Ремигиуш Мруз
Хаштаг (28)

Теса

Прекарах нощта, като се въртях от едната страна на другата и се чудех не само къде съм, но и коя съм. Понякога ми се струваше, че не се познавам. Мислите ми блуждаеха, изглеждаха чужди, несвойствени, принадлежащи на някой друг.

Накрая, към пет, станах. Седнах с чаша кафе пред лаптопа в кухнята на Страх, съжалявайки, че вече съм изпразнила всички шкафове с бонбони. Не можеше и дума да става за излизане и пазаруване, и двамата се бояхме, че веднага ще бъдем разпознати.

Кристиан вече беше поръчал онлайн всичко, от което се нуждаехме, но трябваше да изчакаме доставката. Още повече че не искахме да рискуваме контакт с куриер — по ирония на съдбата избрахме автомат за пратката. Кристиан трябваше да излезе утре през нощта и да я вземе.

Въздъхнах и вдигнах капака на лаптопа, за да се заема с нещо, различно от храна. Видях отражението си в празния екран и отново ми се стори, че гледам някой друг.

Обикновено избягвах огледалата, но този път не откъснах поглед от себе си. Преди години, по време на семейно събитие, вероятно кръщене, една от моите лели ми каза, че имам хубави черти и ако малко отслабна, веднага ще си проличи.

Може би беше права. Но можеше и да запази тази забележка за себе си, защото оттогава насам думите й току изскачаха в мислите ми.

Казах си, че един малък пост ще ми дойде добре, след което включих компютъра.

На портала на НСИ голямо заглавие обявяваше, че е извършено поредното отвличане. Исках да промълвя „Нищо ново“, когато забелязах, че се е появила нова информация. Или по-скоро цял куп.

— Страх! — извиках.

Той спеше на дивана в стаята и нямах никакво съмнение, че ще ме чуе. Краткото изсумтяване и тихата ругатня ме убедиха, че съм права.

— Кристиан! — добавих бързо.

Рядко се обръщах към него по име. Всъщност бих могла да преброя подобните случаи на пръстите на едната ми ръка, защото го правех само когато ситуацията беше наистина неприятна.

Страх влезе сънено в кухнята и се облегна на рамката на вратата. Обикновено бих взела разрошената коса за интересен елемент от неговата външност, но този път едва я забелязах.

— Какво става? — попита той.

— Имат информация за Гервин.

— Господи… колко е часът?

— Малко след пет — отговорих машинално, след което отново се съсредоточих върху новините на НСИ. — Успели са да установят, че е шейсетгодишен мъж, работещ в застрахователния сектор.

— Това е широко понятие. Твърде широко.

Трудно беше да не се съглася. Това можеше да означава както заетост в голяма международна корпорация, така и в системата за социално осигуряване. Бързо прочетох информацията, представена в статията. Беше толкова обширна, че можеше да послужи за основа на биографията на Павел Гервин.

Някой беше свършил доста работа — преди това не бяхме намерили нищо важно за този човек в интернет.

— Бил е служител на една от големите застрахователни компании — казах аз.

— Значи има някаква връзка със света на финансите.

— Още ли се придържаме към тази теория?

— Тя е единствената, която има смисъл.

— Ако не броиш мен.

Страх отиде до масата, облегна се на нея и се наведе.

— Възможно е в известен смисъл да си причина за случващото се — призна той. — Но този човек избира жертвите по специфичен, несвързан с теб начин.

Не възнамерявах да обсъждам това сега, така че почти театрално не му позволих да откъсне погледа ми от компютъра.

— Изглежда, че е мечтаел за политическа кариера — добавих. — През осемдесетте е действал в опозиция, печатал е брошури, дори е публикувал текстове.

— Какви?

— Главно за Маркс и Енгелс.

— Критика?

— Напротив, той хвали антикапиталистическите идеи — казах аз, примижавайки. Едва ли е бил твърде популярен в опозиционната общност.

— Подкрепя комунизма?

— Само в онази форма, за която мечтае Маркс.

— Или модел, който не предполага, че след няколко години ще се появи Сталин и ще избие шест милиона души в негово име. И че в крайна сметка ще доведе до смъртта на петдесет милиона, ако приемем оценката на Норман Дейвис.

