Ремигиуш Мруз
Хаштаг (30)

Теса

— Парите — казах аз, преди Страх да попита откъде е този блясък в очите ми. — Всичко това е критика на парите.

Не изглеждаше убеден. Седеше на ръба на масата и се взираше в мен, сякаш отново бях негова студентка и съм отговорила неубедително на един от въпросите му.

— Помисли — добавих.

Кристиан леко се наведе към мен.

— Цялата конструкция на Архитекта се основава на заклеймяване на парите като източник на всяко зло? — промърмори той. — Не мисля така.

— Твърде просто?

— Прекалено очевидно.

— Най-силните мотивации обикновено са такива.

Той погледна бележките ми, а после и мен.

— Прави всичко това, за да критикува капитализма?

— Не, не. Тук има много повече неща.

— В такъв случай не ги виждам.

— Той не е по обясненията. Казах критика, но това е само фигура на речта.

— Тогава го обясни ти — предложи Кристиан, после пъхна ръце в джобовете си и се изправи.

Чувствах се сякаш съм на изпит. И нямаше значение, че винаги съм ходела на тях подготвена. Никога не съм се съмнявала, че имам правилните знания. Страхувах се единствено от това, че може да се препъна по време на предаването им. И сега беше така.

— Той не иска да описва света, иска да го промени.

— Как?

— Иска да подкопае основите на целия ред. Иска да бъде човекът, който е напуснал пещерата на Платон.

— А някой напуснал ли я е?

— Да. Нали за това става въпрос в цялата тази алегория.

Страх вдигна вежди и аз осъзнах, че не си е направил труда да опресни знанията си.

— Тези сенки били наблюдавани от няколко души, но само един от тях бил освободен от оковите — добавих без колебание, защото си спомнях отлично визията на Платон. — Човекът излязъл навън, но не познавал света. Загубил се, търсил сенки вместо реални обекти, защото бил убеден, че сенките са истинските. Едва тогава разбрал, че сенките са илюзия. Че нещо друго е реално.

— Дълбоко.

Игнорирах язвителността към гръцкия философ. Той не беше сред живите вече повече от две хиляди и триста години, със сигурност не го притесняваха намеците от страна на живите.

— Този човек отново изучил света, видял какво е реално и разбрал, че досега е живял в лъжа. След известно време се върнал при другарите си и поискал да ги освободи.

— Нека да предположа: не се е получило.

— Не — признах. — Те се защитавали както могат, твърдейки, че е полудял. От тяхна гледна точка той си е бил луд.

— Аха.

— През целия си живот били виждали само сенките. Не можели да разберат, че има нещо друго, освен тях.

Кристиан протегна ръце и ги сложи на масата. Леко наклони глава, сякаш се опитваше да определи каква оценка да ми даде за този отговор.

— Искаш да кажеш, че той иска да бъде този, който се е върнал в пещерата за всички нас?

— Горе-долу.

— Това би означавало, че има месиански пориви.

— А кой сериен убиец няма?

— Предполагам, че мнозина — каза Страх, като ме гледаше внимателно. — Освен това не сме сигурни, че е такъв. Все още има възможност да е отвлякъл тези хора, за да си направи армия.

Слушах го само повърхностно, мислейки си, че наистина е трудно да се обобщава. В края на краищата цялата информация за серийните убийци, с която разполагахме, идваше от анализирането на случаите на онези, които са били хванати. Тоест онези, които са се оказали недостатъчно добри в работата си.

Страх прочисти гърлото си, изисквайки внимание.

— Не — подхвърлих. — Той не събира никаква армия.

— Не? Просто така?

— Той ги наказва, Страх — казах с убеждение, като почуках с пръст по страницата. — И дори не конкретно тях, защото те са само символи. Виж.

Кристиан застана до мен и се наведе.

— Избрал е Патриция заради маменето на хората с изгодни кредити. Измъкване от тях на несъществуващи пари. Замецки е олицетворение на онова, което критикуват всички пламенни противници на капитализма.

Страх промърмори нещо под нос, без да е убеден.

— Той е бил член на надзорния съвет на банка, нали? — попитах.

— На борд.

— Още по-лошо. Влияел е на всичко, което се е случвало в институцията.

— Роговска не се е провинила в нищо.

— Шегуваш ли се? — изсумтях. — Класически случай да си известен с това, че си известен. Благодарение на това направи малко състояние, пилееше парите и беше пример за това до какво падение води натрупването на богатство.

Кристиан отвори уста, но не отговори.

— Нещо не е наред? — попитах аз.

— Просто звучи доста убедително.

— Защото съм сигурна, че това ръководи Архитекта.

