Ремигиуш Мруз
Хаштаг (3)

Теса

Чувствах нетърпеливия и недоверчив поглед на Игор, но нямах очаквания отговор.

— Не ми помагаш, като ме зяпаш — казах.

Той поклати глава и посочи с пръст снимката на екрана.

— Как не можеш да я познаеш? — попита той.

— Ей така. Виждам я за първи път в живота си.

Игор се изправи и ме сграбчи за раменете, сякаш съм загубила равновесие.

— Та тя следваше заедно с нас.

— Как така? — изумих се аз.

За пореден път се вгледах в монитора, но знаех, че това няма да промени нищо. След толкова много часове взиране в това момиче послеобразът й вече се бе загнездил под клепачите ми. Нямаше смисъл да се заблуждавам, че ще си спомня нещо.

— Не знаеш и това място?

— Не.

— Това е „Вибжеже Пуцке“.

— Може и да е…

— Не — твърдо заяви Игор. — Това е зад „Кожмински“, зад градинките.

— Никога не съм била там.

— Нима? — попита той с недоверие, сякаш наистина беше нещо невероятно.

Може би той беше ходил там със състуденти. Районът приличаше на подходящо място, където да се изпият една-две бири между лекциите. Когато ставаше въпрос за купони, Игор не се различаваше от по-голямата част от студентите. Също така не пропускаше да използва дупките между лекциите, за да допълни нивото на алкохол в кръвта си.

Никога не се бях присъединявала към него, дори след като се събрахме. Бях от тези, които се чувстваха длъжни да присъстват на всяка лекция. Вероятно това беше резултат от факта, че винаги съм ценяла стойността на парите — щом плащах за обучението, трябваше да се възползвам от всичко, което ми предлага то. Пропускането на лекции щеше да означава хвърляне на пари на вятъра.

Да, това е очевидна глупост.

Не се присъединявах, защото се боях от контакти с приятелите на Игор. Бях уплашена от самата мисъл, че той ще изчезне за момент и ще ми се наложи да говоря с някого. За какво ще си говорим? Как да поддържам разговора? И какво ще направя, ако темата се изчерпи и не мога да премина на друга?

Благодаря много, но предпочитам да присъствам и на най-скучната лекция. В безопасност, заета със собствените си дела, без да се притеснявам за такива неща.

Освен това не обичах да пия алкохол в компания. Разбира се, благодарение на него леко се отпусках, но бързо разбрах, че цялата подпухвам, а бузите ми стават червени.

— Ходили сте там на бира? — попитах, сякаш това беше най-важното нещо в момента.

— Понякога. По-често в Жеран^[1].

— Ами да.

— Понякога в „Йолка“.

— Йолка?

— Един бар малко по-нататък, от другата страна на „Ягелонска“ — каза Игор, присядайки на бюрото си. Гледаше ме сякаш съм дошла от някакъв друг свят. — Понякога се чудя дали наистина сме учили в един и същи университет, Тес.

Така беше, но всъщност невинаги го усещах. От време на време оставах с впечатлението, че студентите от всяка специалност вървят по свой собствен път. Най-голямото разминаване беше между тези от правото и тези от управление и финанси. Първите нямаха представа от бара „Йолка“, те ходеха в бирарията в Аркадия — и то само ако ги притискаше времето. Подобно беше и с онези от престижната специалност „Управление“. За мен, в социологията, беше малко по-различно, както и за Игор в европеистиката.

При всички тези разделения замалко изобщо да не се срещнем. За щастие часовете на един от младите преподаватели, Кристиан Страховски, ни събраха. Всички го наричаха „доктор Страх“, но го правеха с известно нежелание и със симпатия.

Противно на онова, което предполагаше прякорът му, изпитите при него се радваха на висок процент успеваемост. Беше един от онези, които не слагаха прът в колелата на студентите, а им осигуряваха попътен вятър.

Освен това той ръководеше научен кръжок, където се запознах с Игор. Не помня много от първата ни среща, защото бях толкова напрегната, че можех да се съсредоточа само върху телефона си. „Моторола“ V3 с капак, доколкото си спомням. Тогава беше чудо на техниката, сега играчките от „Лидъл“ имат по-добри параметри.

