Ремигиуш Мруз
Хаштаг (15)

Теса

Понякога, когато мислех да си отнема живота, ми се струваше, че съм закъсняла. Че вече съм мъртва. Че не съществувам. Че съм в чистилището, изживявайки неща, които не са се случили наистина.

Често се чувствах като в кома. Сякаш всичко, което се случваше, беше само плод на въображението ми — и сякаш чаках някой да откачи кабела от апарата, който ме държеше жива.

Може би съм била на границата между живота и смъртта? Може би вече дори не съм балансирала на нея, а съм загубила равновесие и съм се приближавала до неизбежния край?

Ако не знам какво ме очаква след смъртта, как мога да разбера дали моят свят е реален? Може би това е само временна форма между съществуването и несъществуването?

Мислех си за тези неща, докато пътувахме до едно от селата близо до Варшава, за да видим сестрата на Патриция Спорняк. Страх караше старата си „Шкода Октавия“, аз седях на пасажерското място и затъвах все по-дълбоко и по-дълбоко в тревожни мисли.

Откакто бях влязла в колата, настроението ми постепенно се влошаваше.

В шумната декларация, че на Кристиан му се струва, че е открил връзката между всички жертви, той би трябвало вероятно да наблегне на „струва ми се“. Когато започна да ми излага изводите си, отначало аз също се запалих. Това не ме изненада, защото копнеех за отговорите, а освен това просто се доверявах на Страх и знаех, че подхожда съвестно към всичко, което върши.

В този случай може би също беше така, но липсваше потвърждение на теорията му.

И което беше още по-лошо, тя не ми помагаше по никакъв начин. Не ми даваше никаква информация относно Игор.

— Добре ли си?

Въпросът на Страх ме изтръгна от размислите.

— Да.

— Не ти се повдига?

— Какво? — изстенах и извърнах поглед от пейзажите зад прозореца. — Защо да ми се повдига?

— Споменавала си, че имаш морска болест.

Наистина му бях споменала за това по време на една от срещите ни, вероятно на Централна. Не, не тогава. Говорихме за това в тайландския ресторант в сградата на „Мариот“. Можеше да се стигне дотам през подземен тунел от гарата, затова бяхме разширили „приемливата си територия“ до „Воок“.

— Мисля, че през тези години ми мина — каза аз.

— Просто така?

— Случва се.

Той ме погледна бързо, после се вторачи в пътя пред нас. Имах усещането, че не говорим за моята болест. Но дори не възнамерявах да се приближа до опасната тема за чувствата.

За бога, не и сега, когато съпругът ми е изчезнал безследно!

Правех всичко възможно да се съсредоточа върху нещо, но точно тази мисъл продължаваше да ме парализира през цялото време. Именно тя ме караше да се чувствам сякаш съм във въображаем свят, който няма нищо общо с реалността.

— Както и да е, бледа си — каза Страх.

Този път го погледнах скришом.

Може би нямаше подтекст в по-ранните му забележки? Може би просто искаше да се увери, че всичко е наред?

Спомних си старата Теса. Онази, която ходеше на всяка лекция на доктор Страховски и улавяше всеки негов поглед. Търсеше скрито значение в неговото внимание и се чувстваше изключително само защото й е задал някой въпрос.

— Кога си яла за последно? — добави той.

— Отдавна. Но както знаеш, имам много запаси.

— Стига. Ти трябва да…

— Трябва да направя всичко, за да намеря Игор — казах. — А не да ходя някъде с теб в търсене… сама не знам на какво.

— На отговори.

— Мислиш, че тази жена ги има?

И двамата знаехме, че това не е въпрос.

— Когато излизахме от къщи, беше уверена, че е така.

— Не уверена, а доверчива — поправих го. — И то само защото познавам твоя подход. Знам колко си педантичен.

— В такъв случай…

— Или по-скоро беше такъв — поправих се. — Защото в момента не съм сигурна с кого си имам работа.

