Ремигиуш Мруз
Хаштаг (26)

Теса

Предаването на живо от гробището в Белани измести всички други новини тази вечер. Журналистите спряха да се занимават с напрежението в Близкия изток, новите ракетни тестове в Северна Корея и дори с недостатъците на местните политици. Фокусът беше изцяло върху намирането на тялото на Мажена Молса — и върху всичко, което беше свързано с него. Други съобщения се появяваха само мимоходом, сякаш кратка интерлюдия, така че зрителят да не се пресити с информация.

Поредните сведения идваха едно след друго, подхранвайки любопитството и предизвиквайки апетит за още.

Първо, името и фамилията на изчезналата жена.

После информацията, че са попаднали на следите й благодарение на някакви интернет съобщения.

И накрая официалното полицейско изявление.

И именно този последен елемент ме накара да се почувствам така, сякаш нося тежестта на целия свят върху раменете си. С умиление си спомних моментите, когато лежах в леглото и търсех начини да сложа край на всичко веднъж завинаги.

В този момент усетих непосилната лекота на битието. Но не тази, за която пише Кундера. Не и лекотата, с която се бореше Тереза. Моята имаше тежест. И следователно, по Кундера, също и стойност.

Оказа се, че няма нужда да се самоубивам, за да стигна до първите страници на вестниците. Достатъчно беше, че някой ме е натопил за поредица от престъпления, заради които в не толкова хуманна страна бих била заплашена от смъртно наказание.

За първи път данните ми се появяваха в полицейските съобщения. Видях лицето си — кръгло, подуто и отблъскващо. Косата ми не стоеше по най-добрия начин, а тена ми никакъв го нямаше, което свидетелстваше за прекаляване с млечни продукти и сладкиши.

Заедно със Страх гледахме снимката с недоверие, сякаш това не бях аз, макар че и двамата разпознахме изображението без усилия.

Кристиан пушеше цигара след цигара. Това, което той се опитваше да потисне с никотин, аз се стремях да преодолея с помощта на храна. Несъзнателно поглъщах чипс, бонбони и в крайна сметка всичко, което Страх имаше в апартамента си.

Никой от нас обаче не можеше да избегне ключовия въпрос, който ни тревожеше. Накрая аз се насилих да го задам.

— Защо той прави това? — попитах. — Каква е целта?

Страх постави цигарата в пепелника и ме погледна по начина, който помнех от лекциите. Той гледаше така студентите, които харесваше, но които не се бяха подготвили за занятието. С разбиране, съчувствие, но и с някакво предизвикателство.

— Какво съм му направила? Защо се е хванал точно за мен?

Знаех, че Кристиан обмисля всички отговори, които са му хрумнали. В крайна сметка избра най-лошото. Мълчанието.

— Кажи нещо — казах с недоволство, за което веднага съжалих.

— Накрая ще изясним всичко.

— Така, както военнопленникът си изяснява всичко точно преди екзекуцията? Мерси, не ми е нужно да знам кой и с какво оръжие ще стреля.

Страх погледна към телевизора. Снимката ми беше изчезнала, заменена от кратка биографична бележка. Журналистите се бяха добрали бързо до основната информация и аз се почувствах така, сякаш целият отзвук, който очаквах от самоубийството ми, постепенно става реалност.

Бивши приятели и познати, с които едва общувах в училищните дни, можеха да говорят за мен безкрайно. Оказа се, че всички изведнъж ме познават добре, разбират ме и могат да ми направят психологически профил, обясняващ това, което уж съм направила.

Малко преди десет вечерта НСИ съобщи, че със случая са свързани поне осем души.

Не бяха съобщени подробности, но беше очевидно, че става въпрос за хората, използващи хаштага. През 2008–2010 година това са били Патриция Спорняк, Марчин Замецки и Анета Роговска. По-късно Илона и Луиза Страховски, Мажена Молса, Хенрик Май и съпругът ми.

На другите канали се появиха други мои снимки. В повечето случаи се използваха най-несполучливите, каквито не беше трудно да се намерят. В очите на общественото мнение се превръщах в озлобена, мразеща себе си и света серийна похитителка.

А също така и убийца, след като трима души от списъка бяха мъртви. Опасявах се обаче, че в действителност тази бройка е още по-висока.

Службите вероятно също изхождаха от това предположение, в противен случай моите данни и снимката ми нямаше да бъдат разкрити толкова бързо. Очевидно бях призната за изключително опасно лице, което трябва незабавно да бъде заловено.

