Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hashtag, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2023 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cherrycrush (2024 г.)

Издание:

Автор: Ремигиуш Мруз

Заглавие: Хаштаг

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: полски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман (не е указано)

Националност: полска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 25.06.2019

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-523-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18769

История

  1. — Добавяне

Теса

Не се доверявай на себе си,

не се доверявай на тази, която мислиш, че си.

Прочетох цялото съобщение няколко пъти, обръщах страницата, анализирах всяка дума и се опитвах да прочета всичко, което е в текста и между редовете. Нито едно от тези неща не ми даде никакви отговори.

Какво трябваше да означава това?

Имах усещането, че не съм получила съобщение от жената, която трябваше да ни даде нова информация, а друга пратка от Архитекта. Имаше толкова много въпросителни, че се чувствах сякаш са гъста гора — и сякаш бях самотна в нея, неспособна да намеря изход.

Върнах се в колата безмълвно. Изкушавах се да покажа на Кристиан посланието и да помисля с него за това какво може да има предвид Мариана Спорняк. През цялото време обаче в главата ми звучеше молбата й да запазя всичко това за себе си.

И да не вярвам на себе си. Или по-скоро на тази, която мисля, че съм.

Какво имаше предвид? Този въпрос не ми даваше спокойствие, но благодарение на него поне за известно време успях да се съсредоточа върху нещо друго, освен върху това, което можеше да се случва на Игор.

Накрая обаче всичките ми мисли се върнаха към него. Въпреки целия ми скептицизъм дълбоко се бях надявала, че сестрата на Патриция ще ни даде поне частични отговори. А срещата с нея само повдигна поредните въпроси.

Да, Страх беше прав, че всички изчезвания бяха свързани, но това не ми помагаше по никакъв начин.

Блъсках си главата над тези въпроси, усещайки, че колкото повече време минава, толкова по-малко съм в състояние да разбера нещо. На Страх не му беше трудно да забележи това.

— Всичко наред ли е? — попита той. — Искам да кажа… с изключение на нещата, които не са наред.

Наместих колана, който упорито се врязваше между гърдите ми.

— Оценявам, че задаваш въпроса и сам му отговаряш — казах. — Много харесвам тази форма на разговор.

— Предполагам.

— Нямам нищо против да го приемем като норма.

— Не съм готов да отида толкова далеч. Главно защото наистина искам да знам как се справяш.

Обърнах глава надясно и огледах селските сгради, край които минавахме. Всичко тук създаваше впечатлението за ленива идилия, което ме караше да се чувствам сякаш съм от друг свят.

— Надявах се, че ще постоим още малко — казах.

— Научихме достатъчно.

— Не мисля така.

Страх ускори, настигна колата пред нас и се наведе настрани, за да види дали нещо не се движи от насрещната посока. Октавията беше на години, но двигателят все още си вършеше работата.

След известно време пред нас не остана нищо, освен правия път.

— Установихме какъв е Архитекта — каза Кристиан.

Обърнах се към него.

— В такъв случай мисля, че съм пропуснала нещо, защото единственото, което научих за него, е, че не обича финансистите.

— Има още нещо.

— Какво?

— Няколко факта, които ни помагат да научим с кого си имаме работа. Може би не конкретни, но можем да му направим профил.

— А ти кой си, Богдан Лах?

— Кой?

— Ама разбира се — промърморих. — Щом не знаеш за най-известния полски профайлър, как искаш да изградиш портрет на извършителя? Ако изобщо става дума за един човек.

— Със сигурност — отсече Страх. — И не искам да определям колко тежи, дали е бил малтретиран като дете, дали е импотентен, дали пали конституцията в центъра на Торун, дали използва диалектизми и така нататък.

— Тогава какво искаш да определиш?

— Защо прави това, което прави. И защо тези хора са изчезнали.

— Защото са имали връзка с финансите — отговорих с убеждение. — Толкова знаем. Останалото са празни приказки.

— Не е задължително. Той за миг отклони поглед от празния път. — Спорняк е продавала кредити във франкове в момент, когато всеки съветник ги е възхвалявал до небесата. Тя със сигурност също е произнасяла тиради в тяхна чест.

