Ремигиуш Мруз
Хаштаг (37)

Теса

Обмислила бях много сценарии за това как Страх може да е бил задържан. Не очаквах обаче, че се е случило, когато се е опитал да посети имота.

— Проследили сте го? — попитах.

— Не. Не можехме да го намерим, защото не знаехме за апартамента, в който се криехте. Кристиан се е уверил, че никой няма да попадне на следите му.

— В такъв случай…

— Обаче наблюдавахме апартамента ви на „Левандув“ — продължи Шчербински, без да ми позволи да го прекъсна. — И представете си нашата изненада, когато видяхме Страховски там.

— Отишъл е в квартала ми?

— Не само в квартала. Влезе в апартамента.

— Невъзможно. Той нямаше ключ — отвърнах и поклатих глава. — Нито пък някаква причина да отиде там.

Подкомисарят се облегна назад в стола си, точно както правеше полицайката. Струваше ми се, че веднага ще ме попита дали наистина не знам нищо, или просто се правя на глупава.

— Не за първи път се сдобива с ключове — каза той. — Всъщност това се е случвало при много от жертвите.

— Жертви? — изстенах аз. — Кристиан?

В този момент бих била готова да приема, че наистина съм луда, ако това ще направи думите на полицая неверни. Но знаех, че с мен всичко е наред.

През цялото време беше наред.

— Той взе няколко чифта ваши панталони от апартамента на „Левандув“ — продължи Шчербински, без да обръща внимание на въпроса ми. — До момента предполагахме, че вие сте го помолили за това.

— Не.

— Значи не сте го изпратили до…

— Не — повторих.

Едва сега разбрах, че Страх е отишъл там, за да ми направи услуга. Решил е да направи жест, искал е да ми покаже колко го е грижа за мен, въпреки че не е било нужно да го прави — всичко останало го показваше ясно.

Или по-скоро той оставяше такова впечатление.

— После започнахме да го следим и накрая го хванахме, преди да изпрати друга пратка.

— Каква пратка? До кого?

— Тя съдържаше неговия манифест, озаглавен „Анамнезис“. Знаете ли какво означава това?

Знаех много повече.

— Спомняне — казах.

— Значи знаете за концепцията на Платон, твърдяща…

— Че някога всички сме си давали сметка какво е реално, а после сме забравили за това. Да, знам я. Доста добре, както вече казах на колежката ви.

Преместих стола си по-близо до масата и леко се наведох напред. Шчербински ме изчака да продължа, но ми трябваше малко време да събера мислите си.

Трябваше още веднъж да си повторя наум, че всичко това се случва наистина. Аз съм здрава, нищо лошо не се случва с мен. И никога по-рано не се е случвало.

— Моля ви, кажете ми, че се шегувате — казах най-накрая.

— Боя се, че не.

— Какво имаше в този манифест?

— Критика на съвременния свят, основан на парите.

— И това е всичко?

Нямаше нужда да отговаря, знаех, че това е само малка част от „Анамнезиса“ на Страх.

— Не — каза полицаят. — Целият манифест всъщност е едно голямо признание за вина.

Отпих от пепсито, защото имах усещането, че езикът ми ще залепне за гърлото.

— Страховски описва в него всяка от жертвите и обяснява защо ги е лишил от живота им. Патриция Спорняк заклеймява като използваща слабостта на другите хора, за да печели пари, Татяна Боршченко — като човек, който забогатява, като продава тялото си, Марчин Замецки — като…

— Олицетворение на цялото зло, свързано с банковата система — прекъснах го. — Да, знам, анализирах всичко това.

Заедно със Страх. Той беше предложил нови идеи, бе говорил за корпоративните грехове на Мажена Молса, за престъпленията на другите жертви и…

Божичко, колко от това, което ми беше казал, бе де факто признаване на вина, което не бях успяла да видя? И до каква степен беше успял да ме манипулира?

— Той беше на път да изпрати манифеста — заговори Шчербински. — Разбира се, не беше написал името и фамилията си и се беше погрижил да не можем да достигнем до автора на текста.

— Как… — промърморих аз. — Как го е подписал?

— Като Архитекта.

Не можех да преглътна слюнката си.

— Ако не беше фактът, че е отишъл за дрехите ви, вероятно щеше да изпрати писмото и да се върне на мястото, където ви намерихме. Нямаше да бъде разкрит и вие все още щяхте да бъдете главният заподозрян.

Поклатих глава, опитвайки се да насоча мислите си в правилната посока. Имаше толкова много неща, за които исках да попитам, толкова много неща, които исках да знам. Всички въпроси сякаш бяха извадени от контекста, мимолетни.

— А сега не съм? — попитах. — Главният заподозрян?

— Не.

— И писмото е достатъчно за това? В крайна сметка Страх може да го е написал, за да ме оневини.

— Намерихме и други доказателства.

— Какви?

— Предполагам се досещате, че не мога да кажа всичко.