— Аха — потвърдих. — Гервин хвали идеята за ликвидиране на социалните класи, критикува експлоатацията на най-бедните хора, лишаването на индивида от свободата на пазара и…

— Значи е бил млад идеалист с потребност да изхвърли от себе си обожаването на комунизма.

— Повече или по-малко.

Кристиан отиде до кафе машината, после се обърна и насочи пръста си към лаптопа.

— Научили ли са още нещо?

— Много неща — казах аз, превъртайки статията. — Изглежда Гервин е като Чип Ламбърт.

— Като кого?

— Един от героите на „Корекциите“ на Франзен. Не си ли я чел?

Звукът от включената машина за еспресо ме накара да мисля, че не е.

— Ламбер също беше марксист, поне за известно време. В един момент той се отказа от този светоглед и продаде цялата си библиотека, за да има пари, с които да впечатли едно момиче. И се нае…

— Да оставим Франзен — каза Страх. — А нашият изчезнал? Също ли е дезертирал от комунистическия лагер?

Кимнах.

— В края на краищата — да. След осемдесет и девета се присъединява към формиращия се СПК и… — Млъкнах, като видях, че Кристиан не знае акронима. — Съюз на полските комунисти.

— За първи път го чувам.

— През деветдесетте години те бяха част от СЛД — отговорих, а после изоставих темата с махане на ръката си. — Във всеки случай Гервин го напуснал малко по-късно, като накрая се отказал не само от политическата кариера, но и от своите възгледи.

— В какъв смисъл?

— Престанал да публикува, а в последната си статия пише за това как се е оставил да бъде измамен от комунизма.

— Отхвърлил е учението на Маркс?

Потвърдих с небрежно кимане, четейки цитатите от статията. Там нямаше нищо съществено, макар че подходът на Павел Гервин беше малко необичаен. Повечето хора, които бяха преоценили възгледите си в Третата полска република, бяха доста разочаровани от трансформацията и новоизлюпения капитализъм.

Гервин беше на противоположния полюс. След като беше почувствал вятъра на либерализма, той бе опънал платната си, обявил превъзходството на свободния пазар над социалистическите идеали и отплавал към собственото си благополучие.

Преразказах това накратко на Страх, добавяйки, че най-накрая Гервин е бил нает в международна корпорация и постепенно започнал да се издига в кариерата.

Когато стигнах до края на статията, и двамата се замислихме за момент.

— Затова Архитекта го е взел на мушката? — каза най-накрая Кристиан. — Защото е предал идеите на социализма?

— Всъщност това дори би имало смисъл — забелязах. — Вписва се във връзките на други жертви със света на бизнеса и финансите.

— Така че какво? — каза Страх, сядайки на масата с чаша кафе. — Архитектът пише свой собствен комунистически манифест?

— Бих казала, че отива малко по-далеч от Маркс и Енгелс.

Кристиан отпи от кафето, замисляйки се.

— Наистина ли според теб целта му е такава? — попита със съмнение.

— Според теб не е ли?

— Сега не съм сигурен в нищо. Освен че си важна за него, може би най-важната. И че се стараеш да избягаш от осъзнаването на това на всяка цена.

Не знаех как да му отговоря. Взех кафето в ръце, макар че беше отдавна изстинало, и за известно време останах неподвижна. Може би Страх беше прав? Може би търсех нещо, което нямаше никакво значение?

Затворих лаптопа си и се огледах, сякаш по някакво чудо изведнъж нещо се е появило в кухнята.

Кристиан стана и дойде при мен. Седна на ръба на масата, както правеше по време на лекции.

— Нещо се случва с теб — каза той. — Нещо, което не мога да разбера напълно.

— Какво имаш предвид?

— Все по-често изведнъж се отказваш от мислите си. Говориш с накъсани изречения, гласът ти трепери и си обелила толкова много от кожата си около ноктите, че вече почти се вижда месото.

Бързо издърпах ръцете си и ги скрих под масата.

— Освен това се въртя цяла нощ, а ти си от хората, които могат да заспят толкова бързо, че това противоречи на всякаква логика.

— Какво предполагаш?

— Нищо. Питам само дали знаеш какво се случва с теб.

