Ремигиуш Мруз
Хаштаг (34)

Теса

Трябваше да се е случило нещо. Седях пред телевизора с надеждата, че репортерите няма да прекратят усилията си да постигнат напредък в разследването, но не се появи никаква неофициална информация. В блога на Бианчи също нямаше смисъл да се търси нещо. Радиото мълчеше, а в интернет форумите дори не се споменаваше за Страх.

Изглеждаше, че никой не го е открил. Никой не го свързваше с мен, не го обвиняваше, че е скрил серийната убийца, не го е задържал и не го разпитва.

Но какво се е случило с него тогава?

Оставена единствено на собствените си предположения, почти изгубих разсъдък. Никъде не можех да намеря нито моя телефон, нито този на Кристиан. Очевидно ги беше взел със себе си, вероятно за да се отърве от тях за всеки случай.

Нямаше по какъв начин да се свържа с него. Четири часа след тръгването му започнах да строя най-абсурдните сценарии за това, което може да се е случило.

Най-вероятен изглеждаше най-простият от тях. Някой беше разпознал Кристиан, беше уведомил полицията и полицаите веднага са го задържали. Не беше трудно да се разбере, че той ме укрива.

Всъщност достатъчно беше някой полицай да размени няколко приказки с Мариана Спорняк или с някого от хората, които ни бяха видели заедно.

Очаквах, че скоро ще чуя почукване на вратата или че цял отряд от полицаи ще нахлуе, без да пита, един от тях ще ме хвърли на пода и ще ме окове, а след това ще ме изнесе навън.

Не, това беше нереалистична картина. Бяха необходими поне двама, за да ме вдигнат от пода.

Опитах се да се ободря с такива мисли и с алкохола, който Страх още не беше успял да изпие. Залъгвах се, че водката по някакъв чудодеен начин ще ме накара да забравя за храната. Стана обаче точно обратното, а в апартамента нямаше почти нищо, с което да мога да задоволя глада си.

На всичкото отгоре алкохолът доведе до засилване на тревогата ми. От време на време поглеждах към вратата, чувствайки, че ме измъчва параноя. В моменти на проблясъци на разум обаче си повтарях, че след като досега никой не се е появил, Страх не ме е предал. Може би дори не е бил хванат, а се е случило нещо друго.

Сигурно не биваше изобщо да се съмнявам в него. В края на краищата той беше един от двамата души на света, които биха направили всичко за мен.

Вероятно няколко десетки пъти в рамките на един час проверих електронната поща, надявайки се, че Кристиан ще реши да се свърже с мен по този начин. Но нямах никакви новини от него. В медиите също не се появяваше нищо.

Шест часа след тръгването на Страх започнах да ровя из харддиска му. Това не беше най-лошият начин да се убие времето, а освен това реших, че може да намеря нещо, което да ми даде някои отговори.

Може би Кристиан се бе свързал с някой, който е насочил полицията към него? Може би в допълнение към поръчката, която направихме в онлайн магазина, бе решил да отиде да напазарува някъде другаде? След като нямах никакви следи, трябваше да приема, че всяка информация може да ми бъде полезна.

В историята на браузъра обаче се натъкнах на неща, които не очаквах да намеря.

Страх беше прегледал много материали за дисоциативната фуга и беше прочел много статии, не само тези на Хенрик Май. Всъщност той вероятно беше стигнал до всичко, което може да бъде намерено в интернет.

Несъмнено беше взел този въпрос по-сериозно, отколкото беше показал пред мен. Дори изглеждаше, че е приел версията с фугата.

Прочетох няколко статии, останалите само прегледах, защото до голяма повтаряха предишните. После попаднах на нещо познато. Публикацията, появила се след изчезването на Май.

Отново прегледах статията, този път фокусирайки се върху всичко, освен самия текст, който познавах много добре. Вниманието ми беше привлечено от една от бележките под линия. Някъде сред целия рояк от източници имаше информация за разговор с психолог.

Веднага разпознах името и фамилията. Изабела Варска.

Отне ми известно време, за да осъзная, че в статията на психиатъра, който се грижеше за мен в болницата, се среща името на терапевта, който се грижеше за мен по-късно.

Нямах представа, че се познават. Още по-малко пък че са си сътрудничили по някакъв начин, когато Май е писал статията. И то тази, която пряко се отнасяше до дисоциативната фуга.

Веднага се заех да проверя Варска в интернет. По всичко личеше, че тя все още работи в клиниката и помага на хора като мен, борещи се със собствените си слабости и смятащи, че най-доброто решение е просто да сложат край на всичко.

Без особени трудности намерих телефонния й номера и адреса на електронната й поща, и дори акаунта й в Скайп, където тя от известно време даваше „виртуално дежурство за спешна помощ“. Благодарение на това Изабела сигурно успяваше да довежда при себе си хора, които вече са на ръба на пропастта.