— А аз, предполагам, се досещате, че трябва да знам. Трябва.

Не знам дали умолителният ми поглед сработи, или може би подкомисарят беше дошъл тук с мисълта, че ще ми каже повече, отколкото би си позволил в друга ситуация. Знаеше, че не съм извършител, а жертва. Една от многото, но може би най-засегната от това, което Страх беше направил.

— Задържахме го близо до мястото, където се криехте — каза той. — Веднага след като паркира до един от автоматите за пратки. Отвори багажника, вероятно за да вземе пратката, и тогава нашите служители го задържаха. В багажника, освен това, имаше няколко чифта панталони, покупки, малко инструменти и листовка с информация за доставяне на големи контейнери.

Последният елемент изглеждаше най-важен, защото именно на него наблегна Шчербински.

— Ставаше въпрос за доставка до вилната зона Жержен във Вавер — обясни той. — Благодарение на това стигнахме до малкия парцел, където Страховски е организирал своя… ъъ, команден център.

— Какво… какво открихте там?

Знаех, че от самото начало той се е насочвал към това.

— Най-вече плановете му — изрече тежко подкомисарят. — Не беше лесно да ги пресъздадем, защото явно преди време се е опитал да ги изтрие. В крайна сметка обаче успяхме да ги възстановим достатъчно, за да сме сигурни, че сме хванали правилния човек.

— Тези планове…

— Вие сте част от тях, толкова мога да ви кажа. Несъзнателно, разбира се.

Оставих кутията от пепси бавно и внимателно, сякаш беше пълна и се боях, че може да я разлея.

— Трябва да знам повече.

— Ще научите всичко по време на процеса. Поне по този въпрос.

При последните му думи почувствах вълна от надежда.

— А по други въпроси?

— Предполагам, че ще мога да разкрия малко…

Прекъснаха го, когато на вратата се почука. Униформеният, който надникна, не изчака разрешение да влезе вътре. Той хвърли трескав, напрегнат поглед на Шчербински.

— Господин комисар, може ли за момент? — попита и се върна в коридора.

Шчербински се усмихна извинително и се надигна. Увери ме, че ще отсъства само за момент и че скоро ще ми каже всичко, което е възнамерявал.

— Скоро ще можете да се приберете вкъщи — увери ме той и изчезна през вратата.

Този път не ме заключиха. И може би именно този незначителен факт ме накара да почувствам за първи път реалността на цялата ситуация. Вече не можеше и дума да става за това, че нещо си въобразявам.

Но каква е тази работа с родителите ми тогава? Със статиите на Май? Предупреждението на Мариана? И с всички онези неща, които не се връзваха?

Нямаше смисъл да търся отговори, поне не сега. Нуждаех се от повече информация от Шчербински, за да започна да сглобявам всичко.

Нямаше съмнение, че Страх ме беше изиграл перфектно. Беше се възползвал от моите чувства, беше ги използвал срещу мен и ме беше направил сляпа. Въпреки това, което самият той твърдеше, той беше този, който въвежда хората в пещерата, оковава ги във вериги и запалва огъня зад тях.

Погледнах баунтитата, събрах ги и ги хвърлих в ъгъла на стаята. После се върнах на мястото си и започнах да гриза кожата около ноктите си.

Подкомисарят се върна след четвърт час. Изглеждаше така, сякаш бе претърпял пълна метаморфоза за това кратко време.

— Какво стана? — попитах.

Той седна пред мен, без да каже нито дума.

— Надявах се да можем да ви кажем добри новини — започна той.

— Какви? И защо не можете?

Изведнъж ме обзе тревога. Може би не всичко беше такова, каквото ми се струваше? Може би бях разбрала погрешно думите му? Не, не. Те бяха съвсем недвусмислени и той нямаше да ми дава уверения, ако не беше сигурен, че съм наистина невинна.

— Страховски е имал мазе в парцела — започна подкомисарят. — Предполагахме, че ще намерим там поне някои от похитените. Включително съпруга ви.

Усетих, че леко се разтрепервам.

— Очаквахме да има и други подобни места. И че в едно от тях ще намерим или Павел Гервин, или Игор. Последните двама души, които изчезнаха.

Започнах да разбирам какви новини иска да ми каже.

— За съжаление не успяхме да намерим нито един от тях — продължи Шчербински. — Освен това следователите потвърдиха, че Страховски е закупил само този парцел. След задълбочено проучване на мазето се оказа, че…

Млъкна, и това ми подсказа, че ще бъдат потвърдени най-лошите ми страхове.

— Имаше следи от ДНК-то и кръвта на съпруга ви. На Гервин също.

Не знаех какво да отговоря, но не само аз имах проблеми с формулирането на мислите си. В резултат на това помълчахме известно време и имах усещането, че тази тишина стиска сърцето ми.

— Съжалявам — каза Шчербински.

— Но… може би… — започнах неуверено. — Може би го е преместил някъде? Намерили сте само следи от кръвта му, но не и него.

