Ремигиуш Мруз
Хаштаг (19)

Теса

Събудих се на странно място, не бях сигурна как съм се озовала там. Едва след малко аскетичният интериор ме накара да осъзная, че вечерта бяхме отишли в Жолибож, в апартамента на Страх. Не исках да прекарвам нощта с него, въпреки че самият той спа на дивана, но още по-малко ми се искаше да се върна вкъщи.

Страх страдаше от недостиг на финансови средства, но малкият апартамент всъщност изглеждаше така, сякаш е проектиран според последните тенденции в дизайна. Разбира се, това се дължеше на големите контрасти — Кристиан беше боядисал стените с изразителни, по-скоро тъмни цветове и беше нанесъл върху тях светли елементи. Имаше и множество евтини уреди от JYSK и няколко минималистични фототапета.

Седнах на леглото и се загледах в един от тях. Извивката на планински път се губеше някъде в мъглата. Всъщност цялата графика се състоеше от бели изпарения. И беше в съзвучие с това как се чувствах.

Отидох в банята и си измих лицето, при което забелязах, че Страх ми е приготвил нова, неразпечатана четка за зъби. Проклех се, че не бях взела козметика или някои основни неща от апартамента ми. Най-много ме притесняваше липсата на фиба. Не беше първият, нито последният път в живота ми. Понякога се случваше да напусна дома си и след час и половина почти да се парализирам от ужас, че съм забравила антиперспиранта. Всъщност това беше невъзможно, но самата мисъл беше достатъчна, за да се облея в гореща пот.

Намерих Страх в малката всекидневна, наведен над лаптопа, който си спомних от времето на университета. Понякога, след като го свържеше с проектор, можехме да видим Илона и Луиза на тапета, сякаш Кристиан искаше да ги покаже. Няколко пъти по време на лекция се случваше да се появи съобщение от Илона по Скайп.

Направих кафе за двамата, после седнах на масата срещу Страх. Тъмните подутини под очите му ме накараха да си направя извода, че не е мигвал. И че е направил много повече, отколкото трябваше.

Откъсна поглед от монитора едва когато му подадох кафето.

— Благодаря — каза.

— Мисля, че аз трябва да ти благодаря.

— Казах ти, че това не е проблем. И без това напоследък не спя, или най-много да дремна за малко на дивана.

— Имах предвид това, което си правил цялата нощ.

Той отпи малка глътка почти безшумно, въпреки че кафето беше горещо. Знаеше колко ме дразнеше сърбането и оценявах, че обръща внимание на такива дреболии, за да не ме разстройва.

Веднага осъзнах колко удобно се чувствам тук. Не, не ставаше въпрос за мястото, а за компанията. Със Страх ни свързваха много неща, общото ни минало беше по-богато от това на много двойки.

Отхвърлих тези мисли. Не биваше да мисля за подобни неща, особено сега, когато не знаех какво се случва със съпруга ми.

Божичко, какво ми ставаше?

Не можех да се отърва от осъзнаването, че съм успяла да заспя без големи проблеми вечерта. Бях убедена, че няма да мигна, и първоначално не възнамерявах да си лягам. Същевременно чувството на комфорт, което ми даваше присъствието на Кристиан, свърши работата си.

— Какво мислиш, че съм правил цяла нощ? — попита той.

— Търсил си информация за Май.

Той остави чашата и кимна.

— Изглежда, че се е преместил.

— Преместил се е? Къде?

— Не знам. Не работи в нито една клиника или болница, обаждах се на всички във Варшава.

Точно това очаквах. Страх беше педантичен и непоколебим — обичайният списък с имена в уебсайтовете не му беше достатъчен. Трябваше да се обади, да провери всичко сам, да бъде сто процента сигурен.

— Но не се задоволи с това.

— Не. Свързах се с всички болници, които успях да намеря.

— Просто трябваше да ме събудиш и да попиташ.

Той махна с ръка, сякаш това малко самосиндикално разследване му харесва.

— Болница „Белански“ беше третата в списъка ми — отговори той и плъзна пръст по екрана на лаптопа. — Научих, че Хенрик Май е работил там доста дълго, до две хиляди и четиринайсета.

— Последният туит е от този период. Тоест предпоследният.

Кристиан потвърди с бързо кимане.

— Никой обаче не искаше да ми обясни защо Май е напуснал болницата. Също така не успях да убедя никого да ми даде телефонния му номер.

