Ремигиуш Мруз
Хаштаг (16)

В смъртта като в сън…
Стегни, Мокотув

Страховски принадлежеше към малката група бащи, които с истинско, неприкрито удоволствие помагаха за гледането на детето си. Когато работеше в университета, той охотно повиваше малката, къпеше я, приготвяше храната й и я слагаше да спи, когато имаше нужда. А това се случваше доста често.

След като беше уволнен дисциплинарно заради пребиване на студент, той продължи да прави всичко това. Всъщност имаше даже още повече задължения, защото нямаше друг избор — Илона не само се върна на работа, но и пое всички възможни извънредни часове.

По това време обаче той вече не обичаше да се грижи за детето. Макар че тази дейност не се превърна в мъчение за него, правеше всичко машинално, без дори да се замисля.

Беше изпаднал в ступор, от който не можеше да го измъкне дори смехът на Луиза. Тих, невинен, искрен смях, който прозвучаваше без видима причина. Преди се беше умилявал от него, сега едва го забелязваше.

Единственото, което откъсваше Кристиан от ступора, беше звукът от входящ есемес, за което Илона често го упрекваше.

Когато една вечер сигналът прозвуча и той почти скочи от стола, тя изсумтя под нос и поклати глава.

— Не е нужно да бързаш толкова — каза тя. — Нямам намерение да чета съобщенията ти.

Страх вдигна телефона от масата и първо прочете съобщението, после погледна жена си.

— Оферта за кредит? — попита тя с подигравателен тон.

— Не.

— И какво е тогава?

— Нищо важно.

— Нищо важно от кого?

Кристиан се върна в креслото, но седна така, че жена му да не може да надзърне през рамо. Явно се напрегна, но не отговори.

— Какво пък… — каза Илона. — Поне не лъжеш.

— За какво говориш?

— За свинята, Страх. За дебелата, миризлива свиня.

Кристиан сви устни.

— Наистина ли е необходимо да го правиш? — попита той.

Илона се засмя безпомощно, което всъщност беше най-красноречивият отговор.

— А ти? — отговори тя.

Погледнаха се безмълвно, достатъчно продължително, за да стане ясно, че това е типично обявяване на брачна война. Или по-скоро начало на битка, защото Страховски имаше усещането, че конфликтът продължава непрестанно.

— Не можеш ли да престанеш? — добави Илона.

— Не се срещам с нея.

— Глупости.

Кристиан погледна към детската стая. Луиза спеше и вероятно само заради това съпругата му си беше позволила да извади тежката артилерия.

— Не съм идиот — каза тя. — Знам, че не ходиш на шибани разходки в „Лаженки“, срещаш се с нея.

— Не се срещам.

— Храните шибаните патици? — продължи тя с по-остър тон. — Хвърляте ли нещо на катериците? Седите ли на пейките? Купувате ли вафли от прозореца до двореца „На Вода“? Или може би набивате палачинки в „Тру Мадам“? На нея, мамка му, сигурно й тече по брадичката и…

— Престани.

Тя докосна с пръст телефона и рязко се надигна.

— Ти престани — каза тя. — Тази кучка разруши цялата ти кариера, лиши те от източник на доходи и прецака цялото ни семейство, а ти продължаваш да се срещаш с нея? Какво ти става?

Страх мълчеше. Това беше най-добрият изход.

— Превъртял ли си? Трябва ли да надебелея, за да поискаш отново да ме чукаш? А?

Тя застана пред него и той инстинктивно изключи мобилния си телефон и го пъхна в джоба си. В тази ситуация мълчанието и пасивността не можеха да помогнат. Единственото спасение беше бързото оттегляне от полесражението.

Илона успя да подхвърли още няколко неприлични епитета, преди той да успее бързо да намъкне нещо и да тръгне към изхода.

— Невероятно… — чу, докато излизаше в коридора.

Когато затвори вратата след себе си, си пое дълбоко дъх. Съпругата му не беше права, поне не напълно. Всеки път, когато й казваше, че отива на разходка до парка „Лаженки“, той наистина отиваше там. Сам, ако не се броят всички тези натрапливи мисли, които го придружаваха.

Всеки път тръгваше от Стегни по един и същи път, през градините и после в парка „Морско око“. Отнемаше му около половин час с бърза крачка, за да стигне до „Лаженки“, понякога четиресет минути.

Нямаше сили да тича. Опитва се няколко пъти, но след километър или два спираше без никаква воля и енергия да продължи. Замени тичането с разходки — те не му дадоха инжекциите с ендорфин, но бяха добри за убиване на времето. И за прочистване на мислите, доколкото е възможно.

Илона обаче беше права, що се отнася до самия факт на срещите с Теса.