Прокарах ръка през косата си, опитвайки се да отклоня мислите си от миналото.

— Мисля, че наистина съм живяла в малко по-различен свят — казах.

Игор се усмихна леко и кимна.

— Докато не създадохме свой собствен — отбеляза той.

Това беше напълно основателна забележка, защото откакто започнах да се срещам с Игор, животът ми се промени до неузнаваемост. От самотно, изпълнено със срам съществуване преминах към луксозната му версия. Това се прояви както в сериозните, така и в тривиалните въпроси. Дори и в това, че по-рано след няколкочасов маратон по гледане на сериали имах угризения и се чувствах неуютно от количеството прахосано време. А сега гледането на цял сезон на някоя продукция на „Нетфликс“ беше приятна форма да прекарваме времето заедно.

Погледнах към Игор и после към аметистовия череп на бюрото. Само дано да не се забъркваме в нещо, което може да застраши нашия свят, помислих си. Нямаше да го преживея.

Но се налагаше да призная, че всичко това не е съвпадение. Някой ми беше изпратил нарочно тази пратка. Хаштагът и съмнителната естетика на украшението също имаха някакво предназначение.

Игор все още беше блед като стена, сякаш беше разпознал на снимката някакъв дух.

Посочих момичето, стоящо на „Вибжеже Пуцке“.

— Коя е тя?

— Коя беше — поправи ме съпругът ми.

— Умряла е?

— Трудно е да се каже.

Погледнах го раздразнено.

— Виж какво…

— Добре де, добре. — Той вдигна ръце, давайки знак, че ще стигне до същността. — Това е Патриция Спорняк.

Името ми изглеждаше познато. Беше характерно, лесно запомнящо се. Но не го свързвах с никого.

— Наистина ли не я помниш?

Поклатих глава.

— Не познавам такъв човек.

— Не, разбира се, че не — призна той най-накрая и леко се удари по челото. — Не си имала възможността да се срещнеш с нея. Но това не променя факта, че поне трябва да си чула за нея.

Намръщих се.

— Защо?

— Защото тя изчезна една година преди да дойдеш в „Кожмински“. Момичето учеше финанси и банково дело, вече завършваше. Ако си спомням правилно, беше четвърти курс. Мисля, че по средата на четвърти курс, защото се случи някъде преди зимната сесия или по време на нея.

Взрях се в монитора.

— Била е студентка?

— Така следва от това, което ти казах, Тес.

Ровех из паметта си, но ми беше трудно да си спомня нещо по този повод. Със сигурност по онова време не съм знаела за нея, иначе щях да си спомня поне малко. Трябва да съм чула нещо по-късно, може би в някакъв разговор.

Имах смътен спомен за изчезнало момиче от „Кожмински“, но нищо повече. Със сигурност щеше да се говори повече за това, ако се беше случило в средата на семестъра, фактът, че се случило около коледната ваканция, определено е спомогнал за това да има дистанция между студентите и събитието.

— Поне не си ли гледала новините тогава?

— Преди матурата?

Той ме погледна със съмнение.

— Това отговор ли беше?

— Мда — потвърдих. — Тогава съм била заета да търся най-добрите учебници по гражданско право и история. И освен това вероятно съм гледала последния сезон на „Наркомрежата“ и първия на „В обувките на Сатаната“.

— Спорняк като че ли изчезна още преди да се появи Уолтър Уайт^[2].

— Няма значение — казах. — Тогава не ме интересуваше особено какво се случва във Варшава.

Не можех да кажа същото за останалите жители на Нови Двур Мазовски, където съм родена и израснала. Понякога имах усещането, че всички там живеят варшавски живот, а вечер пристигат с колите си в домовете си за няколко часа хибернация.

Във всеки случай, аз не принадлежах към тази група. Прекарвах времето си или забила нос в книгите, или пред компютъра. И може би затова ми е убягнал случаят с изчезналата студентка.

— Какво е станало с нея? — попитах.

— Стопи се.

— А по-конкретно?