— Мислех си по-скоро, че говориш така, сякаш самата ти вярваш в това. И че се идентифицираш с нето.

— Полудял ли си?

— Може би — отвърна той и направи кратка пауза. — Но ако е така, заедно с мен се е побъркал и целият свят. В противен случай храната в ресторанта нямаше да се рекламира като домашна и нямаше да си взимаме за вкъщи храна от ресторанта.

Не знаех откъде идва тази объркана мисъл, но след миг осъзнах, че гладът дразни Кристиан може би дори повече от мен.

Вдигнах умолителен поглед.

— Недей.

— Няма. Светът наистина е полудял.

Трудно беше да не се съглася с това.

— Архитектът изхожда от подобна предпоставка — отбелязах. — Само че той отива малко по-далеч.

— И явно използва други методи, за да го покаже.

Отново потупах бележника.

— Мажена Молса е изчезнала, защото тя е пример за това как човек може да се подчини на корпорацията. Целият й живот е подчинен на кариерата й и на забогатяването. Тя е станала антисоциална, изключила се е от реалния свят, оставайки на мястото, където сенките танцуват на стената.

Страх си пое дълбоко дъх и изведнъж стана сериозен. Знаех причината.

— А жена ми и дъщеря ми? — попита той почти обвинително. — Какво са му направили?

— Още не знам.

— В такъв случай ще ти кажа аз: нищо. Те не съответстват на твоя символен ключ.

— Или има нещо, което не знаем.

Той не отговори и аз му бях благодарна за това. Сега не беше време за словесни престрелки, особено засягащи загиналото семейство на Кристиан.

— Хенрик Май е бил корумпиран, това вече го установихме — продължих.

— Така се говори.

— Бил е користен, пренебрегвайки дадената клетва, избрал е забогатяването пред доброто на пациентите.

— Така се говори — повтори Кристиан. — Освен това Игор не се връзва докрай.

— Нима? От гледна точка на Архитекта може да е иначе — отговорих, налагайки си да използвам монотонен, лишен от емоции тон. — Игор искаше да изгради цялото ни бъдеще въз основа на своя стартъп. Или на компания, която да оцелее само защото други оперират с парите си. Финтекът е квинтесенцията на това, което Архитекта счита за зло в най-чиста му форма.

Оставаше още Павел Гервин, върху когото побързах да се съсредоточа, за да не мисля по въпроса дали съпругът ми е жив. Гервин беше най-красноречивият пример, тъй като беше изменил на всичко, за което би трябвало да се бори Архитекта.

Обсъдихме и него за кратко, но съмненията на Страх не изчезнаха.

— Ти сам предложи преди известно време, че това е някакъв ужасен манифест.

— Така изглеждаше тогава.

— Но вече не?

Кристиан се изправи, отиде до прозореца, открехна го и запали цигара. Не се обади известно време.

— Знаеш ли онази поговорка за красивото? — промълви той толкова тихо, че едва го чух. Имах чувството, че не задава въпроса си на мен.

Обърна се и аз свих рамене.

— Че красив е само онзи, който може да види красотата у другите?

— Страх, стига.

— Същото важи и за лудостта — отвърна той и си дръпна дълбоко.

Всъщност трябваше да приема това като обида, но може би беше прав. Това не променяше факта, че смятах антикапиталистическата връзка за най-вероятна. Дори и Илона и Луиза да нямаха нищо общо с нея.

— Какво смяташ да правиш? — попита Кристиан след миг.

Едва го каза, и осъзнах, че няма нужда да мисля върху отговора. Разбрах каква е била целта на всичките ми аргументи. И защо бях толкова твърдо решена да убедя в тях и него.

— Ще публикувам това в блога си — обявих.

— Какво е това?

— Преди време създадох блог. Анонимно, нищо не ме свързва с него. Не исках никой да знае, че аз публикувам в него.

— За какво говориш?

Прииска ми се да перифразирам Мартин Лутър Кинг и да отговоря: I had a dream, но за щастие се спрях. Описах на Страх това, което възнамерявах да направя не толкова отдавна.

Планът беше далеч от реализирането си и аз го изоставях толкова често, колкото Игор „Младият лебед“. Но в крайна сметка и двамата най-накрая се хванахме за онова, което ни се струваше най-важно. За да се приближим до реализирането на мечтите си само за малко, преди да се откажем отново.

— И как нарече тоя блог?

— Всъщност според пуристите е „този блог“, макар че според правописния речник…

Млъкнах и беззащитно отместих поглед, когато той ме погледна с недоверие.

— Тези неща се проверяват, преди да се качи публикацията — добавих, сякаш исках да му демонстрирам колко добре съм се подготвила във всяко отношение, включително и в езиковите нюанси. — А се нарекох Атрата.

