Ремигиуш Мруз
Хаштаг (36)

Теса

Въображението ми работеше на най-високи обороти. Чух само един мъжки глас, но не се съмнявах, че зад вратата чака цяла група за бързо реагиране.

Всичките в бронежилетки, каски, въоръжени до зъби. Може би не са очаквали проблеми, но правилата са си правила — за да заловят опасен престъпник, дори и ако той е невзрачен, трябва да са подготвени по съответния начин.

— Отваряй! — изрева същият човек.

Всъщност бях изненадана, че не бяха разбили вратата. Може би са очаквали капан, или са мислели, че не си струва усилията — в края на краищата така или иначе трябваше да отворя. Нямаше къде да избягам.

Отидох до вратата с разтреперани крака. Притиснах се към нея, после погледнах неуверено през шпионката.

Грешах. В коридора наистина имаше няколко полицаи, но никой от тях не беше подготвен така, както очаквах.

Погледнах през рамо и се зачудих дали има нещо в апартамента на Кристиан, което ще влоши положението ми. Не, нямаше никакви доказателства, които да потвърдят предполагаемата ми вина.

— Хайде! — призова ме полицаят. — Отваряй!

Той не се държеше така, както очаквах, след като бях изгледала всички тези филми, в които трескавите служители на реда щурмуваха скривалището на престъпника. Не викаше „знам, че си там“, „има заповеди“ и „ще разбия вратата“. Не ме убеждаваше, че „няма къде да избягам“. Вместо това повтаряше едно и също с монотонен, лишен от емоции глас.

Може би си даваше сметка, че това, което казва, няма значение. За момент го наблюдавах през шпионката и той със сигурност знаеше това. Тези хора изобщо не изглеждаха нервни, изобщо не създаваха впечатление, че са опасни.

Напротив, като ги наблюдавах, можех да стигна до заключението, че мога да се разбера с тях. Но вероятно точно това беше целта.

Бавно превъртях ключа, после отстъпих назад и натиснах дръжката на вратата. Едва го направих, и тя се отвори, а аз едва не загубих равновесие.

Влязоха няколко полицаи с оръжие. Всички се целеха в мен.

Дотук с разбирането, помислих си.

— Лягай! — подхвърли един от тях.

— На земята, мамка му, веднага! — добави друг.

Машинално вдигнах отворените си длани и се отдръпнах още повече. Бих могла да се закълна, че всичко това всъщност не се случва, а е просто сюрреалистична илюзия. В момента бях готова да приема дори и най-абсурдното предложение на Варска.

— Ръцете зад гърба! — викна първият от полицаите.

— На земята!

— Лягай!

Нямаше нужда да добавят, че това е последно предупреждение — можех да го усетя отлично в техния тон.

Направих всичко, което ми казаха. Първо легнах на пода, после скръстих ръце на гърба си и ги оставих да ме оковат с белезници. Не протестирах, когато ме вдигнаха и ме изкараха навън.

Никой от тях не ми помогна да скрия лицето си, когато излязохме от стълбището. Щракането на фотоапаратите, светкавиците, призивите на журналистите и виковете на зяпачите — всичко това ме накара да се почувствам зле.

Полицаите ме заведоха до патрулката, после един от тях ми помогна да се кача, а вторият затръшна вратата след мен. Миг по-късно колата бързо потегли към изхода на двора.

Бях напълно зашеметена. Никой не ме информира за нищо, никой не ме попита нищо. Оставайки в дълбок шок, нямах представа къде ме карат или какво ще стане с мен.

Накрая се озовах в стаята за разпити. Държаха ме там дълго време, но не знаех точно колко е изминало. После ме уведомиха, че съм задържана за четиресет и осем часа и че след изтичането им съдът може да вземе решение за временно задържане.

Казаха ми, че ако искам, могат да се свържат с моя адвокат. Не исках. Предпочитах да говоря само с тях, изхождайки от предположението, че в реалния свят невинните няма нужда да се защитават. Достатъчно е да обяснят всичко.

Те обаче не ми дадоха възможност да го направя. Отново ме оставиха сама, после за известно време ме затвориха с някакви други хора.

Никой не ми говореше, отнасяха се с мен като с празно пространство. Другите задържани ми обърнаха внимание едва след като след няколко часа една следователка дойде да ме вземе.