Известно време след събитията в сграда А те не контактуваха. И двамата се бояха, че университетските власти ще добавят към побоя над Веда-Лендовски още и обвинението за връзка със студентка. А това вероятно щеше да накара Теса да се сбогува с университета.

Самият младеж не казваше нищо по този въпрос, макар че Страх не можеше да разбере защо. Очакваше, че ще бъде точно обратното и Веда-Лендовски ще вдигне страшен скандал. Ясно беше обаче, че си има някаква причина да не го прави.

Кристиан се срещна за първи път с Теса, след като го изхвърлиха. Уговориха се за Централна гара, решавайки по някаква причина че трябва да се придържат към старите си обичаи.

Може би в това имаше абсурдно очарование, а може пък благодарение на това чувството им за вина намаляваше. Така или иначе, нито един от двамата нямаше намерение да предлага срещи на друго място.

Виждаха се на гара Гданска, на Източна и понякога дори на „Алейе Йерусалимске“ при Западната гара. За разнообразие ходиха няколко пъти до фабричната част на Таргувек, на товарната гара.

Днес Страх трябваше да се срещне с нея точно там. Но едва след като е направил обиколката си около парк „Лаженки“. По това време на годината гишето с гофретите беше затворено, но той влезе в кафенето да си вземе лаваца и палачинки с ягоди.

Стигна до Таргувек с градския транспорт. Откакто беше загубил работата си в университета, се стараеше да пести и двайсет и четирите злоти, които беше дал в „Тру Мадам“, всъщност изчерпваха дневния му лимит.

Нещата бяха зле, нямаше намерение да крие това от себе си. Илона не печелеше много, а Луиза имаше все по-големи нужди. За щастие нямаха никакъв кредит, жилището си в Стегни бяха получили по наследство от родителите на Илона.

Тя живееше там от детските си години. Прекарваше цели часове на пустия колоездачен маршрут, скиташе около езерото Черняковски, през седмицата си пийваше в крепостите на „Трускавецка“, а в неделя ходеше в амфитеатъра. Всичко това Страх научи от разказите й. Самият той се чувстваше чужд в този район и в това жилище. Може би и в този брак.

С Теса беше различно. Всеки път, когато се срещаше с нея след дълга раздяла, той се чувстваше така, сякаш се връща у дома след дълго и изтощително пътуване. И този път беше така.

Едва я забеляза как излиза иззад старите сгради до коловозите, и всичките му проблеми сякаш изчезнаха. Трябваше да признае, че за последен път се беше чувствал толкова добре във вилата си.

В Убежището. Когато стоеше пред времевата линия и се наслаждаваше на плановете си.

Двамата с Теса се поздравиха както обикновено. Без физически контакт, но с взаимна потребност да стигнат до него. После повървяха към Антонинов, без да говорят много. Кристиан очакваше това — знаеше, че момичето обикновено се нуждае от около четвърт час, за да започне.

Помнеше първия им накъсан от многобройни паузи разговор, сякаш е бил днес. На „Варшава Виленска“, в предишния живот. Той спомена за апсидите и се разпростря върху тях, накрая Теса взе думата и се разприказва, доколкото можеше.

Сега трябваше да бъде нещо подобно. Седнаха пред малка изоставена сграда, която някога сигурно е била контролно-пропускателен пункт, а днес всъщност беше просто обезобразен скелет, изпръскан с графити.

— Преди да тръгна, имах малко неприятности — каза Страх.

Теса го погледна с изненада.

— Защо?

— Ти как мислиш?

— Чакай… — изстена тя, като откъсна поглед от железопътните релси, които сякаш завиха завинаги. — Илона знае, че се срещаш с мен?

— Почти сто процента е сигурно.

— Но… Господи, откъде?

— Досетлива е.

— Прочела е някой от есемесите?

— Възможно е. Не ги изтривам, а телефонът обикновено лежи на масата в хола.

Тя го погледна в очите, но бързо се извърна.

— Трябва да бъдеш по-внимателен — каза тихо, сякаш си признаваше за някакво тежко престъпление.

— Защо?

Въпросът изглеждаше съвсем основателен, но подобно на съпругата му, и Теса не споделяше гледната му точка.

— Сигурно се шегуваш — каза тя.

— Не.

— Питаш ме защо трябва да криеш по-добре от жена си, че се срещаш с…

— С кого? — прекъсна я той и се обърна към нея. — С приятелка?

— Мисля, че не е точната дума.

— А коя е?

Беше насочил разговора към тази тема не без причина. В края на краищата беше необходимо да се разсеят някои съмнения и да накара момичето да осъзнае, че отношенията им трябва да бъдат уточнени.