Достатъчно беше човек да ме погледне, за да се сети, че това е подигравка. Поне когато ставаше дума за истинската аз, а не за враждебното момиче от внимателно подбраните снимки в медиите. Дори някой да забележеше нещо различно в тях, веднага някой от психолозите заявяваше, че с външността си съм будела доверие.

Пълните хора обикновено будят доверие, подчертаха те, като добавяха бързо, че нито една от жертвите със сигурност не се е чувствала застрашена от мен.

С всеки следващ четвърт час се чувствах все повече и повече заклеймена. Журналисти, специалисти и предполагаемите ми познати даваха воля на въображението си, формулираха обвинения и се опитваха да ги мотивират.

Останах с впечатлението, че за една вечер съм станала най-мразеният човек в страната. Освен това се боях, че всеки момент някой ще почука на вратата на Страх. Той ще отвори и ще нахълта група за бързо реагиране.

В този сценарий Кристиан не беше изненадан. Напротив, той пускаше полицаите през вратата, защото се оказваше, че сам ги е уведомил къде да ме търсят.

Това не беше напълно нереалистично видение.

Колко дълго можеше да ме прикрива? И даваше ли си сметка какъв риск поема? Погледнах го, опитвайки се да установя това, но дори натрапливото му пушене не ми казваше много.

— Всичко това може някак да се обърне — каза той след един от материалите.

— Как?

— Ще им обясниш точно какво се е случило.

— И те просто ще ми повярват?

— Ако започнеш от самото начало и им представиш всеки детайл, защо да не ти повярват?

Наклоних главата си настрани.

— Ако някой друг бе казал това, просто бих решила, че е наивен. Но теб не те подозирам в това, Страх, така че предполагам, че е опит да ме утешиш.

— Успешен ли е?

— Напълно безнадежден.

Той се изкашля нервно, загаси цигарата си и леко се приближи.

— Кажи им, че си получила черепа в пратка.

— И какви доказателства за това ще представя?

— Есемесът с информацията за пратката.

— В който не пише нищо за съдържанието й.

— Никой ли не те е видял да я отваряш? Не си ли показала на никого черепа?

Със закъснение осъзна, че само един човек би могъл да ми е свидетел. И като видя изражението на болка на лицето ми, бързо съжали, че изобщо е засегнал темата.

— Ще го намерим — каза той и вече не можех да си спомня за кой път ме уверява в това. — И тогава Игор ще потвърди всичко, което свидетелства за твоята невинност.

— Дори и да стане така, никой съд няма да приеме съпруга ми за достоверен свидетел.

— Няма да се наложи. В тази страна трябва да докажеш нечия вина, за да го осъдиш.

— Сигурен ли си?

Кристиан не отговори.

— Освен това представи си как ще изглежда — добавих. — Оставила съм множество подозрителни следи, виртуални и реални. Ако ги анализираш една по една и ги проследиш, ще стигнеш до всяка от жертвите.

— Ще обясниш на следователите, че…

— Че всичко е заради поредицата от туитове? — прекъснах го. — Че някой ме контролира по този начин? Разбира се, мога да го направя. Но това ще бъде най-безумната линия на защита, за която някога съм чувала.

— Знам как звучи, но един добър адвокат ще го представи в съвсем различна светлина.

— Както в твоя случай?

Този въпрос беше излишен, но когато осъзнах това, вече беше твърде късно. Страх преживя много, когато беше обвинен за смъртта на Илона и Луиза. В известен смисъл той изкупи онова, което беше направил. А аз — засега не.

— Както и да е, никой няма да ми повярва — добавих бързо и след това погледнах към вратата. — Няма да отнеме много време. Скоро ще дойде някой.

— Не мисля така.

— Те вече дълбаят в миналото ми. Няма да им отнеме много време, за да установят, че си бил обвинен за връзка с мен.

— Това не е обвинение — каза Кристиан.

Леко се усмихнахме.

— И никой няма да те намери тук — добави той. — В безопасност си.

— Не съм. И ти също не си, защото когато ме намерят тук, ще си имаш не по-малко проблеми от мен.

— Не се притеснявай.

— Мислиш ли, че хората ще си мълчат? — изсумтях. — Някой студент или преподавател ще докладва незабавно. След шумното ти сбогуване с университета всички знаеха какво става.

