Ремигиуш Мруз
Хаштаг (9)

Теса

Отдавна съм стигнала до заключението, че животът ми се основава на липсата на избор. В известен смисъл още от самото начало съм имала толкова свобода, колкото малко животинче, връчено на дете за подарък. Подобно на мен, и то не е имало избор къде ще попадне, с кои хора ще бъде обградено, как ще се казва.

Бих могла да дам множество подобни идиотски примери, но в крайна сметка всичко се свеждаше до дълбоко вкоренен фатализъм. Освен това имах усещането, че колкото повече се приближавам до Страх, толкова повече се ограничава свободата ми на избор. Този път също беше така. След краткия ни разговор имах само един изход.

Да се видя с него.

Но за да постигна това, трябваше да се справя със ситуацията у дома. Отне ми време да обясня на Игор, че срещата с Кристиан е абсолютно необходима. Отначало той просто слушаше с недоверие и изражението му подсказваше, че е готов да приеме това като шега.

Не беше изненадващо за мен. След онова, което се случи преди няколко години, среща със Страх изглеждаше като лудост.

Игор реагира точно както очаквах. След момента на ужас той изпадна в ярост. Не точно в ярост, той никога не беше толкова буен, че това определение да пасне на реакцията му.

Но беше бесен. Каза ми, че се е разочаровал от мен, че нямам представа какво правя, и в крайна сметка, че съм луда. В този случай можеше да е прав.

Не се обаждах, предполагайки, че ще е най-добре да го оставя да говори той. Ядях парчета пица едно след друго и след известно време от поръчката от „Биешиадова“ не остана почти нищо.

Преброих калориите само при първото парче. Всъщност нямаше нужда да го правя, като се има предвид, че поръчахме пица „Мазурски селянин“. С плътно тесто, бекон, салам, зеленчуци и двойна порция сирене. Би трябвало да си я разделим, но скоро стана ясно, че Игор е изгубил апетит.

А аз напротив. За пореден път попаднах в порочен кръг, поддадох се на ефекта на снежната топка. Това работеше точно по същия начин като при алкохолиците. Ако се борят със себе си, то е само в началото — след първата или втората напитка си казват, че вече са пили, така че няма значение дали ще пият още, или не.

Когато Игор завърши тирадата си, взе картонената кутия от пицата, смачка я и я набута в кошчето за боклук в кухнята. После остана неподвижен за момент и предположих, че ще затръшне вратата и ще се поддаде на поредната вълна от гняв.

Но не стана така. Той се извърна от кошчето и си пое дълбоко дъх. Посочи изпъкналото парче картон.

— Подготвяш се да наложиш ембарго на Италия? — изръмжа той.

— Какво?

— Както Кенеди през шейсет и втора.

— Не знам за какво говориш.

Наистина не знаех, но усетих в тона му помирителна нотка. Съпругът ми явно се беше наприказвал и търсеше споразумение.

— В деня преди налагането на търговската блокада на Куба, Кенеди изнесъл оттам над хиляда пури.

Погледнах трохите на масата.

— В този случай май е по-скоро подготовка за апокалипсиса — забелязах. — Освен това не остана нищо за теб.

Той махна с ръка.

— Няма значение. Бях зает с дърдорене.

Гледах го, чудейки се дали наистина се е отказал.

— За съжаление не ми се получи — добави той. — Все още смяташ да се срещнеш със Страх, нали?

Потвърдих с неуверено кимане.

— И то за пореден път…

— Нямам друг изход.

— Имаш. И ще го осъзнаеш веднага щом си спомниш какъв човек е той.

— Спомням си отлично.

— Така ли? — попита той със съмнение, приближавайки се. Седна на дивана до мен, след това прокара ръка по масата и забърса трохите. — А на мен ми се струва, че имаш дупки в паметта си, Тес.

Грешеше, всичките ми спомени бяха все още живи, сякаш идваха отпреди няколко дни. Така както днес си спомних и сцените по време на погребението на Илона и Луиза. Полицията не изчака Кристиан да завърши траура си.