Не знаех и той беше наясно с това. Ако не беше фактът, че сега съм търсена от полицията, със сигурност щях да се свържа с психологическия консултативен център, където се заеха с мен след направлението от Хенрик Май.

Може би те щяха да знаят повече от мен. Може би биха потвърдили или опровергали всички съмнения, които имах относно дисоциативната фуга.

Тази опция обаче отпадаше, така че ако исках да разбера нещо, трябваше да задълбая още в статиите на Май. Можех да проверя източниците, които той цитира, да почета по въпросите, които само бегло засяга…

Боях се единствено, че картината, която ще се получи от това, ще ме представи в съвсем различна светлина. Наистина ли беше възможно да не съм биологичната дъщеря на родителите си? Да страдам от някакво разстройство на личността? И нещо с паметта ми да не е наред?

Ако допусна, че първата версия е вярната, значи майка ми и баща ми са ме лъгали през целия ми живот.

Ако допусна, че втората също, тогава групата от хора, които ме са ме лъгали, ще набъбне още повече.

За да не се ориентирам в ситуацията, освен родителите ми поне двама най-близки до мен хора би трябвало непрекъснато да ме лъжат. Игор и Страх. А ми беше трудно да си представя, че и двамата биха се стремили към това да живея в измислен свят.

И защо да го правят? За мое добро, за да не полудея напълно?

Не, това нямаше смисъл, а по-нататъшните размишления доведоха само до по-нататъшни абсурди и още по-голямо объркване в съзнанието. Реших да се откажа от това и да обърна внимание на по-важните неща.

— Трябва да запиша всичко това — казах.

Кристиан кимна, явно задоволен.

— Нямам предвид хипотетичната си лудост — уточних.

— Аха…

— Искам да анализирам всеки от случаите с хаштага.

Боях се, че звуча като дете, което, виждайки вкусна хапка в магазина, обявява, че иска да я получи на всяка цена.

— Добре — каза Страх. — Ако смяташ, че това ще помогне.

— Ще помогне. Ако не на мен, тогава може би на някой друг, когото Архитекта набележи.

Но всъщност не мислех за себе си или за разни анонимни хора, които биха могли да се окажат следващи жертви. А само за съпруга си.

Погледнах към кабинета.

— Мога ли да използвам твоята дъска? — попитах.

— Знаеш, че да питаш преподавател за това е като да помолиш хирург да ти заеме скалпела си…

— Вече не си преподавател.

— Да — призна той с горчивина. — Но дъската е изписана. Възползвай се от постиженията на съвременните технологии.

Погледнах към затворения лаптоп.

— Ще намериш там няколко потенциално полезни програми — каза Кристиан.

— Бележник? — промърморих.

— Имаш ли нужда от нещо повече?

— Определено. Нещо материално.

Страх изчака малко, надявайки се, че ще пусна лаптопа и просто ще се заема с това, което планирах. Но наистина имах нужда от нещо с физическа форма. Предполагах, че ще очертая връзките между няколко части от този пъзел по-бързо и по-ефективно на хартия, отколкото в Уърд или в Пауър Пойнт.

След малко получих от Кристиан бележник с характерното лого на корицата. Платноходка в открито море, символ на приключения, нови хоризонти… и други неща, за които понякога споменаваха служителите на „Кожмински“, описвайки символа на университета.

Отворих бележника и установих, че е празен.

— Дадоха ми го в един от дните на отворени врати.

— Спомням си.

— Така ли?

— Присъствах на всичките, Страх. Бях една от малкото доброволки, които обясняваха на бъдещите студенти защо си струва да учат при нас.

Не беше цялата истина. Въпреки че участвах редовно, мотивацията ми беше съвсем различна. Исках да бъда там в дните на отворени врати, защото знаех, че академичният състав винаги е представен от Кристиан. Той се изявяваше добре, беше млад, комуникативен и правеше добро впечатление на новите възпитаници. На някои студенти също. До такава степен, че бяха готови да се появяват в университета извън учебните часове, в свободните дни, и да насърчават тийнейджърите да учат там.

Обичах да мисля за тези безгрижни времена. Тогава ми се струваше, че това е може би най-трудният период в живота ми, но днес бих дала всичко, за да си ги върна.