Усетих в гласа му подозрение, макар че изглеждаше неоправдано.

— Изненадан ли си? — попитах. — Ако предоставят информация за някой психиатър, биха могли да му създадат проблеми.

— Но можеха поне да кажат нещо. А всички мълчаха като гроб.

— Явно имат правила.

— Правилата са си правила, но аз прибягнах до наистина силни аргументи, твърдейки, че става въпрос за живота на един от бившите му пациенти.

Зачудих се дали случайно наистина не е така.

— Поисках поне да ми кажат болницата, в която в момента приема.

— И?

Страх сви рамене.

— „Съжаляваме, но не можем да предоставяме информация за нашите служители“ — цитира той. — Така че започнах да търся сам, но не намерих нищо. Нищо, освен научна статия, която Хенрик Май е публикувал през август две хиляди и четиринайсета година.

— За психопатологията ли беше? Нарушения на паметта, като онези в линковете му в Туитър?

— Донякъде. В нея Май пише за дисоциативното разстройство. — Кристиан погледна към екрана и прочисти гърлото си. — Това е „разстройство на личността, включващо временното изключване на определени умствени дейности от съзнателен контрол“.

По някаква причина звучеше по-тревожно, отколкото трябваше да бъде.

— Поне това е определението в речника на полския език — продължи Страх. — Специализираните дефиниции подчертават дисоциация на съзнанието, паметта, идентичността или възприятието. Звучи неясно, но основното е, че болните могат дори да загубят връзка с реалността.

— В какъв смисъл?

— В най-различен. Може да се стигне до деперсонализация, когато човек започва да изглежда нереален на самия себе си и му се струва, че не съществува. Или до дереализацията, когато светът започне да изглежда нереален. Разбира се, и до амнезия или раздвояване на личността, но нас ни интересува друг, специфичен тип на това разстройство.

Кристиан отпи от кафето, сякаш трябваше да се подсили с порция кофеин, преди да пристъпи към тези подробности.

— Май пише за дисоциативната фуга. Чувала ли си за нея?

— Не. И не съм сигурна дали искам да чуя.

— Това е единствената ни следа, така че…

— Говори, Страх.

Той кимна.

— Това е защитна реакция на ума, както и всички други дисоциативни разстройства. Поне така казва Май в статията си. Все още трябва да проверя дали това е само неговата разработка, или общоприето мнение.

Ако някога съм съжалявала, че вместо с психология години наред съм се занимавала с управлението и социологията, беше точно в този момент. Наведох се към Кристиан и го погледнах в очите, чакайки продължението.

— Всъщност става дума за бягство, което и означава fuga на латински — добави той. — Умът се опитва да намери начин да се спаси от травматични събития. Той не може да се справи с реалността, със заобикалящия го свят и…

— Знам това от собствен опит.

— Да — неохотно потвърди той. — Дисоциативната фуга се проявява във факта, че пациентът забравя кой е той. Създава нова идентичност.

— Да станеш съвсем различен човек?

Кристиан кимна и отново отпи от кафето.

— Това е свързано с ретроградната амнезия — добави той. — Такъв човек не може да си спомни нищо, което се е случило по-рано. Той губи истинските си спомени, заменя ги с други, измислени.

Потръпнах от мисълта, че някой може да страда от такова състояние. Как би изглеждал животът му? И може ли да се говори за един живот? Как биха се справили неговите близки? И може ли изобщо пациентът да има близки? Работа? Интереси? Дори последното изглеждаше недостижимо.

— Случва се, че след период на фуга пациентът се връща към… предишната си идентичност. Тогава не си спомня нищо, свързано с другата.

Поклатих глава.

— Колко често се случва това?

— Доста рядко — призна той. — Но със сигурност има по-голям шанс за фуга от спечелването от тотото. Въпреки това от време на време някой печели дори десетки милиони.

— Да…

— Случаите ескалират по време на криза. По време на войни, природни бедствия и така нататък. Не всички биват докладвани.

— Защо?

— Поради две причини. На първо място, те често се случват там, където условията на живот са екстремални, в страните от Третия свят, откъдето тези неща просто не достигат до нас. Второ, при фугата обикновено става въпрос не само за умствено бягство, но и за реално. Пациентът създава нова личност, напускайки мястото, където е живял досега. В неразвитите страни често следите му се губят.

Болката около ноктите ме накара да осъзная, че несъзнателно съм се поддала на тика си.

