Ремигиуш Мруз
Хаштаг (11)

Теса

Застанала пред автомата за пратки, се зачудих дали двамата с Игор бяхме взели добро решение. Нямахме представа кой е потребителят с ник N.Delved — той можеше да бъде както самият Архитект, така и някой, който му помага. Също така можеше просто да не съществува и туитът да е дошъл от някаква група, която е организирала всичко това.

Не се съмнявахме обаче, че трябва да приемем сериозно посланието от него. Ако досега Архитектът беше доказал нещо извън всякакво съмнение, то бе, че е добре подготвен да реализира плана си.

Стоях до автомата сама, както бе поръчал той, неспособна да се отърва от усещането, че ме наблюдават. Вперих поглед в есемеса на куриерската компания, но не можах да се насиля да въведа кода в машината.

Когато телефонът завибрира в ръката ми, сърцето ми се разтуптя бясно. Отдъхнах си едва когато разбрах, че Игор се обажда.

— Да?

— Наред ли е всичко? — попита той.

— Така мисля. Нито една кола не ме удари по пътя, никой не ме следеше и…

— Това не означава, че там няма никого.

— Знам.

Отговори ми мълчание.

— Игор? — обадих се. — Там ли си?

— Да. Въпреки че предпочитам да съм някъде другаде.

Погледнах настрани и си помислих, че и аз искам той да стои до мен.

— Установихме, че не си струва да рискуваме.

— Точно така — отвърна той с треперещ глас, сякаш смяташе, че нещо наистина ме заплашва. — Може би наистина не си струва.

Отново замълча.

— Искаш да ми кажеш да не проверявам тази кутия?

— Не знам, Тес. Просто не знам.

Притиснах телефона по-силно към ухото си и започнах да беля кожата около нокътя си.

— Може би трябва да се обадим в полицията и майната му? — добави той. — Неотдавна и двамата бяхме съгласни с това.

— Защото изглеждаше, че в един момент цялата страна ще знае за това.

— Ще се случи рано или късно.

— А ако туитът на Роговска не е бил съхранен? Ако никой не се добере до него? Все още ще сме единствените хора, които знаят нещо.

Погледнах към ухилената муцунка на дисплея на автомата. Изглеждаше сякаш ми се присмива.

— В такъв случай е още по-наложително да говорим с полицията.

Не знаех какво да отговоря. Преди известно време бях готова за това, но по някаква причина се поколебах. Защо? Може би подсъзнателно не исках да споделя тази тайна с никого? Чувствах се специална, защото бях избрана от Архитекта? Не, това беше абсурдно.

Не отидох в полицията, защото бях уплашена. Онзи, който стоеше зад всичко това, изглеждаше готов за всяка възможност. Беше подготвен и за това, че мога да насоча следователите по следите му. Със сигурност щеше да се погрижи това да не се случи.

Само че как? Логично погледнато, имах свобода на действие. Можех да направя всичко.

— Теса?

— Да.

— Взе ли пратката?

— Не. Стоя пред автомата за пратки като сфинкс пред пирамидите и…

— Сравненията от сериалите ти се удават по-добре. Той е пазител на достъпа до тайната, а ти се стремиш да я откриеш.

— Всъщност нямаме никаква теория за целта му.

Игор въздъхна в телефона.

— Както и да е — отвърна той. — Все още имаме време да се откажем.

— И какво? Вместо мен този код да бъде въведен от полицай, заобиколен от група сапьори?

— Може би така ще е по-разумно.

— Нищо не ме заплашва — уверих го.

Кой знае защо наистина бях убедена в това. Не осъзнавах причината, докато не започнах да въвеждам кода.

Тази работа беше лична. Архитектът не ме беше избрал без причина, нашите пътища трябваше да се пресекат. Може би дори повече от веднъж.

Не можех да изключа, че на някакъв етап от нашия живот сме били близо, макар че можеше и да се е спрял на мен, защото е смятал, че съм единственият човек, способен да изпълни тази мисия. Последното предположение обаче можеше да бъде направено само от някой неуравновесен. И това напълно отговаряше на моята представа за Архитекта.

Само че каква е тази мисия? Каква е целта на моето участие?

Чувствах, че отговорите са на една ръка разстояние. Приключих с въвеждането на кода и погледнах към отварящата се кутия.

— Теса?

— Мисля, че току-що взех решение.

— Мамка му…

— Може и така да се обобщи.