— Така че според теб наистина може да е отмъщение, задето е подвела някого да тегли кредит?

— Може би. А може би не.

Погледнах обелената кожа на пръстите си, търсейки място, където бих могла да вмъкна ноктите си.

— Благодарение на това посещение знаем, че между Патриция и друг от изчезналите има ясна връзка — добави Страх.

— Между нея и Замецки?

— Мхм. Той е търгувал с акции на „Реимвест“, и разбира се, е забогатял най-много по време на бума. Не знам колко е спечелил благодарение на това че хората са започнали да взимат кредити във франкове, но предполагам, че е поставил рекорди. Значи Замецки е отишъл още по-далеч.

— Тоест?

— Той е бил типичен спекулант. И изключително запознат с въпроса, трябва да добавя — продължи Кристиан, намалявайки преди железопътния прелез. Беше очевидно, че отникъде не идва нищо, и все пак той спря и се огледа.

Мина ми през ума, че в живота си не беше толкова предпазлив, колкото на пътя.

— Колко запознат? — попитах.

— Толкова много, че точно преди балонът да се спука, е продал всичките си акции. Той не само се е обогатил от финансовата катастрофа на всички, които са имали кредити по това време, но и е влошил положението им, продавайки акциите.

Най-накрая намерих стърчаща кожичка около ноктите си и започнах да я беля. Чудех се дали отмъщението би било достатъчна мотивация. И трябва ли да гледаме на нещата толкова широко, колкото предлага Страх, или да се съсредоточим върху факта, че и Патриция, и Замецки са били свързани с „Реимвест“.

— Третият изчезнал човек, Анета Роговска — добави Кристиан.

— Тя не се е обогатила за сметка на франка.

— Нима? Не помниш ли какво направи баща й?

— Не съвсем.

— Той унищожи политическата си кариера, като настояваше за допускане на спреда.

Фактът, че водехме този разговор, без да се налага да превеждаме нищо един на друг, ме убеди, че имаме уникална връзка помежду си. Подозирах, че във всеки друг случай Страх ще трябва да обяснява на събеседника каква е същността на манипулирането на валутния курс от банките, така че кредитополучателят да плаща все повече и повече.

— Роговски беше банкер — добави Кристиан. — Първо разби клиентите в частния сектор, после защитаваше подобни практики, докато седеше на министерския стол. Официално се оттегли от политиката след изчезването на дъщеря си, но и да не беше се случило, пак щяха да му вземат главата и да я набучат на кол пред кабинета на премиера.

— Имал ли е някакви връзки с „Реимвест“?

— Не, поне не съм установил нещо такова. Но тази компания няма нищо общо с това, въпросът е, че и тримата са допринесли за не една житейска трагедия. Хората от ден на ден ставаха все по…

— Знам какво се случи тогава, Страх.

— Да, да.

— Но не съм сигурна дали не си толкова въодушевен просто защото това е твоята теория.

— Не — решително отрече той, клатейки глава. — Това е ясна и основателна връзка.

— В която липсват жена ти и Луиза.

Не исках да ги споменавам, но Кристиан не ми остави друга възможност.

— Те са изключение — прецени той. — И това, което се е случи с тях, беше злополука.

— Тогава защо хаштагът се появи на профила на Илона?

— Не знам — каза Страх, донякъде раздразнен. — Може би Архитектът е искал да ме забърка в тази история. Може би той реагира мигновено, наблюдава ситуацията и вижда, че се приближаваш към него с моята помощ.

— Значи е решил, че трябва да те извади от равновесие?

— Възможно е.

Въпросът ми трябваше да му внуши, че всъщност е успял да направи това, но Кристиан се престори, че не го забелязва.

— А Игор?

— Той също е свързан е финансовия пазар.

— Но не като първите трима души. Той никога не е наранил никого.

— Сигурна ли си в това?

— Да.

— Може би не трябва да си толкова сигурна.

— Какво трябва да значи това?

— Може да има неща, за които не знаеш. И такива, които виждаш като в криво огледало.