Какво бих променила? Преди всичко бих изкоренила визията за бъдеще с Кристиан Страховски от съзнанието на младото, наивно момиче. Със сигурност нямаше да я махна от сърцето й, но с малко повече късмет можех да успея да я прогоня поне от главата й.

И тогава нямаше да се стигне до куп неща, които хвърлиха сянка върху живота на много хора. Страх нямаше да загуби работата си, нямаше да съсипе цялата си кариера. Жена му и дъщеря му все още щяха да са живи и вместо да се чуди какво го заплашва заради това, че ме крие, Кристиан щеше да планира семейните ваканции.

Въздъхнах, взех химикалката, която бе сложил пред мен. Черен „Паркър“, нищо специално. Но това беше достатъчно.

Започнах да пиша всичко, което изглеждаше, че има някакво значение. Разполагах поредните елементи на две страници от бележника.

От лявата страна записах аметистовия череп, защото всичко беше започнало с откриването му в пратката. После хаштага #апсида, който беше един вид свързващо звено. LMFAO, акронимът, който беше включен в поредния туит. И накрая N.Delved, никът на профила, от който ми беше казано да отида за следващата пратка сама.

От дясната страна сложих повече елементи. Предупреждението от Мариана да не се доверявам нито на Страх, нито на себе си. Бележка за статиите на Хенрик Май относно фугата. Разкритията за кръвната група на родителите ми. И накрая цитатът от „Държавата“ на Платон, свързан с алегорията за пещерата.

Погледнах всичко това и се почувствах зле. Не бях включила дори половината от най-важните неща, но дори и без тях този пъзел беше непосилен за мен.

На всичкото отгоре направилият си второ кафе Страх реши да провери как напредвам. Бързо обърнах страницата, не исках да вижда информацията за родителите ми и предупреждението на Мариана Спорняк.

— Как е? — попита той. — Вдъхнови ли те академичният бележник?

— Не особено.

Кристиан погледна първо мен, а после и празните страници. Допрях химикалката до листа, но не знаех какво искам да си отбележа.

— Какво точно търсиш? — попита Страх.

— Нещо свързващо.

— За да се убедиш, че не си ти това нещо?

Явно това не беше въпрос, така че не отговорих. Замислих се за миг и започнах да забелязвам елементите, които изглеждаха най-малко съмнителни.

Жертвите.

След като записах всички имена в колонка, започнах да мисля дали свързващият ги ключ наистина е този, който предполагахме.

Патриция Спорняк работеше в инвестиционното консултиране. Марчин Замецки беше видна фигура в банковия свят. Анета Роговска чрез баща си имаше връзка със сектора на публичните финанси.

Но по-нататък? Илона беше поредният човек, на чийто профил се бе появил туит с хаштага. Нито тя, нито дъщерята на Страховски имаха нещо общо с финансите. В този туит беше и акронимът LMFAO. Можеше да се предположи, че това е само подигравка на Архитекта, макар и зловеща.

А можеше и да става въпрос за мен. Насочено по някакъв начин чрез Страх към мен.

Наблегнах на следващите имена. Мажена Молса, олицетворение на корпоративността, кариерист, ориентиран към една цел в живота — придобиване на все повече и повече печалби.

Хенрик Май, човек, обвинен във вземане на подкупи от фармацевтични компании, движен от подобни мотиви като Молса.

Следващият човек беше най-трудният за разглеждане. Игор също имаше ясни връзки със света на финансите. Той не само работеше в голяма корпорация, но също така правеше планове да стане един от основните играчи във финтека.

И Павел Гервин, единствената жертва, несвързана с мен или със Страх, която няма нищо общо с чисто финансовия ключ. Работата на застрахователния пазар изглеждаше твърде незначителна в сравнение с финансите.

Грехът му се състоеше в нещо друго. И не ставаше въпрос за измяната на идеите на комунизма.

Гервин се беше провинил в открита подкрепа на капитализма. На света, в който живеем. Светът, основан на парите.

Това беше подробност, малък детайл, който само определяше ключа за подбиране на жертвите. Но когато го видях, накрая успях да разгадая Архитекта.

Най-накрая чух какво ми казва.