— Защо?

— Зле ли звучи?

— Не е зле, но може да е нещо по-интригуващо.

— Обмислях grimme Ælling, така че можеше да е и много по-зле.

— Какво?

— Грозното патенце — казах аз с леко смущение. — Това е оригиналното датско заглавие.

— Откъде ти хрумна тази идея?

Не възнамерявах да губя време в обяснения защо по някаква причина чувствах необходимостта да се придържам към концепцията за лебеда. Всъщност и аз самата не разбирах това докрай. Може би ставаше въпрос за това, че заглавието на книгата на Игор внушаваше дистанцираност и самоирония, освен това подсказваше, че това начинание не е сериозно. Очевидно имах нужда от усещането, че и в моя случай е така — без значение колко далеч ще стигна с моята идея, в края на краищата така и няма да я реализирам.

Благодарение на това, вместо да се паникьосвам и да бягам от нея, създадох Атрата. Иначе със сигурност бих се отказала, страхувайки се от това, че в края на краищата всичко ще стане реално.

Чувствах се притеснена от тази мисъл. Щеше да се наложи да се отворя пред всеки, който случайно или умишлено може да посети блога. Бих се подложила на критика, бих се изложила на подигравки, а всеки разочарован тийнейджър би могъл на воля да излива помия върху мен.

Вече бях минала през това в училище, научавайки най-красноречивите синоними на думата „дебел“. И предполагам, че при нормални обстоятелства бих направила всичко, за да избегна повторението на това развлечение.

Сега обаче ситуацията беше различна.

— Какво означава това? — попита Кристиан. — Атрата?

— Всъщност нищо подобно… След като отхвърлих грозното пате, реших да се спра върху черен лебед. Cygnus atratus, алтернативно Anas atrata. И накрая избрах второто.

Страх изглеждаше така, сякаш искаше да продължи да дълбае по темата, но аз не възнамерявах да му позволя.

— Ще публикувам там всичко, което успяхме да установим — казах. — Ще напиша една дълга статия, ще добавя няколко снимки на жертвите, някои линкове към видеоклипове в Ютюб, в които авторите бързо и ефективно обясняват за какво става въпрос в анархокомунизма и подобните му идеи. После ще започна да разпространявам новината.

— Да разпространяваш?

— Интернет трябва бързо да клъвне, в края на краищата това е голяма сензация, а никой, освен нас не разполага с цялата информация.

— Освен нас и службите.

— Но те няма да споделят в мрежата това, което ще кажем ние — обясних. — Благодарение на това линкът към мен на Wykop.pl ще скочи нагоре като курса на франка в Черния четвъртък.

Той нямаше представа какво имам предвид, но не исках да губя време за обяснения.

— Всичко съм подготвила — добавих.

Чаках някаква реакция, но Страх предпочиташе да запази всичките си мисли за себе си. Изглеждаше малко притеснен, сякаш идеята ми някак го застрашаваше, сякаш е разрушила реда, към който се беше стремял до момента.

— За какво ти трябва? — попита той.

— Шегуваш ли се?

— Не. Сега си в безопасност, никой няма да те намери тук, не е нужно да се притесняваш нито от полицията, нито от линчуване.

— Линчуване?

— Сега всички медии те очернят — каза той с горчивина, гасейки цигарата. — Полицията те преследва и хората искат кръв. Възможно е в момента никой друг да не предизвиква толкова негативни емоции.

— Не мога да седя и да бездействам, Страх.

— Можеш. И даже трябва.

— Колко дълго? — попитах аз и разперих ръце. — Не мога да остана тук завинаги.

— Никой няма да открие това жилище. Никой няма да те потърси тук.

По някаква причина тонът му ме разтревожи. Отне ми време да осъзная каква асоциация съм си направила. Спомних си за побъркания, който отвлякъл любимата си и я затворил в златна клетка, без да възнамерява да я пуска никъде.

— А когато се явя в полицията, дам показания и бъда изключен от кръга на заподозрените, ще мога…

— Какво? — прекъснах го. — Да ме държиш тук през следващите няколко десетилетия? Да ми носиш новини отвън, да пазаруваш за мен и… всъщност да живееш вместо мен в реалния свят?

Той се намръщи, явно обиден, че мога да го подозирам в някакви зли намерения. Знаех, че преувеличавам и това е не само неоправдано, но и обидно. Укривайки ме, той рискуваше всичко.

— За какво, по дяволите, говориш? — изстена Страх.

Добър въпрос, помислих си. Наистина ли това бяха моите страхове, или може би скритите ми желания?