Полицаите се появиха на гробището и го задържаха веднага след погребалната церемония.

Също така добре си спомнях погледа, който той ми отправи тогава. И нервността, която не ме оставяше нито за миг. Правехме всичко, за да не си проличи, че между нас има нещо. Никога не съм била добра актриса, но печалните обстоятелства спомогнаха за това никой да не се загледа особено.

Изиграх ролята си както трябва. Ако можех да се справя толкова добре и пред камерата, вероятно щях да успея да публикувам нещо във влога. Вместо това все още имах на диска само няколко къси видеоклипа, за които не знаеше никой, дори Игор. Чувствах се неудобно, когато си мислех за тях. Бях изтрила една част, а самата мисъл, че някога мога да ги публикувам, ме изпълваше с ужас.

По време на погребението обаче успях да се справя толкова добре, че никой не се досети, че нещо ни свързва — нито полицаите, нито опечалените. Освен това вниманието на последните бързо се съсредоточи върху факта, че Кристиан беше отведен в полицейското управление.

Струва ми се, че тогава вече беше зачеркнат в очите на обществото. Това беше достатъчно за повечето хора да се убедят във вината на Страх.

По-късно нищо не се промени — въпреки добрия адвокат и оттеглянето на обвиненията.

Игор вероятно се надяваше, че благодарение на това и аз ще променя отношението си към Кристиан. И че онзи сцена ще ме накара да осъзная какъв е човекът, с кого исках да се срещна. Той обаче не подозираше, че знаех добре всичко, което се е случило в живота на Страх.

Нито пък че аз също трябваше да вляза в полицейска кола заедно с него.

— Какво искаш да постигнеш с това? — попита Игор.

— Не знам.

— Чудесен отговор! Убеди ме.

Усмихнах се леко, оценявайки, че дори в такава ситуация може да си позволи малко сарказъм, който в неговото изпълнение винаги съм смятала за нежен.

— Няма да измъкнеш нищо от него — продължи той. — Този човек е машина за лъжи. По време на следствието обърна всичко в своя полза, подигра се на съдебната система и се отърва заради очевидна манипулация.

— Ако беше така…

— Какво? — прекъсна ме той. — Щеше да бъде осъден? Това не е идеалният свят, в който всички грешки се поправят незабавно. Точно обратното.

— Не е нужно да ми говориш за това.

— Трябва, защото разсъдъкът ти си е взел почивен ден.

Като се имаше предвид петдесет и седем сантиметровата пица, която току-що бях опустошила, май беше прав.

— Веднъж вече Страх те забърка в голяма каша. Ще го направи отново.

— Единственото, което ще направи, е да ми даде някои отговори.

— Опита се да ги измъкнеш на гробището. И какво научи? — попита Игор обвинително. — Забравяш с кого си имаш работа.

Знаех каква представа си е изградил съпругът ми за Кристиан. Зъл демон, въплъщение на дявола, коварен манипулатор, изключително хитър измамник и човек, способен на всичко.

Може би в това имаше малко истина. Но само малко.

— На всичкото отгоре…

Той млъкна, когато от телефона му се разнесе звук от съобщение. Веднага заряза темата и се пресегна към мобилния. Както и в моя случай, нямаше много хора, които можеха да му пишат.

А подобен звук от моя смартфон потвърди, че всъщност се е появил нов туит.

Преди да го проверя, Игор ми даде своя.

— Мамка му — каза той.

Погледнах дисплея. Наистина се беше появил нов туит и той идваше от профил, който беше неактивен от години, но някога беше един от най-разпознаваемите в полския Туитър.

„#апсида куку“ — гласеше туитът.

Беше се появил в профила на Анета Роговска, дъщеря на бившия вицепремиер и министър на финансите, която преди няколко години изчезна в чужбина при неизяснени обстоятелства.

Роговска беше известна главно с това, че… беше известна. Или може би дори не беше известна тя, а само баща й. Въпреки това тя бързо изгради своя собствена позиция в света на шоубизнеса — участва в „Танцувай със звездите“, срещаше се с известни футболисти, красеше кориците на таблоидите и понякога изглеждаше, че сама редактира главните страници на „Пуделка“ и „Клюка“.