Не отговори. Но имаше право, че отначало смятах тази насока за вярна. Обаче с всеки следващ километър увереността ми намаляваше. Какво наистина преследвах?

— Хората не се променят — каза тихо Страх. — Само маските им се пропукват и започват да пропускат.

Отново обърнах поглед към прозореца.

— Не съм очаквала от теб такава помпозност.

Той се намръщи и въздъхна.

— Това някаква нова младежка дума на годината ли е?

— Всъщност това е архаизъм. Синоним на…

— Надутост? — предположи Кристиан.

По-скоро бих казала патос, но запазих тази мисъл за себе си, като реагирах само с потвърждаващо сумтене.

— Жалко — каза Страх. — Защото имах подготвени още няколко коментара като този.

Все още не се обаждах. Какво целеше той?

— Исках да се придържам към изключително мелодраматични тонове.

— Добре е да се знае.

— И дори да обърна внимание на факта, че понякога двама души трябва да се разделят, за да разберат, че никога не бива да го правят.

Причу ли ми се? Присмиваше ли ми се? Тонът му не разкриваше никаква емоция, но ако просто го погледнех, щях да получа отговор. И затова не го направих.

— Това ли е помпозност? — попита той.

— Не.

— За щастие това не е всичко.

— Не знам дали искам да слушам повече.

— Исках да добавя, че никога не сме се сбогували — продължи той така, сякаш предварително беше намислил речта си. — И това е напълно разбираемо.

— Така ли?

— Защото само онези, които обичат с очите, се сбогуват преди раздялата. А онези, които го правят със сърцето и душата си — не. Защото те никога не се разделят.

Този път го погледнах гневно.

— Господи, Страх… — изстенах аз. — Какви ги дрънкаш?

— Аз само…

— Какво? — прекъснах го. — Шегуваш ли се?

— Да — призна той, сякаш донякъде объркан, без да разбира какво може да не е наред.

Можех да си обясня това единствено с шока, който Кристиан сам си беше причинил, опитвайки се да повярва, че жена му и дъщеря му по някакъв начин са оцелели от онова, което им се беше случило.

Известно време пътувахме мълчаливо. Страх си пое дълбоко дъх и осъзнах, че се опитва да започне разговор. Всеки път обаче се отказваше в последния момент.

Не възнамерявах да му помагам да успокои атмосферата. А дори и да исках, не знаех как да го направя.

Накрая Кристиан го измисли. Избра метод, който може и да не вършеше работа винаги, но в случая беше уместен.

— Извинявай — каза той.

Една кратка дума беше достатъчна. Ако идваше от устата на някой друг, би била само началото, просто загатване за това, че ще последва покаяние. Страх обаче имаше способността колкото по-малко говори, толкова повече да изразява.

— Нищо не е станало.

— Сигурна ли си?

Потвърдих с рязко кимане.

— Просто не е подходящият момент за носталгични спомени — казах. — Дори и да ми ги пробутваш под прикритието на шега.

— Разбирам.

— Изключително жалка впрочем.

— Знам.

Отново, за един километър, може би два, карахме мълчаливо.

— Много още от тези помпозности ли имаш в запас? — казах най-накрая.

— Няколко.

— Мислил ли си за тях дълго време?

— Имах няколко години на разположение — отвърна той и леко сви рамене. — Какво друго можех да направя?

Добър въпрос, макар да предполагах, че има много по-добри неща за вършене, отколкото да мисли за какво ще ми каже, когато най-сетне се видим. След последната ни раздяла се съмнявах, че това ще се случи някога. В най-добрия случай очаквах, че ще се срещнем случайно в „Злоте Тараси“ или някое друго много посещавано място в центъра.

Веднага си припомних защо реших да прекъсна контакти с него. И в същия момент почувствах гняв. Всички незараснали рани се отвориха.

— В такъв случай ги остави за себе си — казах. — Или почакай, докато намерим Игор.

— Съмнявам се, че ще иска да ги чуе.

— А аз се съмнявам, че трябва да направя това без него.

Той прочисти гърлото си и нервно.

