Ремигиуш Мруз
Хаштаг (5)

Теса

Две изчезнали лица и два туита. Една пратка и един хаштаг.

Математически погледнато, това не беше особено сложно уравнение, проблемът беше, че всичко това по някаква причина връхлетя мен. Но не можех да намеря дори работна хипотеза каква би могла да е причината за подобно нещо.

Заедно с Игор мислихме върху това цяла вечер. И не можех да се отърва от усещането, че ни доставя удоволствие. Може би дори по-голямо от многочасовото гледане на сериал, което щяхме да си спретнем, ако не беше цялата тази история.

Може би това беше резултат от факта, че и двамата имахме нужда да избягаме от ежедневието. И постоянно, ден след ден, се стремяхме към това.

Игор работеше в Ай Би Ем, печелеше доста, но нямаше ден, в който да не се оплаква. Не ставаше въпрос дори за това, че не се справя с работата — защото в известен смисъл беше така. Той не можеше да понесе факта, че все още не работи за себе си, а за някой друг.

Имаше две мечти — едната прагматична, а другата — нереална.

Първата беше свързана с откриването на собствен бизнес. Искаше да направи стартъп в бранша на финтека, който според него за няколко години ще се разрасне. Самият термин не ми говореше нищо — едва след известно време съпругът ми ми обясни, че това е комбинация от думите „финанси“ и „технология“.

Накратко, той искаше да се занимава главно с онлайн и мобилни плащания. Твърдеше, че около четиресет процента от поляците извършват мобилни плащания и процентът им ще расте. Дори регулациите на ЕС развиха пазара — като например директивата PSD2, която изискваше създаването на посредници между онлайн магазините и банките.

Игор искаше да се възползва от това, да създава платформи, използващи блокчейн, електронни чейндж бюра и други творения, чиито наименования не ми говореха много. Планираше грандиозен проект и смяташе да го започне с едно просто нещо — въвеждането на споделени мобилни плащания.

Благодарение на тях група приятели можеха заедно да плащат Нетфликс акаунт всеки месец с едно кликване, без допълнителни усложнения. Всичко щеше да бъде поделено автоматично и щяха да се теглят равни суми от разплащателните сметки.

Игор можеше да ми разказва за това с часове, но не исках да го слушам. Бях много по-заинтересувана от втората му мечта, тази, която беше не толкова прагматична. И тази, която според мен го накара да участва с такава охота в нашето малко разследване, свързано с туитовете.

От детството си мечтаеше да се занимава с писане. Неколкократно започваше да пише книга, но всеки път подхождаше към нея като луд турист към дива мечка на горска пътека.

В най-добрия случай успяваше да напише няколко глави, а в най-лошия — да спре на първото изречение, от което не е доволен. Подкрепях го в поредните опити и дори за известно време започна да пише редовно вечер. В крайна сметка и двамата си дадохме сметка, че стартъпът е по-осъществима идея.

И при мен беше нещо подобно. Аз също имах две различни една от друга по степента си на осъществимост мечти.

Първата — да работя в телевизията.

Най-добре в ТВН 24 или НСИ^[1] като една от онези журналистки, които правят само социално ангажирани материали и винаги засягат важни въпроси. Исках да променя нещо, да направя нещо повече, да покажа, че единствената мисия на телевизията не е да се търси съпруга за фермер. Исках да бъда като Бригида Гришяк, Ева Еварт, Мартина Войчеховска и подобните на тях силни, смели жени.

Това беше напълно недостижимо, като се имат предвид моите килограми, състоянието на психиката ми и фактът, че се отнасях към обектива на камерата почти като към цевта на „Калашников“, насочен към мен.

Тази мечта трябваше да зачеркна, но имах още една. Исках да създам блог.

Беше определено по-осъществима, а и имах не само идеята, но и конкретен план за действие. Освен това направих и първите опити. Измислих добро име, избрах правилния хостинг, набелязах и първите теми, с които исках да се заема.

Блогът трябваше да има социологическа и разследваща насоченост. Смятах да се занимавам с теми, които представляват интерес за обществото.

Може би благодарение на факта, че професионалният ни живот се разминаваше с мечтите ни, двамата с Игор се разбирахме толкова добре. Или може би причината беше по-прозаична и се свеждаше до факта, че в края на краищата и двамата просто искахме да лежим на дивана и да си топваме начос със сирене в пикантен сос.

Едно е сигурно. Желанието на съпруга ми да напише роман и моят стремеж към журналистиката ни накараха да вземем най-лошото решение в живота си — решихме да не информираме полицията за това, което открихме.

Беше единайсет часът, а ние все още седяхме пред компютъра. Начосът беше в купа до нас, хапвахме си напълно несъзнателно.