Тя ме заведе обратно в стаята за разпити и сложи пред мен кутия пепси.

— Нямате ли лайт? — попитах.

Тя пренебрегна въпроса ми. Седна от другата страна на металната маса, преметна крак върху крак и се облегна на едната страна.

Полицайката мълчеше и ме гледаше толкова втренчено, че почувствах как бузите ми пламват. Струваше ми се, че ме е приковала с погледа си, почти ме насилваше по някакъв начин с него.

— Имаш ли нещо да ми кажеш? — обади се тя.

Преглътнах с усилие, казвайки си, че ще мога да се справя с обясненията. Ще овладея емоциите си, няма да се поддам на собствените си слабости. Ще разкажа всичко, което ми се е случило.

Вече отварях устата си, когато в главата ми започнаха да избухват тревожни мисли. Не бях вземала твърде дълго душ, да не говорим за антиперспирант. През цялото време бях носила едни и същи дрехи, нямах с какво да ги сменя у Страх. И тази жена виждаше всичко това.

Затворих очи за момент.

— Е? — каза тя. — Ще говориш ли, или трябва да те дърпам за езика?

— Ще говоря.

— Искаш ли разговорът да бъде в присъствието на адвокат?

— Не — казах без колебание. — Но имам един въпрос.

— Какъв?

— Как ме намерихте?

Тя се усмихна, накланяйки се още по-силно, сякаш искаше да демонстрира небрежност и безразличие. Разбрах, че няма да получа отговор на този въпрос. Нито сега, нито по-късно.

— В такъв случай искам да знам нещо друго — добавих. — Задържахте ли и Кристиан Страховски?

Погледна ме с подозрение, може би дори с недоверие. Чаках напрегнато отговора, защото той щеше да покаже дали Изабела казва истината. Беше ли Страх истински, или наистина олицетворяваше страховете ми? Луда ли бях, или не?

— Ако ми отговориш на този въпрос, ще чуеш от мен всичко, което искаш — добавих.

Полицайката присви още повече очи, сякаш по тях падаше дъжд.

— Задържахте ли го, или не?

— Да.

Вдъхнах с облекчение. Значи не бях луда, поне не по този начин. Незабавно обаче се укорих за чувството на облекчение, което ме обзе. Не беше уместно.

— Е, чакам — каза полицайката. — Какво мислиш, че бих искала да знам?

— Предполагам, че всичко.

Тя кимна леко и аз започнах. През цялото време хапех устните си, заради което леко фъфлех. На всичкото отгоре след малко усетих кръв в устата си.

Разказах за есемесите, автомата за пратки, черепа, туитовете и всичко, което се случи по-късно. Струваше ми се, че бяха минали векове, откакто беше започнало всичко.

Боях се, че събеседничката ми ще се изсмее в лицето ми, но тя слушаше внимателно, сякаш за нищо на света не би отронила нито дума. Предположих, че ме записват, а поведението й беше просто театър, за да протече всичко гладко.

Аз обаче бях далеч от това. Макар да описвах всичко, което ми се беше случило, го правех с накъсани изречения, полудуми, понякога мълчах и дълго време мислех как да подредя нещата.

Когато свърших, жената все още беше в същата поза. Тя изглеждаше така, сякаш се канеше да изръкопляска, оценявайки моето творчество.

— Това ли е всичко? — попита тя.

— Да.

Тя сви устни и изведнъж се надигна.

— Чакай… — изстенах.

— Знаеш ли, че те заплашва доживотна присъда? Предполагам, че с възможност за условно освобождаване едва след трийсет, може би дори четиресет години?

Не знаех какво да отговоря.

— Можеш ли да си представиш как ще изглежда светът, в който ще се върнеш?

— Но…

— В твой най-голям интерес е да ми кажеш сега доброволно всичко, което по-късно могат да те попитат моите колеги. Разбираш ли?

Преди всичко разбрах, че по-нататъшните ми показания не могат да променят нищо. Полицайката вече беше чула от мен истината и аз нямах намерение да я украсявам.

— Материалът срещу теб е солиден — обяви тя.

Имах усещането, че не е чула нищо от това, което току-що й бях разказала.

— А доказателствата са трудни за оборване — добави тя.

— И какво трябва да направя? Да лъжа?

— Напротив. Кажи истината.

— Тъкмо това направих.