— Не затваряй.

— Нямам такова намерение — отвърнах аз, приклякайки.

Изстенах тихо, така че съпругът ми да не ме чуе, а после надникнах в една от най-ниско разположените кутии. Вътре имаше малък пакет, напомнящ ми за пратката, която бях поръчала преди Великден — няколко лавици с различна форма. Игор все още си падаше по романите, с които беше израснал. Това бяха предимно стари издания на Лъдлъм с раздърпани бели корици, Кланси с черни, Грифин с кафяви, Хигинс с шарени и така нататък. Съпругът ми ги беше събирал полека-лека през годините и аз ги възприемах като паметник на издателствата, които процъфтяха след падането на комунизма и се сринаха, когато Полша се отвори за новите световни бестселъри.

Мисълта за нашата библиотека беше толкова приятна, че веднага се хванах за нея. Исках да седна в креслото с всичките тези книги, да хвана една в ръка и да се потопя в така необходимото ми сега спокойствие. В сигурността на нашия дом.

Нещо изтряска в телефона и аз потрепнах. Силният звук ме изтръгна от унеса, но също така ме накара да осъзная колко малко ми е нужно, за да се стресна.

Леко разклатих пратката. Тежеше толкова малко, че силен вятър би могъл да я откъсне от ръката ми.

— Ще я отворя заедно с теб — казах.

Съпругът ми не отговори, сякаш му трябваше време да помисли.

— Така ще бъде по-разумно — добавих. — Ако е календар, ще го изхвърлим заедно.

Все още нищо.

— И без това няма да издържиш дълго без мен.

Все още тишина.

— Игор?

Исках да добавя, че в това ще има нещо романтично, но когато погледнах телефона, установих, че връзката е прекъсната. Едва тогава осъзнах, че трясъкът не е резултат от смущения по линията. Нещо се беше случило.

Огледах се нервно, без да знам дали търся неприятности, или помощ.

Бързо набрах номера на съпруга си и едва не се ударих с телефона, когато го допрях до ухото си. Не чух сигнал. Вместо това прозвуча глас с метални нотки, който съобщи, че абонатът в момента е недостъпен.

Опитах се да се обадя отново. Може би просто се е натоварило някое реле, може би батерията на Игор се е разредила, може би нещо е излязло от строя за момент.

След третия опит се отказах. Бързо тръгнах към колата, усещайки, че ми става горещо. Когато седнах зад волана, гърбът ми вече беше мокър.

Обратният път ми се стори безкраен. Вратата на гаража се вдигаше по-бавно от обикновено, влизането ми се удаде трудно. Когато се втурнах по стълбите, ми се стори, че някой е удължил разстоянието между стъпалата.

Накрая стигнах до апартамента. Вратата беше открехната и вътре се чуваше тиха музика. Пънк рок, но не прекалено тежък. Може би дори беше поп пънк.

Спрях пред вратата като ударена от мълния, обзета от страх, напълно парализирана.

Мина ми през главата, че знам парчето. Не си спомнях Игор някога да е слушал „Блинк-182“, но със сигурност беше нещо тяхно. Струва ми се някъде от двехилядната. Един от трите им големи хита. What’s My Age Again? или All The Small Things? Не, не беше никой от тях. В това парче имаше повече меланхолия, макар и типично калифорнийска, но различна от тази на другите банди.

Накрая си спомних. Adam’s Song. Имаше ли това някакво значение? Каквото и да било?

Поклатих глава и предпазливо отидох до вратата.

— Игор?

Бавно правех крачка след крачка, влизайки навътре в апартамента, но имах усещането, че тичам. Мислите ми се фокусираха върху американския пънк рок, не искаха да се съсредоточат върху това, което беше важно сега.

Върху заплахата, която можеше да ме очаква.

— Игор!

Влязох в хола и се огледах нервно, задъхвайки се, сякаш бях претичала не десетина, а няколкостотин стъпала. Обърнах се, несигурна дали някой не стои зад мен. В стаята обаче нямаше никого.

Както и в апартамента.

Игор беше изчезнал и аз бях останала сама. С пакета в ръка, ужасена и напълно объркана, без никакви отговори.

Поне до момента, в който не прозвуча звук, информиращ ме за нов туит. Веднага посегнах към телефона си.

Туитът идваше от профила на съпруга ми.

Хаштагът си беше там, където трябваше. И веднага след него идваше информацията, че Игор е „първият от многото“.