— Разбирам — увери ме.

И наистина разбираше, защото не се обади, докато не паркирахме пред къщата на Мариана Спорняк. Излязохме от колата и безмълвно отидохме до малката веранда.

Постройката напомняше за старите дървени къщички в югоизточната част на Варшава, в посока Отвоцк. Някои от тях бяха реставрирани, оставяха усещане за старинност, но къщата на Спорняк не можеше да се мери с тях в това отношение.

Мариана ни отвори почти веднага, сякаш беше чакала на прозореца. Беше на около четиресет години, макар че нездравият й тен и тъмните петна под очите й добавяха поне още няколко.

— Къщата е впечатляваща — каза Кристиан, когато тя ни въведе в хола.

— Щеше да бъде, ако имахме пари за реставриране.

— Със семейството си ли живеете тук?

— Със съпруга ми. Синът е във Варшава.

— Под наем ли?

— Не, има стая в общежитието. На „Варински“.

— В „Ривиера“?

— Да. Ходили ли сте в „Полибуда“?

— Не, но съм бил в „Ремонт“. „Култ“ дебютираха там, този клуб всъщност е люлка на полския пънк.

— Слушали сте хубава музика.

— Да, но не такава. Отидох там само защото бъдещата ми съпруга и тогавашна приятелка ме замъкна. И до днес се отвращавам от пънк рока.

— Жалко — промърмори Мариана и си помислих, че ако бях дошла тук без Страх, щеше да се наложи да се справяме с неудобната тишина. Поддържането на обикновен, небрежен разговор все още не ми беше по силите.

Но Спорняк явно също нямаше желание за това. Без да ни предложи нещо, тя посочи място на масата за хранене, сякаш искаше да каже, че стоящите наблизо фотьойли и диван са предназначени за онези, които могат да останат по-дълго.

Това ме устройваше. Само хора с моето тегло знаят колко неудобно е да се седи на диван или фотьойл. В тази ситуация винаги неволно търсех възглавница, която да сложа на бедрата си.

— Не бяхте твърде многословен по телефона — каза Спорняк.

— Сметнах, че е по-добре да говорим лице в лице.

— А аз — че е по-добре да знам за какво ще говорим.

— Патриция.

— Да, споменахте. Но конкретно?

— Интересуваме се най-вече от това с какво се е занимавала — каза Страх така небрежно, сякаш не говореше за изчезналата сестра на тази жена, а за клюки от света на шоубизнеса.

— Следваше.

Краткият, не особено любезен отговор ми подсказа, че няма да узнаем всичко, което искахме.

Кристиан изобрази правилната усмивка. Не беше останала и следа от човека, който бях видяла само преди малко. Тогава в очите му се забелязваше само ирационалната надежда да види отново жена си и дъщеря си.

Маската му очевидно не беше толкова пропукана, както той твърдеше. Не, не маската, маските. В случая със Страх ставаше въпрос за няколко. Това си личеше от разликата между него и апартамента му — той самият почти театрално играеше ролята на вдовец мизантроп, докато къщата му спокойно можеше да принадлежи на редови служител на корпорация.

— Знам, аз й бях преподавател — каза той след кратка пауза.

Жената се намръщи, но имах усещането, че това е престорена реакция.

— Как се казвате?

Кристиан бързо се представи, макар че със сигурност го беше направил и преди, когато е говорил с нея по телефона. Жената го погледна за миг, после отмести поглед, сякаш е видяла нещо, което не е бивало да вижда.

— Добре ли я познавахте? — попита тя.

— Не по-добре от другите студенти.

— И все пак сте се заинтересували от нея достатъчно, за да дойдете тук. Защо?

Страховски събра длани върху масата и леко се наведе. За първи път от дълго време започваше да прилича на истински преподавател.

— Изчезването й може да е свързано с други подобни случаи — каза той бавно и спокойно.

— Какви?

— Това се опитваме да определим.

Жената погледна първо него, после мен. Имах усещането, че едва сега ме забелязва.