Тя ме погледна за миг, вероятно чакайки да променя решението си. След като не получи отговор, изсумтя неодобрително и се запъти към вратата.

— Чакай тук — каза, сякаш можех да си тръгна. — Някой ще дойде при теб скоро.

Наистина дойде, но това не се случи скоро след като тя си тръгна. Когато мястото й от другата страна на масата беше заето от доста красив млад мъж, вече бях започнала да се побърквам.

— Съжалявам, че се наложи да чакате толкова дълго — каза той и протегна длан към мен.

Стиснах я неуверено над масата. Кожата му беше топла, малко влажна и мека, което по някакъв начин си пасваше с дружелюбния му поглед.

— Под комисар Шчербински — представи се той.

— Теса.

— Да, знам — отвърна той и леко се усмихна. — И съжалявам, че трябваше да чакате толкова дълго. Имаше обаче някои формалности за уреждане.

Той нямаше униформа, но стилът му на носене на дрехите не се различаваше от този на униформените служители. Носеше риза със стоманен цвят и откопчано горно копче, както и черни панталони. Завитите му ръкави и куфарчето, което бе поставил на масата, искаха да подскажат, че ще направи всичко, за да приключи въпроса възможно най-скоро.

Не се заблудих нито за миг, че добротата му е искрена. Подозирах, че това е доста коварно встъпление към онова, което предстоеше да се случи.

Сякаш потвърждавайки подозренията ми за двуличност, той извади от куфарчето кутийка пепси лайт, сложи я на масата и ми я предложи. Отворих я веднага, защото устата ми вече беше пресъхнала. С голяма охота също бих хапнала нещо, но не възнамерявах да го споменавам.

Той ме изненада още повече, когато извади от куфарчето няколко баунтита.

— Какво означава това? — попитах.

Явно беше изненадан от реакцията ми.

— Съжалявам, не мислех, че…

— Подигравате ли ми се?

— Просто си помислих…

— Че какво? — прекъснах го, чувствайки как по лицето ми избиват червени петна. — Че ще опитате някаква манипулация? Че ще ми подхвърлите няколко шоколадчета като на някаква маймуна в зоологическата градина и за благодарност аз ще призная неща, които не съм извършила?

Огледах се, сякаш някъде в стаята имаше венецианско огледало, зад което гледаха всички началници на Шчербински.

— Не — отвърна той спокойно. — Мислех, че сте гладна. И че няма да ви навреди да ви донеса „Баунти“.

Взрях се в очите му, борейки се с необходимостта да избегна погледа му. Исках да изпратя ясен сигнал, че няма да позволя да безобразничат с мен.

— В крайна сметка това са любимите ви шоколадчета.

— Откъде знаете това?

Той се усмихна леко, което накара гнева ми да се усили.

— Точно за това искам да поговоря с вас — обяви той с топъл, приятелски тон. — И това е причината, поради която донесох тези баунтита.

— Не разбирам.

— Ще разберете — отвърна той, подавайки ми баунтитата.

Не възнамерявах да се възползвам, не исках да му доставям удоволствие. Но това беше по-силно от мен. Разопаковах едно шоколадче, а после пъхнах половината в устата си.

Комисарят извърна поглед, сякаш правех нещо неприлично и не исках да ме гледа.

— Добрахме се до скривалището във Вавер — каза той.

Преглътнах несдъвканото парче.

— До кое?

— Не знаете ли за имота на Страховски?

— Не. Какъв имот?

— Купил го е преди няколко години и явно го е използвал за целите си.

— Чакайте…

— В момента техниците го проучват, надяваме се, че ще намерим нещо, което ще потвърди всичко установено до момента.

Завих втората част от баунтито и я поставих на масата. За първи път от незапомнени времена напълно бях изгубила апетита си.

— За какво говорите?

Той вдигна вежди, явно изненадан, и до мен започна да достига нещо, което може би трябваше да забележа отдавна. Това, което се криеше зад думите на Шчербински.

Таен имот.

Техници криминалисти на мястото.

— Колежката ми нищо ли не ви обясни?

— Не, тя най-вече слушаше какво имам да кажа аз.

Той въздъхна с такова очевидно безсилие, че нямах никакви съмнения, че не за първи път тази жена не прави това, което изисква от нея.

— Добре… — каза Шчербински. — В такъв случай да започнем от самото начало.