— Добре… — започна Игор. — Знаем няколко неща със сигурност. На първо място, Патриция Спорняк и Марчин Замецки са живи.

— И са достатъчно добре, за да туитват.

— Второ, те изчезнаха горе-долу по едно и също време.

— В течение на една година. Не знам дали това…

— На трето място, завръщането им е свързано с хаштага „#апсида“. — Не ми позволи да го прекъсна Игор.

Натопих парче тортила с топено сирене в червения сос. Купихме начоса готов, после за кратко го сложихме в микровълновата и по този прост начин малко по-късно можехме да се насладим на ефекта, известен като „ад в устата“.

— Това е ясна препратка към църковни въпроси — добави Игор.

— По-скоро архитектурни.

— Това би било безсмислено. Става въпрос за религия.

— А по-конкретно? — попитах скептично с пълна уста.

Наистина трябваше да намаля темпото, защото през последните петнайсет минути опустоших почти целия пакет. В сто грама начос има около петстотин калории, а в съчетание със соса и сиренето… не исках да мисля за това.

Трудна работа. Утре щях да ям по-малко на закуска и всичко щеше да се компенсира.

— Предполагаш, че това е секта? — попитах. — Че хората са изчезнали един след друг, след като са повярвали в някаква изкривена идеология и сега изведнъж масово се завръщат?

— Защо не?

Исках да отговоря, че това не е един от романите му, но навреме си прехапах езика. Това всъщност беше тема табу. По-добре да не споменавам нито една от нереализираните му мечти.

Всяка двойка има неудобни теми, които в многогодишното си съжителство постоянно заобикаля и го прави почти машинално. Онези, които не могат да имат деца, не говорят за бременност, изневерявалите не говорят за романсите си. В нашия случай такава тема бяха неосъществените мечти на Игор.

С особено внимание трябваше да се отнасям към проекта, върху който работеше напоследък. Беше озаглавил книгата си „Млад лебед“, което според мен беше безнадежден избор. Веднъж се опитах деликатно да му го намекна. Оказа се, че и веднъж е твърде много.

— Няма да е нито първият, нито последният път, когато ново религиозно движение промива нечии мозъци.

— Не мисля така — настоях. — Един загадъчен хаштаг не е достатъчен, за да се направи такова заключение.

— И какво означава той според теб?

— Не знам. Но повече ме интересува нещо друго.

— Какво?

— Защо аз получих тази пратка?

Той кимна замислено, сякаш едва сега разбрал, че това наистина е по-важен въпрос. После присви очи.

— И защо там е аметистът на онзи кучи син — добави той.

Не казах нищо.

— Едно е сигурно, Страх е свързан с всичко това.

— Не можем да сме сигурни — забелязах само за протокола, защото от гледна точка на съпруга ми можеше не само да се повдигне обвинение, но и да се издаде присъда и да се изпълни наказанието.

— Можем.

— Този череп може да е изпратен за заблуда. И просто да е подобен на онзи, за който си спомняш.

Игор поклати глава в знак на отрицание.

— А Патриция? — попита той. — Тя следваше финанси и банково дело, със сигурност е имала лекции при Страх. Това е друга връзка, която не може да бъде пренебрегната.

Знаех, че през последните два часа се опитваше да открие още такива. Провери всичко, което може да намери в интернет за Марчин Замецки. Не беше много, защото той беше изчезнал през 2009 година — очевидно не бе имал време да остави толкова много цифрови следи, колкото оставят днешните четиресетгодишни.

— Ако имаше нещо общо с това, нямаше да ми изпрати шибания череп — казах аз.

— Освен ако не си играе с теб. Той е неуравновесен тип, Тес.

— Грешиш.

Игор ме погледна с упрек, сякаш се застъпвах за някой от онези югославски военни, които са осъдени за геноцид. И още не са успели отнемат живота си в килията или в съдебната зала.

— Той не познаваше Замецки — продължих аз. — Нямаше никаква връзка между тях.

— Сигурна ли си?

— Сто процента.

С известно закъснение осъзнах, че увереността ми може да му се стори подозрителна. Не биваше да го показвам, но толкова вярвах на Страх, че не се съмнявах в неговото уверение. Лаконичният есемес беше достатъчен.

— Да оставим това сега — казах. — Късно е, главата ми вече работи на бавни обороти.

— И да работи на половината скорост, пак е по-добре от деветдесет и девет процента от населението — отговори той.

Изсумтях тихо.

— Усещам умилкващия се тон.

— Това е констатиране на факт.

— Опитваш се да ме успокоиш?

— Не, ако исках да го направя, би трябвало да добавя поне девет десети към статистиката си — каза той, придърпвайки стола си до мен. — Защото знам, че ще се хванеш за този процент.