— От какво се причинява фугата? — попитах. — Дали е генетично обусловено?

— Няма достатъчно изследвания. В случая на шизофренията лекарите са имали възможността да проведат много аутопсии, да открият разлики в нивото на допамин и така нататък, но когато става въпрос за фугата, се анализира главно психологичният аспект.

— Тоест?

Кристиан си пое дълбоко дъх.

— Всеки от нас изпитва незначителна дисоциация от време на време. Това е често срещано явление.

— На мен като че ли не ми се е случвало.

— Никога ли несъзнателно не си обърквала пътя? — попита той със съмнение. — Никога не си мислила, че гледаш себе си отстрани? Не си ли се изключвала по време на лекция, за да се усетиш едва след няколко минути?

Вдигнах намръщено вежди.

— Добре де — каза той. — Този последният пример може да не важи в твоя случай.

Преместих ръцете си върху косата си и отметнах няколко кичура зад ухото си. Още веднъж си помислих, че имам нужда от фиба.

— В крайна сметка обаче това са напълно безобидни случаи на бягство или може би моментно отдалечаване от реалността. Онези по-сериозни случаи стават предимно с хора, които в детството си са имали проблеми, били са сексуално насилвани, страдали са от депресия и така нататък.

— Значи се случва само по естествен път?

— В статията си Май доказва, че като цяло да, но…

— Но какво?

— Той също така твърди, че има такава опасност при въвеждането на хората в хипноза, защото така или иначе дисоциацията е елемент от всеки такъв сеанс. Добавя, че по този начин е възможно да се контролира пациентът до известна степен.

Предположих, че ще продължи, но той спря и се замисли дълбоко. Чудех се за какво си мисли. И дали не за това, което беше хрумнало и на мен.

Изводът беше очевиден. Според Кристиан аз бях връзката между изчезванията.

Аз получих първата пратка, всичко започна от нея. И не само, че съпругът ми изчезна, но по всичко личеше и че лекарят, който ме беше прегледал в болницата след опита за самоубийство, също е изчезнал.

Патриция беше посещавала същия университет. Илона беше съпругата, а Луиза — дъщерята на човека, с когото имах някаква връзка. Не, не някаква връзка, а просто връзка.

Но Замецки? Може ли някога да съм го срещала и да не го помня?

И Анета Роговска? Може и да съм се разминала с баща й по време на някоя конференция, участвах във всяка, от която можех да си намеря покана. Въпреки това не можех да имам нищо общо с такава знаменитост.

И все пак логиката, изглежда, твърдеше обратното.

Имаше едно голямо неизвестно. Потребителят на Туитър с ник N.Delved. Този, който ми изпрати съобщението за последния колет.

Скрих лицето си в ръце и за малко масажирах слепоочията си, макар че главата не ме болеше.

— Теса?

Погледнах Страх през пръстите си.

— Имам чувството, че никога няма да науча истината — казах. — Особено като се имат предвид тези психопатологични излияния на Май.

— Мислиш ли, че те имат нещо общо с теб?

— А ти нима не?

— Ами…

— Ако нещо с мен не е наред, може би дори самата аз не знам за това. Ако някой ме манипулира, още повече.

Помълчахме известно време. Затворих очи, но веднага ги отворих отново. Под клепачите си видях Анета Роговска, Илона, Луиза и останалите. И за момент ми се стори, че и себе си.

Потреперих.

— Какво точно имаш предвид? — каза Кристиан.

Самата аз не знаех. И със сигурност не бях готова да изкажа съображенията, които ме накараха да се запитам дали не съм луда.

Но видях, че Страх чака отговора ми.

— Трябва да го намерим — казах аз, пренебрегвайки въпроса. — Май.

— Ще го намерим. Освен ако не е изчезнал като останалите.

Генерализираше. Двама души от списъка на Архитекта не бяха изчезнали безследно, а бяха умрели. Но нямах намерение да го поправям, сега това нямаше значение. Логично беше да очакваме, че Май е споделил съдбата на мнозинството.

— Добре ли го познаваше? — попита Кристиан след малко.

— Не, едва го помня.

— Аха.

— Той ме прегледа, разговаряхме малко и след това ми написа направление.

— Толкова набързо е прегледал момиче, отишло при него след опит за самоубийство?

— Какво трябваше да направи? За него това вероятно е било съвсем обикновен ден.

Страх не изглеждаше убеден.

— Там сигурно има куп такива — продължих аз. — А Май вече беше на години и е видял какво ли не.