Не исках да слушам такива загадъчни предупреждения от устата му. Досега той беше единственият човек, който в целия този хаос говореше за всичко директно и не се опитваше да ме обърква допълнително. Всички останали сякаш правеха обратното, сякаш целият свят правеше така, че мислите ми да потънат в хаос.

— С какво точно се занимаваше Игор? — попита Кристиан.

— Споделени плащания.

— Нещо като Тилт?

— Какво?

— Стартъп, който бе приет бързо от Airbnb. Чрез peer-to-peer плащания се разрешава няколко души да плащат заедно за даден апартамент.

— Да… — промърморих. — Само че Игор искаше да създаде по-широка платформа, която да може да се използва за плащане на абонаменти, купуване на продукти и така нататък.

— Само че ми се струва, че е закъснял, защото такива инициативи съществуват от дълго време.

Свих рамене.

— Идеята беше да накара клиента да разбере, че не се нуждае от бормашина, а само от дупки в стената. И че ако в къщата живеят няколко души, те всички могат да платят за пробиването им заедно. Така не само спестяват от бормашината, която биха използвали само веднъж, но и си поделят разходите.

— Това е добре позната концепция.

— Може би е имал някоя новаторска идея, не знам. Не разбирам от финтек.

— А той напротив.

Тембърът на гласа на Страх показваше, че това не е просто твърдение, а упрек към съпруга ми. Примижах, без да съм сигурна дали да продължаваме да дълбаем по темата. Имах чувството, че след като се срещнахме със сестрата на Патриция, нещо се промени и обичайният комфорт в нашите отношения по някаква причина се смени с напрежение.

— Той винаги е бил много запознат с темата — продължи Кристиан. — Във втори или трети курс вероятно беше първият, който възприе идеята за биткойна и я обясни на останалите.

— Знам.

Много добре си спомнях тези обяснения, защото благодарение на тях дори и най-задръстените студенти разбраха какво е криптовалутата — и защо изобщо се нарича така.

Обясненията на Игор бяха образни и прости. Той ни каза да си представим група приятели, които се срещат, за да играят покер. Нито един от тях няма пари и въпреки това искат да играят на пари.

Всеки вади тетрадка и започва да записва в нея кой на кого колко дължи. След всяка партия бележките се сравняват и ако някой иска да мами или е допуснал грешка, веднага става ясно.

Колкото по-дълго продължава играта, толкова по-трудно би било да се извършат някакви манипулации, защото сметките могат да се видят като на длан. Започват да оформят блокове. И това е всъщност идеята за блокчейна, веригата, благодарение на която може да съществува криптовалутата.

А префиксът? Обяснението на Игор за него беше също толкова просто. Трябваше да си представим, че нашите покер играчи не се виждат. Това би било проблем, защото някой може да отиде на масата и да се представя за някой играч, да заложи нещо от негово име.

Как да се реши този проблем? Дава се на участника нещо криптографско. Например два ключа за кодиране на самоличността — единият частен, показван само при залагане, другият публичен, така че всеки да знае кой е играчът.

Отново наместих колана си, чувствайки се все по-неудобно.

Мислех си за това с каква лекота Игор успяваше да обясни въпроси, които изглеждаха много сложни за мнозина. Страх беше прав, съпругът ми наистина познаваше материята и впрочем навремето беше инвестирал в криптовалути.

Но заради това ли самият той си е подписал присъдата?

— Може би е съветвал някого? — каза Кристиан.

За момент ми се стори, че съм загубила нишката.

— Хм? — промърморих.

— Може би той е съветвал някого, който се е прехвърлил на биткойн или друга криптовалута като в случая с кредитите във франкове?

— Има ли други такива валути?

Той ме погледна невярващо.

— Над хиляда. Във всеки момент може да бъде създадена нова.

Това не биваше да ме учудва. Всъщност достатъчно беше само няколко души да организират игра на покер и да забравят да вземат парите си със себе си.

— Какво? — каза Кристиан. — Никога не ти е споменавал нещо подобно?

— Не.