Трябваше да се примиря с тази мисъл. Години наред не исках да напускам апартамента си в Левандув, дори ходенето на пазар беше свързано със стрес. Когато знаех, че Игор няма да има време да пазарува, не мислех за нищо друго два дни предварително. А после отскачах колкото се може по-набързо до търговския център „Беренсон“, уреждах всичко за миг и се прибирах вкъщи. Моментът, в който завъртах ключа, беше като благословия. Опиянявах се от мисълта, че няма да ми се налага да излизам за известно време.

Когато Кристиан може би неволно обрисува пред мен как може да изглежда животът ми занапред, отначало възразих, но си дадох сметка колко примамлива би била тази перспектива.

Станах и отидох до прозореца. Облегнах се на перваза, наведох глава и за момент останах безмълвна.

— Няма да трае вечно — каза Страх. — Накрая полицията ще стигне до истината и всичко ще се върне към нормалното.

Вдигнах глава и го погледнах.

— Не мога да седя и да бездействам. Цял живот само това съм правила.

— Но…

— Трябва да се заема с блога. Това е най-малкото, което трябва да направя.

Исках да добавя, че Игор разчита на мен, че от мен може да зависи много и че не мога да си позволя да остана пасивна. Обаче погледът на Кристиан ме накара да осъзная, че няма нужда да го правя. Знаеше го.

Той безмълвно пушеше поредната цигара. Когато я угаси, се обърна към мен и въздъхна.

— Трябва да се погрижим за анонимността ти.

— Имам VPN.

— Какво?

Не знаех дали въпросът бе за това какво означава акронимът, или може би беше израз на недоверие, че имам такъв акаунт.

— Сигурен, криптиран канал, който мога да използвам в мрежата.

Многозначителният поглед на Страх ми подсказа, че вторият вариант е правилният.

— За какво ти е VPN? — попита той.

— Преди време си купихме акаунт заедно с Игор. Искахме да имаме достъп до географски блокирани неща.

— Тоест до недостъпните в Полша сериали на „Нетфликс“.

Усмихнах се леко и кимнах. Използвах анонимната връзка само за да мога да се логвам в услугата като интернет потребител от САЩ. Игор обаче използваше VPN за други цели, твърдейки, че благодарение на това няма притеснения, че някой ще се добере до паролите му, кредитните карти и така нататък.

— Атрата ще бъде напълно анонимна — добавих.

Все още не изглеждаше напълно убеден, но аз го познавах достатъчно добре, за да знам, че в крайна сметка ще ме подкрепи. Знаеше, че имам нужда от това. Дори и да не успеех да постигна нищо, трябваше да съм сигурна, че съм направила всичко, за да открия Игор.

Надявах се, че постът ми ще предизвика широк отглас. Когато натиснах „Публикувай“, имах на гърба си не капки, а потоци пот. Ръцете ми трепереха, устата ми беше напълно суха.

Чувствах се сякаш съм на огромна сцена пред хиляди хора, за да покажа пред тях способности, каквито нямах. От известно време сърцето ми биеше толкова ускорено, че започнах да мисля какво да взема, за да се успокоя.

Междувременно нищо не се случи.

Постът се появи в блога, но броят на прегледите на страницата не скочи. Движението беше нула, можех само да сънувам някакви коментари. Това, което беше толкова важно за мен, на практика не съществуваше от гледна точка на останалия свят.

Ситуацията се промени едва когато поставих линка на Wykop. Няколко часа по-късно той се появи и на няколко други места, а също така и във Фейсбук. На Туитър някой му беше сложил хаштага „#апсида“. Веднага след това линкът започна да се разпространява със скоростта на светлината.

Гледах появяващите се коментари, сякаш са взривове на свръхнови звезди. Всеки от тях ми се струваше абсолютно уникален и същевременно опасен. Четях всичко, дори неуместните шеги. Чувствах се странно, концентрирайки толкова много внимание върху себе си. И де факто не бях себе си, а само Атрата.

Подозирах, че бумът едва започва, но в един момент цялото движение внезапно спря. И осъзнах, че това е просто илюзия — всъщност то се беше засилило, само че на друго място.

Вниманието на сякаш целия интернет се беше съсредоточило върху блога на млад журналист от НСИ, който някога се занимаваше с отразяване на парламентарни въпроси. Бианчи обаче беше оставил този свят зад гърба си, след като разкри един от най-големите скандали в последно време.

Сега той очевидно искаше да повтори успеха си.

На неговия блог се беше появила значително повече информация, отколкото на моя.

И той беше открил какво наистина свързва всички отвличания и убийства.

Той беше намерил ключа.

Прочетох всичко с недоверие, неспособна да разбера защо не съм го открила аз. Нещо повече — защо изобщо не ми е минало през ума. Сега всичко изглеждаше очевидно.