Смътно си спомнях, че беше рязък, но ми беше трудно да преценя дали наистина е така. Всичко от онези времена ми изглеждаше мъгляво, неясно, сякаш от спомените на друг човек. Никога не се бях учудвала на това, нямах причина. В крайна сметка тази ситуация беше най-малкото необичайна за мен.

Подозирах обаче, че може да е спазвал известна дистанция. В старите държавни болници беше пълно с момичета като мен. Тези хора десетилетия наред са правили всичко, за да спасят човешкия живот — и тези пациенти, които искаха да си го отнемат сами, със сигурност не бяха третирани като останалите.

— Не помниш никакви…

Кристиан млъкна, надявайки се, че ще довърша вместо него.

— И аз не знам — добави. — Странни неща? Подозрително поведение?

— Експерименти?

Засмях се нервно, но крайчетата на устата му не помръднаха.

— Не бих стигнала толкова далеч дори в най-мрачния сценарий — казах безгрижно.

Страх не отговори.

— Нали не мислиш, че такова нещо би било възможно в една цивилизована страна? — промърморих.

— Не мисля. Но няма нужда да ти казвам, че животът ме е изненадвал поне няколко пъти.

— Много хора са се опитвали да ме манипулират, Страх, но те уверявам, че никой не е експериментирал с мен.

— И все пак статията на Май изглежда сякаш се отнася за теб. Като че ли е създадена на базата на твоя конкретен случай.

Изгарях го с поглед, което не се случваше твърде често.

— Полудял ли си?

— Може би. Но ако не, това означава, че някой друг е полудял. И то достатъчно, за да прави неща, които обикновено са немислими.

— Тоест? — промърморих.

Кристиан си пое дъх, за да отговори, а аз рязко се изправих. Писна ми да седя на празна маса. Кафето дори не беше полумярка, имах нужда от нещо съвсем различно. Отворих хладилника и установих, че там цари същият минимализъм, както и в целия апартамент.

— Дисоциативната фуга е оскъдно описана — каза Страх. — Поне като се има предвид начина на задълбочено проучване на шизофренията или други заболявания.

Измънках в знак на съгласие и измъкнах млякото. Изсипах половин литър в канчето и добавих зърнени ядки, десетина кубчета шоколад, малко захар и малко плодове, за чиято свежест имах съмнения. Кристиан обаче нямаше нищо друго, което бих могла да използвам.

Започнах лениво да разбърквам кашата, като забелязах с крайчеца на окото си, че Страх стои до мен.

— Помисли си с какво реноме може да се сдобие Май след такава публикация.

— Е, с какво?

— Би станал звезда в научната общност. Би описал за какво предупреждава в статията си. Възможността за манипулиране на хора, страдащи от фуга.

— Наистина си се побъркал, Страх.

— Мислиш ли, че хората не са способни на такива неща?

Погледнах го със съжаление.

— Мисля, че дори не знаем на какво сме способни самите ние, да не говорим за останалите — отвърнах. — И извади две купи.

Той се обърна леко объркан и после започна да отваря шкафовете един след друг.

— Може да е нещо вдлъбнато, без значение какво — добавих.

Мигове по-късно седнахме на масата и най-накрая можех да сложа нещо в стомаха си. Имах усещането, че съм постила няколко дни, така че освен кашата изядох и шоколада, който преди това бях отворила. През цялото това време Кристиан се вживяваше в своята концепция.

Беше абсурдна. Не възнамерявах да я приемам дори като хипотеза. Както и да е, нямаше значение дали сме съгласни по този въпрос — важното беше, че сме единодушни в останалото.

И двамата смятахме, че трябва да отидем в болницата в Белани, за да намерим отговорите. Със сигурност там работеше някой, който знае какво се е случило с Хенрик, след като е напуснал.

Наложи се да почакаме половин час, за да се срещнем със завеждащата отделението. Накрая не издържах и отидох до машината, за да купя поне няколко баунтита. На връщане чух от разстояние, че Кристиан си говори с лекарката.

Ускорих крачка, дъвчейки бързо едната част от баунтито, и завих. Жената веднага ме видя. И отстъпи назад, сякаш пред нея внезапно е избухнал пожар. Или като че ли е видяла призрак.

— О, боже… — изстена тя. — Как е възмож…

Виждах я за първи път в живота си. Но явно тя мен не.

— Това сте вие… — добави тя.