— Един ден изчезна. Ако си спомням правилно, една сутрин тя просто не отишла на работа. Работела в областта на финансовите консултации, тогава такива компании никнеха като гъби след дъжд, защото хората трябваше да се спасяват. Няколко месеца по-рано се срина „Лемън Брадърс“ и до края на годината Федералният резерв понижи лихвените проценти до исторически ниски нива. Знаеш как беше.

— За щастие, не.

Игор махна с ръка, придърпа един стол и после обърна лаптопа към себе си. Бързо зададе търсене в Гугъл и след известно време пред нас се показа цялата информация. Достатъчно оскъдна, като се има предвид аурата на тайнственост, свързана с изчезването.

— Типично — отбелязах. — Много малко надеждна информация в Уикипедия и два пъти повече конспиративни теории във „Факт“ и разни „Супер Експреси“.

В сравнение с вдигналия се шум по време на случаите „Ева Тилман“ или „Ивона Виечорек“, историята с Патриция Спорняк изглеждаше почти пренебрегната. Бързо разбрах защо е така.

Всичко беше заради красотата. Патриция определено играеше в най-нисшата лига. Всъщност не можеше да се похвали дори със средна привлекателност. Или казано направо: беше грозна.

Някога бях попадала на социологическо проучване на това явление. Авторът беше демонстрирал, че обществото бива нездравословно увлечено от подобни случаи, когато става въпрос за дете или красиво младо момиче и има вероятност да е имало престъпление. И този последен елемент беше ключов. Тогава не само се интересуваха от случая, но и го превръщаха в главно събитие в живота си.

Нищо чудно. Дюркем пише, че в края на XIX и началото на XX век престъпленията сплотяват обществото. Нещо повече, те създават колективно съзнание, което е основният градивен елемент на всяка общност.

Според него престъпленията не са дисфункция. Не са болести, защото съществуват повсеместно. Подобно на съня при човека, те са необходимост — нещо, без което тялото не може да функционира. В комбинация с наказанието, те оформят разбирането за добро и зло в обществото. Дават основата на морала. И често дефинират народите.

Съгласна бях с Дюркем. И виждах в това най-важната причина, поради която хората с такава охота се ангажират с всякакви случаи, където, от една страна, има несправедливост, а от друга — очакване тази несправедливост да бъде отстранена или компенсирана.

Изчезването на малко дете предизвикваше болезнено желание да се намери извършителят. Изнасилването на момиче, почиващо в Италия, и пребиването на гаджето му, изискваха прилагане на наказание. Смъртта на красиво момиче в Египет пораждаше необходимостта да се открие истината.

Когато наблюдавах какво става в случая с Магдалена Жук, която беше по-красива от доста моделки, смятах, че този процес е стигнал до своя апогей. Във Фейсбук бяха създадени групи, които приканваха хората да се присъединяват и да коментират, гарантирайки липса на цензура и обещавайки нови теории за смъртта на полякинята в Египет. Потребителите на Ютюб се надпреварваха да създават клипове, а порталите — да публикуват аматьорски материали, спомени от приятели и членове на семейството. В Египет отиваха поклонници, за да разследват въпроса на място — но всичко това бледнееше в сравнение с шума в интернет.

Няколко събития от този тип можеха да разчитат на изключителна публичност. Но изчезналите в страната и в чужбина поляци в крайна сметка бяха много повече от няколко. Според полицията — около седемнайсет хиляди годишно.

Патриция Спорняк беше от тези анонимни хора, за които медиите дори не знаеха. Може би „Варшавски живот“ или някой друг местен вестник е написал за нея. Но като се изключи това, момичето беше изчезнало не само буквално, но и в колективното съзнание.

До този момент.

Докато внезапно, след всичките тези години, не беше изпратила туит.

Но какво означаваше той? И каква връзка имаше това с мен?

Със сигурност имаше значение това, че сме следвали в един и същи университет. Но ми беше трудно да си представя защо след години напълно непознатото момиче ще посочи точно мен.

Тръснах глава, осъзнавайки, че Игор ми говори.