— А разговаряли ли сте…

— За криптовалутите, финтека и какво правеше в Ай Би Ем? — довърших вместо него със саркастичен тон. — Имахме по-добри теми за разговор, Страх.

Осъзнах обаче, че от време на време Игор беше говорил за финанси: Особено в контекста на книгата, над която работеше напоследък, с безнадеждното заглавие „Младият лебед“. Тя беше станала табу, но той твърдеше, че точно криптовалутите са важна част от нея. Беше много запален, можеше да говори на тези теми непрекъснато.

„Имахме по-добри теми за разговор“ — прозвуча като ехо в главата ми. Моите собствени думи, но сякаш не мои.

И всичко това, защото неволно използвах миналото време. Почувствах се по-зле, отколкото ако бях извършила предателство. Наместих колана си и тихо изругах, после просто го откачих. Като се имаше предвид всичко, което се вършеше наоколо, катастрофа и челен удар във въздушната възглавница щяха да са най-малките ми проблеми.

— Трябва да поговорим с приятелите му — каза Кристиан.

— За какво?

— Дори да е само за този проект за споделяне на плащания. Може би по някакъв начин Игор е навредил на някого с интереси на финансовия пазар.

— Или е нещо съвсем различно.

— Какво?

Свих рамене, неспособна да скрия раздразнението си.

— Всъщност какво ли не — казах аз. — Връзката, която виждаш между всички тези хора, може да е свързана с неуспешна инвестиция, измама, нещо…

По някаква причина измамата ми се струваше най-вероятен повод за отмъщение. Можех лесно да си представя положението, в което са се озовали първите трима изчезнали: нископоставен служител на финансова институция, магнат на капиталовия пазар и дъщеря на министър.

Само че това бяха само няколко блокчета от по-голям пъзел.

Пъзел, който се разрастваше все повече и повече, докато се връщахме към центъра.

Звукът от съобщение прозвуча като предвестник на нова трагедия. Потръпнах с чувството, че телефонът не само вибрира в джоба ми, ами направо се е запалил. Измъкнах го веднага, задържайки дъха си.

Страх внезапно спря колата край пътя.

— Той ли е? — попита трескаво. — Качил е поредния туит?

Преглътнах и плъзнах пръст по дисплея. Снимката на притежателя на профила беше неясна, показваше само частично осветеното лице в профил на възрастен мъж. Не можеше да се види много, но по някаква причина този човек ми се стори познат.

— Да.

— Какво е този път?

Не какво, а кой, трябваше да кажа. Показах профила на човека, който беше качил туита с проклетия хаштаг, и бързо разгледах основната информация.

— Теса?

— Изглежда е някакъв лекар — казах. — Акаунтът е от две хиляди и десета, последният туит е изпратен две години след създаването му.

— Как се казва?

— Хенрик Май.

— Говори ли ти нещо това?

Хванах една кожичка и я дръпнах силно. Дори не забелязах, че по нокътя ми потече кръв.

— Не знам… — промърморих. — Струва ми се, че някога вече съм чувала това име и фамилия.

Страх ми подаде кърпичка и едва сега осъзнах, че трябва да избърша кръвта си, преди да е капнала на тапицерията.

— Какво има в туита?

— Самият хаштаг.

Не ми повярва, затова му показах телефона. Това беше поредната шега на Архитекта. Въпреки че имаше само една дума, освен решетката, посланието беше доста красноречиво.

— Той ни се подиграва — казах аз и се върнах към преглеждането на профила на Май.

Фамилията беше често срещана, предполагах, че в Полша я носят няколко хиляди души. Хенрик не беше добавял никакви снимки, освен тази с неясния профил. Не беше твърде активен, но от време на време качваше по някой туит.

Започнах да ги разглеждам, надявайки се, че ще мога да установя нещо чрез линковете, към които препращаха. Междувременно Страх извади телефона се и започна търсене в Гугъл.

Кликнах върху линка в първия туит и се озовах в сайт, свързан с психологията. Статията се отнасяше до психопатологията, по-специално до нарушения, свързани с паметта.