Нейният случай беше точно обратното на изчезването на Патриция Спорняк.

Произшествието шокира общественото мнение, за известно време медиите не говореха за нищо друго, а в заведенията това беше единствената тема за разговор на халба бира. Изглежда всички имаха свои теории за изчезването на знаменитостта.

В тази всеобща лудост поредните хипотези на разследващите се проваляха със същата бързина, с която се бяха появили. Анета беше изчезнала на 28 февруари 2010 година — и до момента не беше установено как се е стигнало до това. И какво изобщо се е случило.

Темата престана да е актуална няколко седмици по-късно. Разбира се, със сигурност не би било така и теориите все още биха се множили, ако не беше десети април. Тогава всичко останало отиде на заден план.

Изчезването на Роговска, първата голяма печалба в „Стани богат“, най-високата печалба в тотото, първият европейски 3D телевизионен канал, официалното откриване на „Северен поток“, първият космически полет на Х-37 и дори експлозията на „Дийпуотър Хърайзън“^[1] в Мексиканския залив — нито едно от тези събития не заинтригува обществото. В Полша се обсъждаше само националната трагедия — катастрофата на Ту-154 при Смоленск.

Службите все още се опитваха да разгадаят мистерията с Анета, но както за медиите, този въпрос беше станал второстепенен и за властите. От онзи момент нататък от време на време се появяваха хора, които твърдяха, че имат нова информация, но никой от тях не беше допринесъл с нищо за разследването.

Момичето беше изчезнало. В хотелската му стая нямаше никакви признаци за взлом, насилие или някаква незаконна дейност. Тялото никога не беше открито, всъщност дори не се знаеше със сигурност, че Роговска е мъртва.

Беше отлетяла за Лисабон на 20 февруари, а в началото на март трябваше да се върне в Полша. Работеше върху книга за мотивация, която без съмнение щеше да се превърне в бестселър през лятото. Трябваше да бъде домакин на едно от популярните риалити шоута и имаше слухове, че ще запише албум. Беше на прага на страхотна кариера в шоубизнеса и нямаше никаква причина да бяга.

Нито пък да изпрати туит след повече от осем години.

Известно време двамата с Игор гледахме като обезумели екрана на неговия смартфон. И двамата се чувствахме така, сякаш някой ни е ударил с нещо тежко по главата. И се уверявахме в това колко бързо се променя перспективата, когато въпросът е придружен от медиен шум.

Случаите на Патриция и Анета бяха всъщност идентични, и в двата бяха изчезнали млади момичета. И все пак туитването на Роговска беше много по-шокиращо от предишното на Спорняк.

Гледах броя на хората, следващи профила. Десетки хиляди души са се интересували някога от туитовете на Анета. Самата тя беше публикувала двойно повече туитове, но следваше само няколкостотин потребители, главно политици. Подозирах, че главно благодарение на тях е спечелила толкова голяма популярност в тази медия.

На времето я наричаха „полската кралица на Туитър“. Днес нейните статистики не биха впечатлили никого, но през 2010 година бяха впечатляващи. Когато е започвала, дори политиците гледаха тази медия както куче — таралеж; само няколко десетки членове на „Гражданска платформа“ и десет-двайсет на „Закон и справедливост“ имаха акаунти.

После всичко експлодира, а Роговска придоби още по-голяма популярност, след като изчезна. По всичко личеше, че повечето от хората, които я следваха, не възнамеряваха да прекратят наблюдението на профила.

Беше почти като декларация, че чакат нейното завръщане.

Игор най-накрая свали поглед от дисплея и ме погледна ужасено. Отначало не разбрах откъде идва тази реакция.

Само в първия момент.

— О, боже… — изстенах.

— Това напълно променя ситуацията.

Неволно се пресегнах към масата, забравила, че вече няма пица.

— Ще се доберат до нас — добави Игор. — Сега това… сега всичко това…

— Ще се превърне в медийна лудост.

Той кимна нервно.

