Ремигиуш Мруз
Хаштаг (13)

Теса

Самоубийствените мисли не ме оставяха на мира предимно в две ситуации. Първата — когато ми се струваше, че съм абсолютно сама на света. Незначителна, игнорирана, непредставляваща никаква ценност и пренебрегвана от всички, които по някаква причина означаваха нещо за мен.

Защо исках да отнема живота си? Защото това беше най-добрият и най-бързият начин да започна да съществувам.

Това убеждение насаждат в нас медиите, някои съзнателно, други не. Дни, а понякога седмици те отразяват шумно случаи на самоубийства. Момче, измъчвано от връстниците си заради сексуалната си ориентация. Момиче, тормозено в училище. Непознат, по-рано никому неизвестен художник, който след смъртта си става същият като всички останали самоубийци — знаменитост.

Нямаше по-ефективен начин да започна да съществувам. И колкото повече такива случаи се появяваха в медиите, толкова по-дълбоко се убеждавах в това. Не произтичаше от рационалността, но беше логично. В края на краищата се основаваше на обикновена причинно-следствена връзка.

Вторият тип ситуация, в която най-често мислех за това да сложа край на всичко, беше диаметрално противоположна. Оказвах се в нея, когато усещах обратното на онова в първата ситуация. Усещането, че съм обсадена, претоварена от интереса на всички около мен, подложена на нездрави очаквания, натиск и непрекъснато оценяване. Тогава самоубийството изглеждаше като бягство.

Така беше и в този случай.

Когато останах сама в апартамента, ми се стори, че целият свят около мен започва да се свива. Ситуацията ме беше надвила и нямаше откъде да потърся помощ.

Осъзнаването, че Игор е станал една от жертвите на Архитекта, беше като неочакван удар в тила. Стоях неподвижно в средата на стаята, но имах чувството, че се въртя около себе си и светът се върти около мен.

Той трябваше да бъде първият от многото.

Най-лошото тепърва започваше.

Тежестта, която беше свързана с тези мисли, напълно ме смаза. Чувах музиката, която сякаш се кълбеше из апартамента като мъгла, но вече не разпознавах нито групите, нито песните. Дори не знаех, че съм изпуснала неотворената пратка, чието съдържание още не съм проверила.

Не знам колко време ми отне, преди да се съвзема. Но веднага щом се случи, грабнах пратката и избягах от апартамента. Тръгнах право към колата, едва дишайки. Подпирах се с потни ръце на парапетите на стълбището, опитвайки се да не забелязвам колко бързо бие сърцето ми.

Успокоих се едва в колата. Блокирах ключалките и си дадох малко време, за да дойда на себе си. После се обадих на единствения човек, който можеше да ми помогне.

Страх веднага вдигна.

— Какво се е случило? — попита той.

Обзе ме от неприятното усещане за студ, което нямаше нищо общо с факта, че капките пот, които се стичаха между гърдите и по гърба ми, изстиваха.

Преглътнах с усилие.

— Откъде знаеш, че нещо се е случило? — попитах неуверено.

Той замълча за миг и този път ме заля вълна от топлина.

Може би Игор беше прав? Може би Страх наистина имаше повече общо с всичко това, отколкото смятах досега? Предварително го бях изключила, мислейки, че последното, което би искал, е да ми навреди. Неведнъж беше доказвал какво е готов да направи за мен.

В края на краищата загуби кариерата си заради мен. И нито веднъж не ме упрекна.

Затворих очи, едва сега осъзнавайки откъде Кристиан знае, че нещо не е наред. Явно все още бях в шок и съзнанието ми се нуждаеше от известно време, за да започне да функционира правилно.

— Продължавам да следя този хаштаг — каза той. — Видях туита на Игор…

— От профила на Игор — поправих го.

Само допреди малко може още да се е заблуждавал, че това е просто глупава шега. Чувайки тона ми, със сигурност осъзна, че не става въпрос за шеги.

— Кога изчезна?

— Преди… преди малко — процедих.

— Тоест?

— Не знам, Страх, нямам представа… всичко това е нереално, дори не знам колко време е минало.

Чувах как диша дълбоко. Ако не го познавах, бих предположила, че се готви за по-дълга реч. Имах пристъпи на паника в неговата компания, но знаех, че той реагира на тях по съвсем различен начин.

— Спокойно — каза само.

При всеки друг човек това не би било достатъчно. Но що се отнася до Страх, той можеше да избере нужния тон, за да постигне желания ефект. Една дума беше достатъчна, за да разбера, че мога да овладея емоциите си.

— Спокойно — повтори тихо той. — Къде си?

— На „Левандув“.

— В апартамента?

— Не, заключих се в колата.

— Добре — отвърна той с такъв самоконтрол, сякаш подреждаше в главата си изобретателен план, който ще реши всичките ми проблеми за част от секундата. — Можеш ли да дойдеш до Жолибож?

— До Жолибож? Защо?