— Спомням си добре, тя работеше в един от офисите близо до „Аркадия“. Един ден просто не отишла на работа. Останалите служители не се заинтересували особено, защото очевидно не била много харесвана. Едва на втория ден полицията била информирана, че нещо не е наред.

Осъзнах, че докато съм се взирала безсмислено в монитора, без да знам какво има на него, Игор е освежил знанията си за изчезването на Патриция.

— Още същия ден полицията влязла в наетия апартамент в Таргувек, но не намерили нищо.

Концентрирах се върху статията, която той четеше. Това беше кратко резюме на уебсайта на варшавския отдел на Националната информационна система. Авторът беше включил вътре всичко, от което се нуждаех.

Описанието на Патриция даваше добра представа за това каква личност е била. Не е имала много познати, успехът й в университета бил по-скоро среден, с нищо не се откроявала от тълпата. Сива мишка.

Когато я видели за последен път, напускала офиса в деня преди изчезването си. В апартамента й не били намерени нито чантата, нито обувките, нито дори портфейлът й. Следователите смятали, че ако е имало някакво престъпление, то се е случило веднага след като е приключила работа. По всяка вероятност изобщо не е стигнала до жилището си.

Прекъснах потока на мислите си, когато Игор отмести стола си. Направи за себе си кафе американо, а за мен капучино. Аз не приемах кофеина в друга форма. Кафето без мляко беше за мен като пица без кашкавал, а латето — като разтопен кашкавал с примес от брашно. Капучиното беше златната среда.

Отпих, четейки подробностите по случая. В следващата част на статията не открих нищо съществено. И нищо, което би ми помогнало да разбера защо съм получила пратката.

Игор отново седна на ръба на бюрото. Засърба, защото знаеше, че това ми действа на нервите.

Блъснах го по крака, но той изобщо не обърна внимание на това. Беше се съсредоточил върху лист хартия, който лежеше на бюрото.

ТЕСА

#апсида

Когато отворих пакета, си помислих, че е течение на времето това ще ми заговори повече. По всичко личеше обаче, че ще бъде точно обратното. Колкото повече време минаваше, толкова по-объркана се чувствах.

Взех страницата и я огледах внимателно, сякаш можеше изведнъж да се е появила някаква допълнителна информация. После я сложих на бюрото и поставих черепа върху него.

Игор нервно потрепна.

— Мисля, че някъде съм виждал подобна дрънкулка.

— Къде?

— Не знам, но…

Очите му се присвиха леко и се разшириха, сякаш в главата му стана експлозия.

— Онзи кучи син имаше нещо такова!

— Какво? — изстенах аз. — Какво пак…

— Страх — каза той. — Виждал съм такъв череп няколко пъти у Страх.

Игор се пресегна към него със замах.

— Не го носеше на лекциите, но го държеше при себе си в занятията на кръжока. — Той ме погледна и разпери ръце. — И това ли не помниш?

— Не.

— Това е добре. И най-добре би било да изтриеш този кучи син от паметта си.

Не отговорих.

— И да забравиш това, което той направи.

Станах и отидох до машината за еспресо. Имаше още половин чаша капучино, но нямах намерение да си доливам. Просто исках съпругът ми да не види как се изчервявам.

— И заради което го изхвърлиха от университета — добави той.

Натиснах съответния бутон и спрях машината, преди кафето да се излее през ръба на чашата.

— Тес?

Взех голямата си половинлитрова чаша и се обърнах към Игор. Бях наясно, че кофеинът и кипналото мляко са лош заместител на онова, което ми трябваше в тази ситуация. Преди да се върна при бюрото, взех кутия сладолед от фризера.

Не се замислих много, преди да избера — това беше любимият ми. „Грицан“ бял шоколад. Със същия обем като кафето ми. Само че е около осемстотин и четиресет калории повече.

Да, броях ги. Във всичко. Като се започне от чаша зеленчуково-плодов коктейл, където имаше около двеста, и се стигне до капричозата — около три хиляди. Сладоледът беше някъде по средата на скалата, можех да се успокоявам, че винаги има и по-лошо.