— Кои сте вие?

— Просто двама души, които търсят отговори.

Мариана беше явно разочарована, може би дори обидена от оскъдната информация, която получи. Подозирах, че малко й трябва, за да ни изгони. И сякаш за да потвърди тази мисъл, жената погледна към коридора.

— Съпругът ми изчезна — казах най-накрая.

Спорняк ме погледна, чакайки още информация. Знаех, че трябва да добавя нещо, но какво? Нямаше как да разкрием всичките си карти и да рискуваме полицията да се заинтересува от нас. А да лъжа просто не можех.

Така че направих това, което бях усвоила до съвършенство. Сведох поглед, смутена.

— Обстоятелствата бяха много сходни — каза Страх. — Съпругът на Теса изчезна на същото място, на „Вибжеже Пуцке“.

Опитах се да остана неподвижна, страхувайки се, че всяка моя реакция ще позволи на Мариана да разобличи тази лъжа.

— И?

— Успяхме да установим, че има само два такива случая в този район.

— Не е достатъчно, за да говорим за връзка между случаите.

— Вярно е. Но сестра ви и съпругът на приятелката ми се занимаваха със сходни неща.

— Тоест? — попита жената и в гласа й прозвуча любопитство.

— Финансови дела.

Почувствах облекчение, когато Мариана най-накрая спря да ме гледа.

— И той ли е работил в „Реимвест“?

— Не, но…

— В такъв случай за какво става въпрос?

— Веднага щом ми кажете какво е „Реимвест“ и какво е работила Патриция, обещавам да ви обясня всичко.

Събеседницата му се замисли за момент. Най-накрая леко кимна, може би съобразила, че даването на тази информация на гостите й няма да навреди с нищо.

— Какво беше — поправи го Кристиан. — „Реимвест“ от няколко години вече не съществува, а се появи като странична дейност на някакъв поморски магнат по време на бума на кредитните консултации.

Страх се наведе още повече, сякаш не искаше да пропуска нито дума.

— Рейман^[1] — добави жената. — Мисля, че така се казваше този бизнесмен. Той се занимаваше основно с пазара на недвижими имоти, но имаше няколко други компании. Точно тази фалира доста бързо.

— Патриция е работила като съветник?

— Мисля, че да. Изкара някакво обучение, някъде в Поморско. В Рогув или Поберово, не помня вече.

Кристиан кимна и подпря брадичка с ръцете си, създавайки впечатлението, че събеседничката му е най-важният човек на света.

— В какво се специализира тя? — попита той.

Спорняк си пое дълбоко дъх.

— Кредити във франкове.

— О.

— За съжаление. Преди да фалира „Реимвест“, тя успя да вкара десетки хора в това блато. Всички отидоха там послушно, за ръчичка.

— Коя година беше това?

— Най-подходящата.

— Значи две хиляди и осма — каза Кристиан и кимна в знак, че е разбрал. — Курсът падна под две злоти.

— Може, не помня подробностите.

— През юли счупи всички рекорди, стана злота и деветдесет и пет. Няколко седмици по-късно „Лемън Брадърс“ фалираха и започнаха неприятностите.

— А през декември Патриция изчезна — добави Спорняк. — И какво от това? Мислите ли, че някой е искал да си отмъсти за лоши кредитни съвети?

— Лоши? — измърмори Страх. — От гледна точка на банките това беше най-доброто. Хиляди хора бяха убедени да вземат заеми, когато процентът беше исторически нисък. Всеки съветник е бил наясно, че по-късно той може само да се вдигне.

— Знаете какво имам предвид.

— Знам, но изглежда малко вероятно.

— Защо?

— Обменният курс на франка през декември не беше толкова висок, около две и половина злоти. Черният четвъртък и преминаването на границата от пет злоти се случи едва няколко години по-късно.

Не ми беше трудно да си представя, че това може да е мотивът на побъркания. Може би дори не побъркан, а обикновен невзрачен човек, който се е минал с изключително неблагоприятна инвестиция.