— Държа апартамент под наем тук.

— А този в Стегни?

— Наложи се да го продам.

Не добави нищо повече и аз разбрах, че дори и моментът да беше подходящ, не биваше да питам нищо повече. След смъртта на Илона и Луиза, Страх се беше озовал на плоскост, която постепенно се накланяше все повече и повече в опасна посока.

В крайна сметка той беше загубил не само работата, семейството и финансовата си сигурност, но и цялото си бъдеще. Спасяваше се както може, но в края на краищата трябваше да започне нов живот. Подозирах, че така или иначе би продал проклетия апартамент.

— Какъв е адресът? — попитах.

— „Красински“ осемнайсет. Сигнализирай ми, когато бъдеш там, и ще ти отворя.

Спуснах сенника и погледнах в огледалото. Приличах на свръхестествено създание, но в момента нямаше значение. Запалих двигателя и после застинах.

Пратката.

Погледнах надясно. Пакетът лежеше на пасажерската седалка, трябва да съм го изнесла от апартамента, без дори да го осъзная.

— Теса?

— Да, на път съм.

— Можеш ли да караш?

Уверих го, че мога, а след това отворих с дистанционното вратата на гаража и изкарах колата. Очаквах, че пътуването до Жолибож ще ми отнеме половин час — и не грешах. Със сигурност щях да стигна и по-рано, ако не бях изгубила време в задръстване точно зад моста Грот-Ровецки или бях решила да прекося Висла на друго място.

Обаче карах, сякаш съм в транс, без да прекъсвам връзката със Страх. Разказах му всичко, което трябваше да знае.

— Добре… — отговори той, когато свърших.

Отново усетих, че иска да покаже, че държи всичко под контрол.

— Имам два въпроса — рече той.

— Какви?

— Първият: защо все още не си го отворила? — попита.

— Не знам — отвърнах аз, следейки кога редицата от коли отново ще се придвижи. — Трябва ли?

— Мисля, че да. След като по-рано не те е заплашвало нищо конкретно, и сега би трябвало да е така, нали?

— Може би, но…

— Вторият: защо се обади на мен, а не на полицията?

— Защото не знам какво се е случило. Не знам какво заплашва Игор, не знам какво мога да предизвикам по този начин, не знам какво…

— Спокойно.

Но този път тази единствена дума не беше достатъчна. Задръстването само влошаваше нещата, защото можех да се съсредоточа върху мислите си. Започнах да дишам нервно, проклинайки наум онези, които по някаква причина бяха блокирали пътя.

След известно време вече ги ругаех на глас. Нямаше значение дали някой е отнел нечие предимство, или е станала катастрофа, в която някой може да е бил ранен. За мен беше едно и също.

— Майната му — казах на Страх.

— Какво?

— Отварям тази пратка.

Мълчанието беше отговор, който можех да тълкувам и като разрешение, и като предупреждение. Не изчаках Кристиан да го наруши. Посегнах към опаковката и разкъсах хартията.

Вътре имаше малка кутия във формата на сърце. Изглеждаше ръчно изработена, ръбовете бяха неравни и не бяха полирани. Отворих я и извадих лист хартия, сгънат на две.

— Е? — попита Страх.

— Чакай.

Разгънах листа и прочетох съобщението, предназначено за мен. Не беше дълго. И всъщност потвърди онова, от което се боях най-много.

Нищо не ставаше случайно и Архитекта контролираше всяка моя стъпка. Не, нещо повече. Той контролираше всяко от събитията, случили се напоследък.

— Какво има там? — попита Кристиан.

— Писмо.

— От този човек?

Потвърдих с тихо измърморване. Задръстването най-накрая се отпуши и колите започнаха да се придвижват една по една.

— Какво пише? — добави Страх.

— Игор е първият от многото. И ако уведомя полицията, той и останалите ще умрат.

Кристиан замълча и аз потеглих напред, опитвайки се да се съсредоточа само върху пътя и другите участници в движението.

— Останалите? — обади се най-накрая Кристиан. — Искаш да кажеш, че тези хора са живи?

— Аз нищо не искам да кажа, Страх. Той твърди така.

— Имах предвид…

— Имаше предвид, че всеки, който е публикувал хаштага, може да е жив — завърших вместо него. — Патриция Спорняк, Замецки, Роговска и… и твоето семейство.

Представих си го как клати глава.

— Но знаеш, че е невъзможно — добавих. — Те умряха.

— Знам.

Стиснах волана още по-силно.

— Тогава защо не усещам сигурност в гласа ти? — попитах.

— Защото никога не съм идентифицирал телата.

— Не разбирам.

— И двете попаднаха в болницата — отвърна той с монотонен, безчувствен глас.

Но аз знаех, че в него би трябвало да има емоции.

— Едва там умряха — добави той. — В този случай няма нужда някой от семейството да доказва самоличността им. Болницата просто попълва документите. Лекарят потвърждава смъртта, медицинската сестра пише формуляр за препращане в моргата. Там заключват трупа и до седемдесет и два часа някой го взема.