Намръщих се, местейки поглед по текста. Не познавах добре темата и статията беше написана на не много достъпен език. Разбрах обаче, че авторът описва редица симптоми, свързани със заболявания, чиито имена ми звучаха толкова странно, че можеха да означават нещо.

Вторият линк ме насочи към материали, свързани със същата област, но по-конкретни. Този път авторът разглеждаше темата за илюзиите и халюцинациите на паметта, като описваше с подробности симптомите на двете заболявания.

Третият туит ме отведе до следващата статия. И сега вече не можех да се съмнявам, че Хенрик Май не е дал линк към нея случайно. Тази статия се занимаваше само с един от въпросите, свързани с разстройствата на паметта — конфабулацията.

С други думи, запълване на пропуските в паметта чрез неверни, измислени спомени. Авторът възразяваше срещу стигматизирането на хора, страдащи от тази болест, и показваше, че това е естествена защитна реакция на ума, опитващ се да закърпи дупките с всички налични средства.

Последната статия беше свързана с разстройствата на самоличността.

Изключих телефона и затворих очи за момент. Повече не можех да се самозаблуждавам.

— Познавам го — казах. — Поне така мисля.

Кристиан отмести поглед от телефона си.

— Откъде?

— Въведи името му в Гугъл.

— Вече го направих. Знаеш ли колко резултати изскочиха?

— Добави: „психиатър Варшава“.

Вместо да направи това, което бях предложила, Страх се вторачи в мен, очевидно чакайки да продължа. Знаех, че трябва да го направя. По-добре е да научи всичко от мен, отколкото от търсачката. Първо обаче имах нужда от потвърждение.

— Просто го напиши, Страх.

— Не можеш да ми обясниш какво става?

— Първо трябва да знам, че не греша.

Накрая той добави това, за което го помолих, и ми показа първите няколко резултата. Поех си дълбоко дъх и отново затворих очи. Трябваше да се справя с осъзнаването, че всичко това наистина се случва. И че миналото е намерило начин да се върне при мен.

— Е? — подкани ме Кристиан. — Защо трябваше да го проверя?

— Защото не бях сигурна дали доктор Май се казва Хенрик.

— Доктор Май?

— Той ме прие в болницата. Преди няколко години.

— Била си в болница? Защо?

Избягвах погледа му, но знаех, че наистина няма как да избягам от това да обясня на Страх какво се е случило тогава.

— След опита за самоубийство — казах.

— Какъв опит?

— Натъпках се с хапчета.

— Кога беше това? Защо не знам нищо за този случай?

— През две хиляди и тринайсета.

Това беше отговор както на първия, така и на втория въпрос. По това време нямахме контакт, вече бях с Игор и задължителното условие за добрите ни отношения беше да се държа по-надалеч от Кристиан.

— Но…

— Не беше нищо особено. Просто лош ден.

— Шегуваш се.

— Не. Лекарите наричат хората като мен пристрастени към отровата. Но формалностите трябваше да бъдат спазени, така че ме прегледа психиатър. Трябваше да определи дали представлявам заплаха за себе си и трябва ли да се лекувам.

— И?

— Написа ми направление до клиника. Известно време ходих там — отвърнах, сякаш си говорехме за контролни посещения след инфекция, която не е опасна за живота. — Както и да е. Важното е, че Май ми написа това направление.

Кристиан едва сега завъртя ключа, изключвайки двигателя. Той също разкопча колана си и се обърна към мен. Сложи ръката си зад седалката и се вторачи в мен, докато най-накрая не отвърнах на погледа му.

Направих всичко, за да скрия срама си, но предполагах, че това не помага много.

— В такъв случай може и да греша за общия знаменател на всички тези изчезвания.

Не казах нищо.

— Може би не става въпрос за финанси, а за теб.

— Само че аз не съм имала нищо общо с повечето от тези хора.

— Сигурна ли си?

Не, не бях. Но не исках да го призная — нито пред себе си, нито пред него. Струваше ми се, че никога не съм срещала първите трима души, които са използвали хаштага, но можеше и да греша.

Особено като се имат предвид статиите, до които водеха линковете в профила на психиатъра. Психиатърът, който се грижеше за мен, след като едва не отнех живота си.