— Коя е, Теса? — повтори той.

— Мен ли питаш за това?

— Да.

— Може би е най-добре да запиташ първо себе си.

Тя погледна в гърдите му, сякаш искаше да добави нещо за онова, което е в сърцето му, но в последния момент го сметна за твърде тъжно. Не за пръв и не за последен път. Страховски имаше усещането, че момичето премълчава много повече, отколкото му казва.

— Запитах се много сериозно — отвърна той.

— И какво се оказа?

— А ти какво би искала да се окаже?

Въпросът остана без отговор. От далечината се разнесе монотонното бавно тракане на приближаваща се товарна композиция.

— Със сигурност не приятелка — каза тя накрая. — Това не е дори подценяване, а направо шамар.

— В такъв случай този вариант отпада.

— И какво остава? — попита тя малко по-рязко. — Любовница? Кандидатка за любовница? Потенциална любовница? Държанка? Странично развлечение?

Вече я познаваше достатъчно добре, за да знае, че най-накрая ще стигне до конкретиката. Достатъчно беше да я постави в отбранителна позиция, в която тя за момент ще отстъпи, а след това ще реши да атакува — сякаш изведнъж я е раздразнило, че някой да иска да използва слабостите й.

Това му напомни за изпита, когато тя избяга от кабинета му.

— Коя съм аз за теб? — продължи тя. — И какво искаш от мен всъщност?

— Мисля, че знаеш отговора.

— Аз не мисля така.

Кристиан леко се усмихна, което бе прието с явно разочарование от Теса.

— Какво те развесели толкова?

— Нищо. Просто си помислих, че няма нужда да отговарям.

— Защо така?

— Защото ти си един от онези хора, които не задават въпроси, ако не знаят отговорите.

Тя отвори уста, сякаш машинално искаше да го упрекне за прекалено лекия тон и усмивката. Разчиташе на това лицето й изведнъж да се отпусне, но не стана така. Теса стисна устни, а бузите й почервеняха.

Изправи се толкова бързо, че сигурно й се зави свят. Залитна, но когато той понечи да й помогне, тя махна с ръка.

— Защо изобщо се срещаш с мен? — попита момичето.

— Теса…

— Доставя ти удоволствие да ме измъчваш? Това ли е?

Както по време на последния подобен разговор в кабинета му, той не знаеше какво да отговори.

— Трябва да си наясно колко трудно е за мен — добави тя. — И заради това, че когато се прибера вкъщи, в мислите ми все още съм с теб. Връщам се с теб в апартамента ти, където те чака жена ти. И се терзая, като виждам във въображението си… вас. Твоят живот с нея. Животът ти без мен.

Тя вдигна поглед, затвори очи и поклати глава.

— Какво правиш, Страх? Какво правим?

Той искаше да каже, че нищо лошо, защото това беше истината. Ако Илона можеше да види срещите им, тя със сигурност много щеше да помисли, преди да го обвини, че има връзка.

А може би не. Може би щеше да види повече от онова, което се вижда на пръв поглед. Най-лошият вид предателство. Не физическо.

— Знаеш ли колко пъти съм си повтаряла, че няма да се виждам повече с теб? — продължи Теса.

— Чакай…

— Това няма смисъл, защото на първо място, имаш съпруга, а на второ… — Тя разпери ръце, а след това плесна с отвращение закръгленото си рамо. — Второ това, мамка му!

— Теса…

— Дори и да исках да имам връзка с теб, това е проклета гадост…

— Успокой се.

Тракането на влака стана още по-силно и Теса започна да се отстъпва към релсите. Кристиан видя, че очите й искрят и погледът й става отсъстващ.

— Какво правиш?

— Това, което трябваше да направя преди много време. Онова, което съм опитвала да направя. И което никога не успях да направя.

Той направи крачка към нея и тя започна да отстъпва още по-бързо. Страх веднага спря.

— Не се приближавай — каза тя.

— Успокой се — повтори той, като леко вдигна ръце. — Всичко е наред.

— Нищо не е наред.

Той преглътна с усилие. Знаеше за всичките й опити за самоубийство, но предполагаше, че те ненапразно са били неуспешни. Сега обаче нещо сякаш се беше променило.

Отне му няколко секунди, за да разбере какво. Към всичките проблеми на Теса се беше добавил още един.

Той.

— Не мога да се самоубия — каза тя, но продължи да отстъпва към релсите. Звукът на влака се усили. — Не мога дори да измъкна от теб това, което…

— Питай — каза Страх. — Ще отговоря на всички въпроси.

— Коя съм аз за теб?