— Да, ще се хвана — признах си аз. — Така че е по-добре да действаш бързо, за да не мога да кажа нищо.

Игор не се поколеба. Няколко секунди по-късно бяхме в леглото, смъквайки дрехите си, сякаш внезапно бяха пламнали. Много пъти се сблъсквах с изненадата на приятелите си, когато обсъждахме темата за секса. Струва ми се, че те бяха изненадани не толкова от внушителната честота, с която двамата с Игор го правехме, а от самия факт, че го правим.

Някои хора не можеха да си представят, че едно момиче с тегло почти сто и двайсет килограма може да има такъв успешен сексуален живот. Истината обаче е, че аз не съм изключение.

Преди първия си път имах много съмнения и направих най-голямата грешка, която можех да направя — реших да проуча темата в интернет. В крайна сметка потънах в блатото на глупостите, изпълващи интернет форумите.

Мисля, че само един от постовете имаше нещо общо с реалността. Неговият автор беше човек, който твърдеше, че е имал много по-добри сексуални преживявания с дебели жени, защото те се стараят повече, а слабите лежат като пънове.

Всъщност можеше да се окаже, че го е написало някое момиче. Или тийнейджър, който скучае в интернет.

В моя случай в крайна сметка всичко се свеждаше до факта, че светлината трябва да бъде изгасена. Етапът на събличане ме смущаваше, предпочитах да го направя сама. След това вече нищо нямаше значение.

Поне обикновено беше така. Тази нощ ми пречеха натрапливите мисли, заради които не можах напълно да се насладя на удоволствието. Но направих всичко възможно Игор да не забележи това.

Когато се събудих сутринта, той все още спеше. Проверих телефона, но нямаше никакво съобщение от Кристиан. Не беше обърнал внимание на есемеса ми с предложение да се срещнем, а аз още преди да заспя, осъзнах, че може би така е по-добре.

Сега обаче бях на различно мнение. Реших, че ако искам да науча нещо, първо трябва да проверя какво знае Страх.

За закуска направих няколко палачинки с фъстъчено масло, сметана и кленов сироп. Не че имах голямо желание за тях — направих ги просто за да отбия номера. Когато ги направех сутрин, после излизах на разходка. Или по-скоро пътувах до Беланския парк, за да се разходя някой час там.

Това беше моето време, Игор никога не беше идвал там с мен. Взимах си друг спътник, обикновено благодарение на приложенията Audioteka или Storytel. Този път изборът ми беше книга на Б. А. Парис, прочетена от Ева Абарт.

Бях любопитна за четивото, но знаех, че няма да си пусна аудиокнигата този ден. И че дори няма да се доближа до Белани.

Казах на Игор, че трябва да проветря съзнанието си и да събера мислите си, приготвих му малко по-богата закуска от моята и излязох от къщи. В гаража ме чакаше верният ми спътник — сребриста „Тойота Ярис“, една от най-популярните коли в Полша, благодарение на която можех да се изгубя в тълпата. Ярисът беше на единайсет години, а километражът вече беше на повече от сто и седемдесет хиляди километра.

Изкарах колата и се протегнах към телефона. С усилие набрах номера на Кристиан, но не защото не го помнех. Ръцете ми започнаха да се потят, взе да ми става горещо.

Пуснах климатика и допрях телефона до ухото си. Сигналът беше като тиктакане на часовник, който ме приближава към катастрофа.

В един момент вече бях убедена, че Страх няма да вдигне. Накрая го направи.

— Не бива да се обаждаш — каза той.

— Трябва да те попитам за няколко неща и…

— Можеше да пишеш. Би било по-безопасно.

Бях спряла малко преди изхода от двора, до тротоара. Идващият насреща ми съсед леко ми се усмихна, спирайки пред вратата си.

— Не можем да уредим това с есемеси — отвърнах.

— А с разговор можем?

— Може би. Във всеки случай трябва да опитаме.

Кристиан помълча известно време, а аз нямах намерение да го пришпорвам. Вече му бях казала вчера, че трябва да се срещнем. Сега топката беше у него. И знаех, че ще я отбие. Познавах го достатъчно добре.

— Сега съм в Бродно — каза той. — По-късно няма да мога…

— Това е добре. Можем да се срещнем сега.

Отново настъпи тишина.

— Сигурна ли си?

— Нямам избор — отговорих, напълно уверена.

Съмнявах се, че Страх има някакви отговори за мен, но трябваше да го отстраня от кръга на заподозрените, ако искам да науча кои са те. Освен това той би могъл да има информация, която да се окаже полезна за целта.

Разсъждавах логично, или поне така ми се струваше.