— Но не всички знаят къде да ме търсят — каза със задоволство Страх. — По-точно, никой не знае.

— Така ли?

— Последният ми регистриран адрес е на ул. „Каталонска“. Там следите ми се губят.

— Със сигурност.

— Говоря сериозно — каза той. — Погрижих се никой да не може да ме намери.

Погледнах го с изненада. Знаех, че след всички трагични събития, които му се случиха, той иска да се откъсне от стария си живот, но не предполагах, че е бил толкова решителен.

— Бягаше ли от някого, Страх?

— Мисля, че от самия себе си.

— И успя ли?

— Както виждаш — каза той, като ме погледна многозначително.

Или поне според него погледът му беше такъв. Беше ми трудно да преценя дали наистина е така. Внушаваше, че аз съм плитчина, която не му позволява да продължи напред и да се сбогува с миналото? Или имаше нещо повече? Или може би по-малко? Отново балансирах на добре познатата ми тънка граница на паниката.

Спомних си какво наскоро ме доведе до такова състояние. Листът, който получих от сестрата на Патриция Спорняк. „Не му се доверявай“, беше началото на посланието. Можех да си спомня втората част без никакви проблеми. „А още по-малко се доверявай на себе си.“

В комбинация със статиите за дисоциативната фуга, това създаде тежест, заради която загубих равновесие на тази добре позната граница. Бавно губех разсъдъка си и се страхувах, че дори ако някоя от службите или полицията са готови да ми повярват, след кратък разговор ще ме сметнат за побъркана.

Докосването на Кристиан ме откъсна от тези тревожни размишления. Той сложи длан върху ръката ми, но веднага я дръпна назад.

— Съжалявам — каза и си пое дъх, за да добави още нещо.

Но нямаше тази възможност, защото проклетият ми телефон напомни за себе си. Имах включен WiFi, въпреки че бях прекъснала достъпа до клетъчната мрежа — Страх ми каза да го направя, в случай че се окаже, че някой иска да ме проследи.

Звукът, който сега еднозначно свързвах с нещо зловещо, се разнесе из стаята и сякаш накара въздуха леко да затрепти.

Не исках да посягам към телефона. Не исках да знам какво ми е подготвил Архитекта.

Страх обаче бързо ми подаде телефона.

— Не — възразих. — Провери ти.

— Сигурна ли си?

— Питаш, сякаш по някаква причина трябва да правя това, което той изисква от мен.

Лесно ми беше да си представя, че Архитекта разчита на това да се отнасям към посланията му почти с религиозна ревност. И че може би дори да ги очаквам по някакъв болен, почти маниакален начин.

Кристиан прокара пръст през екрана, после поклати глава.

— Лицева идентификация — напомни той.

Изругах наум. Дори не можех да си позволя такава плаха проява на бунт като да не чета туитовете. Взех айфона и позволих на обектива да разпознае лицето ми.

После върнах телефона на Страх. Отне му само миг да прочете съобщението.

Не питах какво има в него, не го подтиквах, сякаш бих могла да намаля удоволствието на Архитекта по този начин.

— Павел Гервин — обади се Кристиан.

Очакваше, че ще коментирам, разчитайки, че името и фамилията веднага ще изскочат от паметта ми като дявол от кутия. Когато той вдигна поглед, аз свих рамене.

— Не се сещам.

— Може да си го срещнала скоро.

Намръщих се, без да знам към какво се стреми.

— Предишният му туит е отпреди няколко дни — добави той. — Изглежда, че ако този човек е изчезнал, е станало едва сега.

Хрумна ми нещо друго. Полицията вече знаеше за хаштага и трябваше да приема, че информацията може да е изтекла и в медиите. А ако е така, то и напълно случайни хора биха могли да разберат.

Можех лесно да си представя ситуация, в която толкова много потребители ще започнат да публикуват туитове с етикет „#апсида“, че истинските, от Архитекта, ще се изгубят напълно сред останалите.

— Какъв е туитът?

Страх прочисти гърлото си.

— „Аз съм вторият от многото“.

Значи никой не се преструваше, никой не си играеше, никой не искаше да предизвика сензация. Това беше послание директно от човека, който по някаква причина искаше да ме унищожи. И беше продължение на съобщението, появило се в профила на Игор.

Не се налагаше да напомням за това на Страх.

Нито да му казвам, че трябва да очакваме, че сега хората наистина ще започнат да умират.

— Всичко ще завърши трагично — казах. — Не само за мен.