Тя се спря и Кристиан си отдъхна. Опита се да прецени колко далеч е композицията и с колко време разполага, но твърде рядко идваха тук и той не се ориентираше добре.

— Коя? — попита тя със сълзи в очите си. — Тази дебела свиня, за която Илона говори през цялото време? Кучката, която е унищожила целия ти живот? Отнела ти е бъдещето, унищожила е кариерата ти?

— Ти нямаше нищо общо с това.

— Имах. Ако не бях аз, сега щяха да те хабилитират.

Тя отстъпи още няколко сантиметра към релсите. Кристиан видя във въображението си обезобразеното тяло, лежащо върху тях. Той веднага прогони видението и се съсредоточи върху това, което трябваше да каже.

— Разнообразие? — продължи Теса. — Защото ти е прекалено добре със съвършената ти съпруга? Имаш нужда от отдушник, за да не забравяш колко скапан е светът всъщност?

— Не.

— В този случай коя? — извика тя. — Коя съм аз за теб?!

Той пристъпи и протегна ръка към нея. Отново се наложи да спре, защото Теса почти отскочи назад.

— Отговори ми!

— Не мога — каза тихо той и отново вдигна ръце. — Защото каквото и да кажа, ще бъде недостатъчно.

Теса се втренчи в него, дишайки тежко.

— Нямам подходящите думи, разбираш ли? — добави той. — Търся те във всеки човек, когото срещам. Мисля за теб в най-важните и най-съществените моменти от живота ми. Понякога ми се струва, че ти си причината за всичко. Всяка надежда, която изпитвам. Всеки сън, който имам, и всеки, който очаквам. И аз ще чакам, без значение колко дълго.

Тя застина с безизразно лице. Той разчиташе на някакъв отговор, но Теса очевидно нямаше намерение да му го даде. Страх потисна нуждата да се приближи още малко.

— Понякога се събуждам от тези сънища само за да се залъгвам с тях в реалността — добави той тихо.

Накрая тя се раздвижи, избягвайки погледа му.

— Не го прави — каза той.

— Какво?

— Не извръщай поглед — каза Кристиан и си пое дълбоко дъх. — Искам да видя очите ти. Трябва да ги видя. Знаеш ли защо?

Нямаше намерение да чака отговора й.

— Защото виждам в тях бъдещето си. Нашето бъдеще. Още шейсет, или може би повече години, прекарани заедно. Виждам и всички онези хора, които до втръсване ще ни питат как сме се събрали. Виждам как се прегръщаме, смеейки се, и всеки път с охота разказваме за дългия път, който е трябвало да изминем.

— Страх…

— Сега съм с някого, с когото мога да живея — прекъсна я той. — Искам да бъда с някого, без когото не мога.

Той рискува да пристъпи към нея. Този път тя не отстъпи. За момент никой от тях не се обади и погледите им сякаш бяха сплетени. Отчаянието, което бе видял в очите на Теса, бавно избледняваше.

— Чуваш ли се какви ги говориш изобщо? — попита тя.

— Силно и ясно. И не от днес.

— Това някакви гласове ли са? — добави тя малко по-отпуснато. — В главата ти?

— В главата и в сърцето.

— Звучи като признак на лудост.

Той потвърди с леко кимане. Все още имаше чувството, че ако направи някакъв непремерен ход, Теса веднага ще се отдръпне. Беше при самите релси и влакът не беше далеч. Не беше нужно много, за да стане трагедия.

— Луд ли си, Страх? — попита тя.

В гласа й имаше нотка на топлина, която го успокояваше.

— Предполагам, че трябва да съм, тъй като съм решил, че такива сълзливи аргументи ще ти въздействат.

Тя леко се усмихна.

— Въздействаха ми — каза.

— Имам още от тях.

— Тогава ги запази за друг случай — каза Теса, а усмивката й стана още по-изразителна. — Защото сега ме спечели.

— Така че остава само да доведа сълзливото дело докрай.

— Тоест?

— Да те прегърна и да те целуна.

Малко не му достигна, а думите му изчезваха в силния, почти оглушителен рев на приближаващата се товарна композиция. Кристиан се приближи към Теса, без да чака реакцията на думите си. Той не се нуждаеше от нея. Знаеше, че това е единственият момент, който определя целия им бъдещ живот.

Но беше избързал, твърде много. Не беше помислил, че природата на Теса, страхът й от нарушаване на комфорта, срамежливостта й и култивираният с години страх от всякаква интимност могат да му попречат.

Момичето реагира инстинктивно. Направи малка, едва забележима крачка назад.

Това беше достатъчно.

Преди Страх да съобрази какво се е случило, вече беше твърде късно. Теса се препъна и падна назад. Точно пред връхлитащия влак.