Теглил е кредит, изплащал го е, но дългът, вместо да намалява, всеки месец е нараствал. Докато най-накрая не е стигнал до таван, който е почти невъзможно да бъде изплатен. Не един или двама биха били готови да отнемат живота на съветник, който ги е убедил да направят това.

Патриция беше изчезнала по-рано. Да, вече беше лошо, но още не трагично.

Преди да помисля върху това, Кристиан се изправи. Бързо направих същото. Исках да напусна тази къща възможно най-скоро, струваше ми се все по-неприятна. Всъщност ставаше въпрос по-скоро не за самия дом, а за собственичката.

Щом ме игнорираше, усещах известно напрежение. Когато започна да ми обръща внимание, имах усещането, че го прави с почти нездравословен интерес. Нещо явно не беше наред с нея.

— Почакайте… — започна Мариана.

— Вече имаме всичко, от което се нуждаехме — каза бързо Страх, като протегна ръка към жената.

Тя стисна ръката му неуверено.

— Но…

— Ако научим нещо, ще се свържем с вас незабавно.

Той не изчака Спорняк да започне да спори по-настоятелно. Отиде до вратата, а аз погледнах учтиво жената. Тя стоеше с леко отворена уста.

Но не изглеждаше изненадана. Напротив, струваше ми се убедена, че контролира цялата ситуация. И че размишлява за нещо.

— Нещо не е наред ли? — попитах, бавно тръгвайки към вратата.

Мариана ме последва. Преди да усетя, че иска да ми каже нещо, тя здраво сграбчи ръката ми.

Страх вече беше излязъл и тя бързо пъхна нещо в джоба ми.

Зърнах лист хартия.

— Прочетете го, когато останете сама — прошепна тя.

— Какво…

— Моля ви. Това е важно.

Отдръпнах се и усетих, че ми става горещо. Жената повтори мълчаливо „моля“, след което несигурно погледна към отдалечаващия се Кристиан.

— Направете го заради мен — добави тя. — И не го показвайте на никого.

След малко вече седях в колата, борейки се с огромно желание да разгърна листа, който стисках в джоба си. Струваше ми се, че изгаря тъканта и кожата ми.

Какво трябваше да означава това? И дали тази жена имаше предварително подготвено съобщение?

Борех се с мислите си, страхувайки се, че видът ми може да го издава. Страх обаче се беше фокусирал единствено върху това, което бяхме успели да открием. Понякога имах усещането, че е забравил за присъствието ми и води монолог.

— Финансите са връзката — говореше той. — Патриция се е занимавала с кредитни консултации, а Замецки е действал на капиталовия пазар.

Изтрих потта от челото си и реших, че трябва да се включа в разговора, преди Кристиан да се усети, че имам някакъв повод да съм мълчалива.

— А Анета Роговска? — попитах. — Нейният живот на знаменитост нямаше много общо с тези неща.

— Освен че е дъщеря на бивш финансов министър.

Мълчах, осъзнавайки, че този път няма нужда да се обаждам.

— Що се отнася до Илона и Луиза… трудно е да се види някаква връзка — добави Страх, нервно потропвайки с пръсти по волана. — Но може би съм пропуснал нещо. Може би те са изключение.

— Мхм.

Най-накрая ме погледна.

— И остава Игор — завърши той. — Който имаше някакъв стартъп, нали?

— Възнамеряваше да го прави.

— Свързан с криптовалути?

— Мобилни плащания.

— Така или иначе е работил във финансовия бранш.

Потвърдих с кимане и реших, че това е достатъчно. Нямах намерение да оставам в тази неприятна ситуация нито миг повече. Посочих към бензиностанцията и помолих Кристиан да спре за момент. Той веднага свърна.

Отидох до тоалетната, затворих вратата след себе си и бръкнах в джоба си.

На малката страница имаше само кратко съобщение от четири реда. Първите два бяха достатъчни, за да се почувствам напълно изгубена.

Не му се доверявай,

а още по-малко се доверявай на себе си.