Седнах на бюрото и започнах бавно да смъквам първия слой шоколадови люспи. В началото винаги беше лесно да се наслаждавам. На втората или третата лъжичка обаче щях да им се нахвърля като невидяла.

— Той имаше същия аметист — каза Игор. — Сигурен съм в това.

— Това не означава нищо.

— Това означава повече, отколкото си готова да признаеш — отвърна той твърдо. — И трябва да кажеш на някого за това.

— На кого, на полицията? — изсъсках аз. — Какво точно да кажа? Че съм получила пратка и че едно момиче изведнъж е изпратило туит почти десет години след изчезването си?

— Слушай…

— И че тя се развлича с нищо незначещи архитектурни хаштагове?

— Ако се е появила някаква следа, полицията трябва да знае.

Той беше прав, разбира се. И много добре разбираше защо се съпротивлявам, макар че самата аз не бях готова да си го призная. Не исках да се окажа в центъра на вниманието. А знаех, че това ще се случи веднага щом информираме полицията.

Всички щяха да се съсредоточат върху лицето, което е получило пратката. И върху Страх, ако това наистина е неговият череп.

— Знаеш ли къде е той сега? — каза Игор.

Нямаше нужда да уточнява кого има предвид. Дори и да не говорехме за него, презрението, с което произнесе думата „той“, можеше да се отнася само за един човек.

— Не.

— Не поддържаш ли връзка с него?

— Не — повторих. — Защо да го правя? Ти самият имаше добри отношения с него, навремето май даже му беше домашен любимец.

— Но не съм аз този, който е въздишал по него.

Наведох глава и се съсредоточих върху сладоледа, като го разбърках с лъжичката.

— След като го изритаха, не се чу нищо за него — подхвърлих, колкото да кажа нещо. — Дори ако някой е искал да поддържа контакт с него, не би имало начин.

Подозирах, че Игор ще промърмори под носа си още някоя забележка относно това, че аз бих била първият човек, който определено би намерил някакъв начин. Той обаче напълно ме пренебрегна, съсредоточавайки се върху лаптопа.

Отне ми известно време да забележа, че е отворил Туитър. Порталът се обнови автоматично, показвайки най-отгоре информация, че се е появил един нов резултат.

Едва след малко осъзнах, че бяхме оставили отворена страницата с туитовете с хаштаг „#апсида“. Или по-скоро единственият туит.

— Има ли… — подех аз. — Има ли още нещо?

Игор премести курсора върху информацията и кликна.

Този път туитът не беше снимка, а обикновено текстово съобщение.

„Не ме търсете“ — гласеше то. Идваше от профила на мъж, който беше доста по-известен от Патриция Спорняк. Той беше изчезнал при съвсем различни обстоятелства.

— Това е невъзможно — заекна Игор. — Този човек е мъртъв.

— Трупът никога не е бил намерен — рекох аз предпазливо.

— Но…

Той млъкна и поклати глава. И двамата се вторачихме за момент в снимката на профила на Марчин Замецки. Не се налагаше никой от нас да проверява кога точно е изчезнал. Това беше станало на трийсет и първи декември две хиляди и девета година.

Станах, взех мобилния си и отидох в банята. Застанах пред огледалото, погледнах право в очите си, а после смъкнах капака на тоалетната чиния и седнах върху него. Повдигането на айфона към лицето ми беше достатъчно, за да може той да се отключи. Лицевата идентификация е отлична защита за всички, които изневеряват на партньорите си, както и за онези, които по някаква друга причина искат да скрият съдържанието на телефона си от целия свят.

Нямах записан номера на Страх. Но го знаех наизуст.

„Трябва да се срещнем“ — написах, а после заглуших звука, така че Игор да не може да чуе отговора. Не се наложи да чакам дълго.

„Случило ли се е нещо?“

„Може би. Не знам. Имал ли си някога аметистов череп?“

„Не.“

„Познаваше ли Замецки? Лично?“

„Този, който изчезна? Не. За какво са всичките тези въпроси?“

Нямах намерение да му отговарям, поне засега. Включих отново звука, но заглуших разговора. После пуснах водата и изчаках малко, преди да се върна при Игор.