— Когато казваш, че си в Бродно, имаш предвид…

— Добре знаеш какво.

— Хубаво — казах аз, потривайки челото си. — Мога да бъда там след десет минути, освен ако на „Глембоцка“ няма задръстване.

— Ще те чакам пред главния вход.

— Доскоро.

Той затвори без отговор. Поех си дълбоко дъх, задържах го в дробовете си и погледнах напред. По това време на „Глембоцка“ не можеше да има задръстване, казах го само защото не знаех колко пъти ще си променя решението, докато стигна дотам.

Съсредоточих се върху дишането си, опитвайки се да се успокоя. Вдишване, издишване. Много прост метод. В стресова ситуация именно неравномерното дишане и задържането на въздуха в белите дробове води до това да ти стане горещо и да се изпотиш.

Знаех как работи всичко това на ниво физиология. Искаше ми се да разбирах този феномен така добре и на ниво психология.

Овладях се и потеглих. Опитвах се да не мисля за това от колко отдавна не се бяхме виждали със Страх. Или колко неудобно ще ни бъде да се поздравим след толкова много време. Или че вероятно няма да можем да проведем разговор. Или че ще види мокрите петна върху блузата ми. Или…

Спрях се пред портата и се поколебах. Нещо в задната част на главата ми ми казваше, че правя огромна грешка. Но този глас звучеше винаги, когато напусках дома си.

Единствената разлика беше, че вместо Страх тогава в песимистичните ми сценарии се появяваха други хора. Касиерка, когато отивах да пазарувам. Чиновник в кантора, която посещавах. Магазинерка, служител в пощата, сервитьор в ресторанта…

Списъкът беше безкраен. Казах си, че това е нормално за мен. Не бива да се боя от нормалното.

Това не ме убеди, но накрая успях да преодолея парализата. И за по-малко от десет минути вече бях пристигнала. Страх ме чакаше там, където беше казал, че ще бъде.

Беше облечен в светлосинята риза, която си спомнях от времето, когато той беше преподавател в „Кожмински“. Тогава носеше вратовръзка и сако, сега дори не я беше изгладил. Беше я извадил от колана на панталоните си, а на яката се виждаше жълтеникаво петно.

Кристиан имаше тъмни кръгове под очите, а косата му беше в пълен безпорядък. Изобщо не приличаше на себе си.

— Здрасти, Страх — казах.

Направих всичко възможно да не усети напрежението в гласа ми, но не заблудих дори себе си, да не говорим за него.

Той ме поздрави с кратко и леко ръкостискане. Мълчеше, което всъщност беше най-лошият сценарий, за който можех да се сетя. Трескаво затърсих начин да започна разговор.

За обикновения човек това не е голям проблем. Но на мен в такива ситуации главата ми се изпразваше.

Само преди няколко години Страх със сигурност щеше да ми помогне, като веднага поеме инициативата. Той винаги се стремеше да не чувствам дискомфорт. Сега обаче оставяше впечатлението, че му е все едно — и то не само що се отнася до моето самочувствие.

— Може ли… — започнах, посочвайки входа.

Млъкнах, надявайки той да подхване темата.

— Искаш ли да ги посетиш? — попита той.

— Ако нямаш нищо против.

— Не, нямам.

Кимнах и купих фенер. Малък, покрит с восък и стъкло, с метален капак.

Влязохме в гробището в Бродно през главния вход, а после се насочихме към сектора, където се намираше гробът. Крачехме мълчаливо, и Страх се обади чак когато стояхме над гроба. Подхвърли няколко забележки за това, че трябва да смени табелата с надгробния надпис.

Погледнах го.

Илона Страховска. Родена на 10 февруари 1975. Починала на 18 февруари 2011.

Същата дата на смъртта се виждаше и при дъщеря им.

Малко по-надолу — стандартният надпис за любящия, тъжен съпруг и баща.

Погледнах Кристиан и си помислих, че изглежда почти по същия начин, както преди седем години, по време на погребението. Струваше ми се, че все още не се е справил с осъзнаването на случилото се.

Почти подскочих, когато от телефона ми се чу сигналът за получено съобщение. Страх дори не трепна.

— Съжалявам — промърморих. — Страдам от смарткроза.

— О какво?

— Това е ново заболяване. Некроза плюс смартфон.

— Хм.

— Пристрастяването на цивилизацията към телефона и… както и да е, изключвам го.

— Не, не. Провери какво става.

Извадих телефона, проклинайки се наум, че не бях изключила звука, преди да вляза в гробището. Веднага щом системата разпозна лицето ми, видях съобщение в Туитър.

Беше се появил нов пост с хаштаг „#апсида“.

Идваше от профила на Илона Страховска.