— И журналистите бързо ще установят, че сме знаели за това по-рано — продължи той, разтривайки врата си. — Че си получила пратката, че е имало туит на Патриция, после на Замецки, а след това и на Страховска…

Журналистите не ме притесняваха. Но веднага си помислих за следователите — от тяхна гледна точка щях да бъда единствената спойка, която свързва всичко.

— Не можем да го крием повече — каза Игор.

— Знам.

— Този туит ще бъде ретуитнат веднага от половината полски потребители.

— Не само полските.

Изчезнала знаменитост, която внезапно се появява след много години — това трябваше да предизвика резонанс не само в страната, но и в чужбина. Предположих, че след два часа Гугъл преводачът ще се затопли до червено. Изразът „куку“, еквивалент на английското peekaboo, ще се превърне в един от най-разпознаваемите в мрежата.

Преди обаче да се случи това, някой ще кликне върху хаштага. Веднага след това той ще види няколкото други туита и ще осъзнае, че всички те идват от лица, които преди това са били смятани за изчезнали или умрели.

Поне на мен ми изглеждаше, че събитията ще се развият така.

Въпреки това, когато погледнах екрана, разбрах колко съм грешала.

— Игор! — изтръгна се от мен.

— Какво става?

Обърнах смартфона към него, а отворената му уста и пълното му вцепенение потвърждаваха, че не ми се е привидяло. Туитът беше изчезнал, на профила на Анета Роговска изобщо ги нямаше признаците на живот, които бяхме видели преди малко.

— Стига бе… — изстена Игор.

Бях не по-малко шокирана от него. Искаше ми се да задавам въпрос след въпрос, започвайки с „Как изобщо е възможно това?“. Отговорът беше много прост. Премахването на един туит беше също толкова лесно, колкото и изпращането му.

— По дяволите, какво става тук? — добави съпругът ми. — Що за проклето забавление?

Мълчах. Дори и Игор да не бе задал тези въпроси, те щяха да висят над нас като смог над града в разгара на отоплителния сезон. Оставих телефона си на масата и поседяхме мълчаливо известно време.

— Трябва да го има някъде, нали? — казах накрая. — Нищо не се губи в мрежата.

— Теоретично…

— Може би се е запазило в онзи уеб архив?

— Wayback Machine — поправи ме Игор и поклати глава. — Не, по-скоро не. Архивирането се прави сравнително редовно, но не достатъчно често, че да улавя и изтрити туитове.

— Значи е пропаднал?

В крайна сметка той спря да трие нервно врата си и сви рамене.

— Не знам, може би се е записал в архива на Гугъл, но там всичко се появява с няколкодневно закъснение — каза той. — Не съм много наясно. Поне не достатъчно, за да съм сигурен.

— Въпреки това най-компрометиращите записи на политици никнат като гъби след дъжд. Особено онези, които са премахнали сами.

— Защото хората ги следят редовно. Някой ще направи скрийншот, друг ще го ретуитне и после ще се разпространи като вирусно заболяване. Ще попитам във фирмата. Имаме няколко души, които би трябвало да се ориентират.

Кимнах, но без особена надежда за пробив. Бих я имала, стига да бях доловила в гласа на съпруга ми, че има някакъв шанс да се намери туитът.

— Няма голяма разлика дали ще намерим туита, или не — каза той след малко.

— Няма разлика? Това би било доказателство, че Роговска е жива.

— Не е задължително. Освен това повече ме интересува защо е изчезнал толкова бързо.

Наведох се и сложих ръце на коленете си. Известно време гледах тъпо пред себе си, неволно забелязвайки отражението си в широкоекранния телевизор. Извърнах поглед.

— Променила е решението си? — предложих. — Решила е, че е направила грешка?

— Може би.

— Имаш ли друга идея?

Знаех, че няма.

— Ако този твой Архитект е изпратил туита, той не би го премахнал — предположих. — А за това става въпрос, нали?

Игор зае поза, подобна на моята.

— Трябва да знае, че гледаш този хаштаг — отбеляза той.