— Разбира се, ние не изключваме нищо, но сигурно осъзнавате, че това е малко вероятен сценарий. На Страховски не му е трябвало да премества съпруга ви, това би било ненужен риск.

Търсех трескаво някоя мисъл, за която да мога да се хвана — спасителен пояс, който да не ми позволи да потъна напълно.

— А ако е искал да направи място за някой друг? — предположих. — Той даде да се разбере, че Игор и Гервин са само началото.

— И не хвърли думите си на вятъра.

Вдигнах вежди, надявайки се да каже още нещо. Мрачното изражение на лицето на под комисаря обаче ме накара да мисля, че каквото и да добави, няма да подобри настроението ми. Вече беше зачеркнал Игор, добавил го беше в списъка на жертвите.

— Какво имате предвид? — попитах.

— Както вече казах, успяхме да възстановим част от плана на Страховски. И наистина, от него произтича, че трябва да има още жертви. Боим се, че е убил или отвлякъл още някого, но не знаем кой е той и къде може да бъде.

— Как така?

Полицаят безпомощно сви рамене.

— Откъде знаете, че още някой е застрашен?

— Благодарение на датата.

— Датата?

— Той е планирал всичко с точност до деня. И от календара му изглежда, че има още една жертва. Може би в друг град, затворена на подобно място.

— Може би мъртва — казах аз и той кимна.

Фактът, че Кристиан е подготвил всичко толкова прецизно, ме ужаси. Представих си, че стои пред черна дъска, една от онези, които си спомнях от лекциите, и пише всеки елемент от своя план.

Планира студенокръвно, предвижда всяко движение на опонентите си, без никаква емоция и с дълбокото убеждение, че никой или нищо няма да го изненада.

Но защо е направил всичко това? Наистина ли за да даде нещо на света? Дали се е ръководил от изкривено чувство за мисия и наистина е вярвал, че той е този, който ще освободи хората от веригите?

Или може би ставаше въпрос за мен? Можех лесно да си представя собственото си бъдеще, до което опасно се бях приближила. Страх щеше да ме държи в апартамента си години наред, може би десетилетия. Щеше да пазарува, да се грижи за мен, да ми осигурява нужното, да плаща сметките, да поръчва храна и най-сетне да избира нещата, които ще нося. Щеше да започне да решава всеки аспект от живота ми. Щеше да има пълен контрол.

Може би ставаше въпрос и за това, и за посланието му към света. Може би той беше намерил начин да постигне тези две неща едновременно.

Но не това ме притесняваше най-много, а неговата прецизна подготовка. Това ме накара да мисля, че Шчербински не е сгрешил за Игор. Кристиан не беше допуснал грешки, поне до ключовия момент, когато чувствата са взели предимство пред разума.

Бях потънала в мисли, без да забелязвам, че подкомисарят ме наблюдава. Изведнъж осъзнах, че нямаше причина да ме информира за следващата жертва.

— Защо ми казахте за това? — попитах.

— Защото имаме нужда от вашата помощ.

Това беше едно от последните неща, които очаквах да чуя. Но преди да успея да го помоля да се доизясни, Шчербински се наведе и извади от куфарчето папка с листа. Постави я насред масата и я затисна с показалеца си, сякаш беше преспапие.

— Какво е това? — попитах.

— Неговият манифест.

— Това?

Не мислех, че е толкова обширен. Очаквах по-скоро, че е събрал всичко на няколко страници. Изглеждаше обаче, че са няколкостотин.

— Нещо не е наред? — попита подкомисарят.

— Не, просто мислех, че е по-малък.

Изведнъж той започна да ме гледа по-внимателно от преди. Едва сега усетих тежестта на погледа му и не ми хареса особено. В него имаше нещо обвинително, сякаш колебанието ми беше, за да покажа, че в края на краищата няма да им помогна.

Дадох си сметка, че вършат добре работата си. Със сигурност бяха проучили миналото ми и знаеха, че още в първата година сме се сприятелили с Кристиан. Също така бяха наясно защо Страх е излетял от университета — и осъзнаваха, че сме имали връзка. Може би знаеха също, че заради мен двамата Страховски са се скарали и Илона е загинала.

Разбрах, че Шчербински до момента се е преструвал, поне отчасти. През цялото време трябва да е мислил, че или Кристиан ми е промил мозъка, или аз все още го обичам и затова не мога да мисля логично.

Възнамерявах да го освободя от тази заблуда.

— Ще направя всичко, което трябва — казах. — Не само за да ви помогна да намерите онзи човек, но и за да осъдите този кучи син.

На лицето на под комисаря се изписа задоволство. Подаде ми папката.

— Манифестът е само част от книга — каза той. — Страховски го е превърнал в последната глава от нея.

— Книга? — попитах.

— Да. Описал е всичко под формата на роман.

— За какво говорите?

Той отново почука с пръст по папката и аз погледнах първата страница.

На нея имаше заглавие.

„Младият лебед“.