земята.

— Говорите английски? — изуми се Бил.

— Малко английски, да. — Мъжът стана и се изправи зад цветята си. В цял ръст достигаше едва до гърдите на Бил. — Помогна ви, сър? Има много редки орхидеи тук. Мое семейство носи ги от разсадник в Чианг Май. Ние известни — обяви гордо той. — Снабдяваме Кралски дворец.

— Виждам, че растенията ви са необикновени. — Бил посочи една поразително красива оранжева орхидея, чиито изящни цветчета бяха нашарени с по-тъмни жилки, концентрирани около бяла надлъжна изпъкналост. Той остави купата си със спагети и снимката на дебелата дървена маса и вдигна растението, за да го огледа по-отблизо.

— Каква е тази?

— Тази, сър, е от вида Dendrobrium Unicum. Много рядка и скъпа. — Мъжът се усмихна широко. — Обича силна светлина и сух климат.

— А тази? — Бил вдигна цвете с фини бледовиолетови листенца. Прииска му се да си беше донесъл лист и химикал, за да запише имената на орхидеите и тънкостите около отглеждането им. Този мъж като че ли си разбираше от занаята.

— Тази, сър, е Aerides Odoratum. Расте на земя в гори. Харесва сянка.

— Ами тази?

През следващите двайсет минути Бил забрави за Лидия и се затвори в свят, който разбираше и обичаше. Сърбяха го пръстите да изкупи целия щанд и да изпрати цветята в парника в „Уортън“. После щеше да прекара няколко месеца в опознаване на растенията, експериментиране с температурата, светлината и влагата, докато не установеше дали е възможно да отгледа свои цветя от оригиналния екземпляр, може би дори да ги опраши кръстосано и да създаде хибриди…

— Тук ли сте утре? — попита Бил, умувайки как ли щеше да уреди транспорта за всички растения, които искаше да вземе със себе си и къде щеше да ги съхранява после.

— Всеки ден, сър.

— Искам да изпратя някои от орхидеите ви в Англия.

— Да, сър. Аз организирам. Можем изпратим сандък до пристанище, откъдето натоварим на ваш кораб.

— Държа да присъствам, докато ги опаковате и товарите — заяви твърдо Бил, понеже не искаше като стигне у дома, да открие, че са му пробутали цял сандък маргаритки. — Утре ще дойда да подбера растенията и да ви дам информация за доставката.

— Добре, сър. До утре тогава.

— Да. Благодаря ви. — Бил се обърна да си ходи, а в главата му се въртяха само орхидеи.

— Сър! Сър! Забравил снимка!

Като се обърна, видя продавачът да размахва снимката в ръка.

— Да, вярно. Благодаря ви. — Пресегна се да я вземе и забеляза, че мъжът я оглеждаше внимателно. После вдигна поглед към Бил и каза с усмивка:

— Много красива. Познавам я.

Бил преглътна сухо.

— Познавате я?

— Да. Тя Лидия. Моя добра клиентка. Живее наблизо. — Мъжът посочи към улицата, от която идваше Бил. — Но не виждал я доста време. Може би отишла някъде.

Бил опита да запази спокойствие и да говори бавно, за да го разбере продавачът.

— Има ли как да разберете къде е отишла?

— Да, лесно. Приятелка е с моя братовчедка от много години. Ще питам нея.

— Моля ви. Колкото може по-скоро. Много е важно да я открия.

— Защо? — свъси вежди мъжът. — Има неприятности? Не искам неприятности.

— Не, нищо подобно. — Бил съзнаваше, че е безсмислено да обяснява, затова каза просто: — Кажете на братовчедка си да предаде на Лидия, че Хари е тук и я търси. Тя ще разбере.

Мъжът се замисли за момент.

— Добре. Но трябва отида чак до къща на братовчедка ми и намеря време да…

Бил извади една банкнота от джоба си и му я подаде.

— Утре ще се върна и ще ви платя още, ако имате новина за мен.

Мъжът се усмихна.

— Добре, сър. Аз постарая се.

— Благодаря ви.

Бил си тръгна, не смеейки дори да се надява, че подобна случайна среща би довела до резултата, който така отчаяно преследваше.