— Това не би му дало увереност, че съм видяла туита.

— Може би…

— Какво? — прекъснах го бързо и машинално погледнах към прозореца. — Той ни наблюдава?

Игор се намръщи, сякаш това беше най-инфантилното предположение, което някога беше чувал от устата ми.

— Ако е така, със сигурност не е през бинокъл. И не се крие някъде зад прозореца, Тес.

Когато посочи уебкамерата на лаптопа, осъзнах, че е прав. Все още живеех в стария свят, където наблюдаването на някого изискваше човек да се намира в района на наблюдавания.

Ако Архитекта наистина имаше толкова добри познания по информатика, каквито логиката подсказваше, че има, не биваше да изключвам, че той по някакъв начин следи моите действия. Налагаше се, след като ме беше избрал по някаква причина за важен елемент от плана си.

Не, това беше лудост. Изглеждаше по-вероятно Анета да е изпратила туит. Каквото и да се бе случило с нея, тя беше решила да се върне към стария си живот и след това бе променила решението си.

Най-простото обяснение обикновено е най-уместното. Не умножавай същностите повече от необходимото. Това правило вече беше сработило в живота ми повече от веднъж, така че трябваше да се придържам към него.

— За какво мислиш? — подхвърли Игор, откъсвайки ме от размишленията.

— За остротата на бръснача на Окам — промърморих под нос.

Той само кимна, давайки си сметка, че ако каже още нещо, ще започна да обяснявам на него и на самата себе си, че най-вероятната версия е завръщането на Анета Роговска.

— Въпреки че всъщност го е наострил Джон Поне, ирландски монах — промърморих аз. — Обикновено известният цитат за множенето на същностите се приписва на Окам, защото…

— Наистина ли е толкова важно?

— От гледна точка на историческата справедливост? В един съвършен свят — със сигурност да.

— Светът не е съвършен.

— Аха, не е — потвърдих. — В противен случай кошчетата за боклук щяха да са монтирани на пода, така че да могат да бъдат натискани с крак.

Игор ме погледна с недоверие.

— Хората щяха да разнасят много по-малко микроби.

Той не отговори, сякаш изобщо не беше чул тази забележка. Впери поглед някъде през прозореца, замислено гризейки кожата около ноктите си.

Не беше изненадващо, че е прихванал нервните ми тикове. Когато двама души прекарват толкова много време заедно, живеейки в симбиоза, те всъщност се сливат в един човек.

Плеснах го през пръстите, надявайки се така да се уверя, че той няма да дублира и моите модели на мислене. Мога да се фиксирам върху едно нещо и да не мисля за друго дълги часове. Подозирах, че и сега се появява такава опасност, оттам и опитът да разведря атмосферата с включването на кошчетата за боклук. Това обаче не помогна нито на мен, нито на Игор.

Вероятно щяхме да подхванем темата за Архитекта и да продължим, докато не съберем десетки повече или по-малко абсурдни хипотези, но всичко се промени, когато се появи поредния туит със същия хаштаг.

Погледнахме се ужасено.

— Втори поред? — тихо каза Игор. — За толкова кратко време?

Възможно беше сигналът за съобщения от двата ни телефона да означава и нещо различно. Но това граничеше с чудо.

Пресегнах се към телефона си неуверено.

Профилът, на който се беше появил туитът, нямаше последователи. Собственикът му не следваше никого, а туитът, който бе изпратил, беше първата му публикация.

Нямаше име или фамилия, нито пък някаква друга информация за собственика на профила. На всичкото отгоре никът ми беше напълно непознат. N.Delved не ми говореше нищо.

А би трябвало да ми говори.

Веднага след тага „#апсида“ имаше съобщение, адресирано до мен.

„Ела сама, Теса.“

Нямаше нищо повече. Посланието изглеждаше твърде кратко, изтръгнато от някакъв по-широк контекст, напълно непонятен. Къде трябваше да отида? Защо? Кога?

Скоро след това получих отговор на всички тези въпроси.

Есемесът започваше с думи, които ми бяха познати.

„Твоята пратка вече те очаква!“