Имах усещането, че ми описва прогнозата за времето за следващите дни, а не това, което някога му се е наложило да преживее.

— Предадоха ми ги след по-малко от двайсет часа — продължи той. — Но аз… не ги видях. През това време може да се случат много неща, нали?

„Не чак толкова много, че някой да възкръсне“, помислих аз с горчивина.

— Страх…

— Нека да не изключваме нищо — каза той, все още спокоен. — На този етап всичко е възможно.

— Не всичко.

Бях на погребението и си спомнях ясно как спуснаха ковчезите в дупката в земята. Също толкова ясен беше и споменът за Кристиан — как се беше привел и хвърли шепа пръст.

След това го откараха с полицейската кола.

Не можех да се отърва от тревожната мисъл, че същото може да се случи и с мен. Да погреба Игор, а след това полицията да се заинтересува от мен, защото аз бях единствената връзка между всички събития.

Това ли беше целта на Архитекта? Искаше да ме обвини?

Не, това би било безсмислено. И ако някой искаше да ме натопи за нещо, полицаите вече щяха да чукат на вратата ми. Ролята ми беше различна. Просто нямах представа как да открия каква е тя.

— Чувала ли си за случая „Кериган“ от Калифорния?

— Не.

— Стана миналата година, франк Кериган погребал сина си и единайсет дни по-късно му се обадили по телефона и научил, че момчето е живо и здраво.

Вече нямаше абсолютно никакво задръстване и ускорих. Не исках да говоря за хипотетичната възможност, че семейството на Страх е живо — първо, това беше абсурдно, и второ, сега бях съсредоточена върху нещо друго. Разбрах обаче защо Кристиан продължаваше да говори на тази тема.

— Било е грешка, семейството е погребало погрешен човек.

Не казах нищо.

— Случват се такива неща — добави той. — И то доста често, навсякъде по света. Спомняш ли си онзи случай от Китай, където преди няколко години един човек намерил уж мъртвия си брат?

— Не, но…

— Семейството било убедено, че са го погребали заедно с другите. Освен това обстоятелствата на смъртта са подобни на тези при Илона и Луиза.

Поех си дъх. Все повече навлизахме в разисквания, които исках да избегна на всяка цена. По дяволите, жена му и дъщеря му бяха мъртви, вече не можеше да им се помогне. Междувременно на Игор все още можехме да помогнем.

На него и на другите хора, които Архитекта би могъл да държи. И на онези, които този психар тепърва си е набелязал.

Поне ми се искаше да вярвам в това.

— Скоро ще съм там — казах. — Ще поговорим.

В Жолибож очаквах да видя апартамент на типичен вдовец, който от години живее сам и не може да се свърже с друга жена. Струваше ми се, че това ще бъде занемарено място, пропито от миризмата на никотин и алкохол.

Обаче се озовах в стерилен двустаен апартамент, който приличаше по-скоро на работно място, а не на жилище. В кабинета имаше бяла дъска като от лекционната зала.

Цялата беше изписана в черно, червено и синьо.

В самия център Страх беше сложил надпис „#апсида“ и бе нарисувал линии от него към следващите елементи. Беше очертал връзки, отбелязал хипотези и очевидно създаваше основите на някаква теория.

Но това не изглеждаше като плод на работата на учен. А по-скоро на работа на побъркан.

Вгледах се в тази паяжина, имайки чувството, че самата аз съм хваната в нея. Сложих проклетия пакет на пода и се вторачих в хаштага, пренебрегвайки въпроса на Кристиан дали искам да пия нещо.

— Какво е това? — попитах.

— Опитвам се да отговоря на няколко въпроса.

Приближих се до дъската.

— Успешно ли?

— В известен смисъл.

Погледнах през рамо и видях в очите му нещо, което дълго време не бях виждала. Намек за самодоволство.

— Всички са свързани — каза той. — Патриция, Замецки, Роговска и Игор.

Той пропусна Луиза и Илона, а на мен ми се струваше, че те трябва да бъдат включени във всички хипотези. Не без основание хаштагът се беше появил и в профила на Страховска.

— Как? — попитах. — Чрез теб? Ти каза, че нищо не те свързва със Замецки и…

— Не, не чрез мен.

— Тогава чрез кого?

— Не става дума за човек — отвърна той уверено. — Връзката е съвсем различна. И ми се струва, че я открих.

„Струва ми се“ не се връзваше с увереността в гласа му. Когато я долових, затаих дъх и осъзнах, че изведнъж се е появило нещо, което ми е липсвало досега. Надежда.

— Каква? — попитах предпазливо, сякаш можех да счупя някаква изключително крехка конструкция.

— Ще ти я покажа веднага след като говорим с Мариана Спорняк — отвърна той и посочи към вратата.

Нямах намерение да го забавям.