Бързо изтеглих програмата, създадох си акаунт и се опитах да се свържа с Варска. Разчитах на чудо, че съдбата ще ми се усмихне и ще направи така, че терапевтката да е на разположение.

За съжаление за пореден път щастието не ми се усмихна. Изругах наум и после неохотно влязох във Фейсбук. През цялото време се притеснявах, че веднага щом използвам някоя социална мрежа, органите по някакъв начин ще разберат.

Претърсих списъка си с приятели, не можех да си спомня дали някога съм добавяла Варска. Бързо видях, че не съм. Разбира се, това би било в противоречие с природата на отношенията, които ни свързват.

Изпратих й покана за разговор по Месинджъра, давайки си сметка, че ако я добавя към приятелите си, някой може да забележи.

След малко поканата беше приета и аз бях напълно парализирана. Знаех какво трябва да направя, но не можех да се принудя да преместя курсора.

В крайна сметка обаче необходимостта от получаване на отговори се оказа по-силна от опасенията.

Настроих гласов разговор, но никоя от нас не се обаждаше.

— Теса? — каза най-накрая терапевтката. — Наистина ли си ти?

Добър въпрос, помислих си, дори не знаеш колко е добър.

— Да — казах. — И това е вече вторият път в последно време, когато лекар по някаква причина не вярва в това.

— Кой беше първият?

Право в целта, без излишно протакане. Това ми харесваше в нея — както сега, така и навремето, когато посещавах кабинета й.

— Главната лекарка в Беланската болница.

— Била си там? Защо?

— Търсех информация.

Отговори ми мълчание. Макар че само преди миг ми се струваше, че контактувам не с терапевтката си, а с добра приятелка от миналото — една от тези мои познати, с които дори след няколко години на мълчание веднага да започна свободен разговор.

Около мен нямаше такива хора, но около Игор имаше. Често ми разказваше за приятели от гимназията, с които след размяната на няколко думи можеше да говори безкрайно. И да им каже повече неща, отколкото е способен да разкрие на приятелите си, с които се вижда всеки ден.

— Каква информация? — каза накрая Варска. — За себе си?

— Наред с другите неща.

— И какво откри?

Може би все пак имах някой като тези, за които Игор говореше. Може би Изабела беше такъв човек. Освен че тя ми помогна с терапията, станахме приятелки. Толкова близки, че сега, години по-късно, бях готова да й разкрия повече, отколкото на Страх.

— Това, че май съм осиновена.

Отново последва мълчание.

— Или поне, че майка ми и баща ми не са мои биологични родители.

Варска продължаваше да не отговаря и започна да ми става горещо. Усещах, че за моя психолог това не са никакви откровения.

— Там ли си? — попитах.

— Да, извинявай… това… — Тя млъкна за момент. — Това е изключително жалко.

Само за част от секунда се заблуждавах, че ми се е счуло.

— Не е трябвало да правиш това, Теса — добави Изабела.

— За какво говориш?

— Има някои неща, които… по дяволите, да не говорим за това през Фейсбук. Кога можем да се срещнем?

Въпросът ме свари напълно неподготвена. Варска се държеше така, сякаш нямаше представа, че полицията ме издирва в цялата страна. Но за целта би трябвало да няма достъп до телевизия, радио и интернет.

— Сега това е малко проблематично, не мислиш ли? — отговорих.

— Има важни и по-важни неща.

— Не разбирам…

Чух я как дълбоко си поема въздух.

— Не вярвам, че което и да било от нещата, които ти приписват, има нещо общо с истината — обясни тя. — Но има и някои неща, за които не знаеш.

— Какви неща?

— Да се срещнем. Всичко ще…

— Не — отсякох — Искам да го чуя сега.

Тя отново замълча и ми хрумна, че може би не трябва да й вярвам напълно. В края на краищата името й се беше появило в статията на Май. Статия, в която той разглеждаше заблуди, нарушения на паметта и доста сериозни психични заболявания. И която сякаш се основаваше на моя случай.

Дали тези хора са ми направили нещо? Втълпили ли са ми нещо?

Мълчанието от страна на Изабела не помагаше, но аз се отърсих от всички обвинения, които ми бяха хрумнали. Тази жена ми помогна да изляза от депресията, научи ме как да контролирам отчаянието и направи всичко, за да мога да започна нов живот. Нямах причина да спра да й вярвам.

— Взимаш ли сега някакви лекарства? — попита тя.

— Не. А трябва ли?

— Не мога да отговоря на този въпрос, Теса. Не сме се виждали дълго време, не знам в какво състояние си.

— В този момент в трагично.

— Затова искам да ти помогна. Да поговорим на четири очи, на сигурно място, ти и аз, като стари…

— Говорим — прекъснах я отново.

Отне й известно време, за да осъзнае, че няма да направя никакви отстъпки. Доверието си е доверие, но можеше да се окаже, че органите през цялото време са в контакт с последния психолог, който се е занимавал с мен. И може би някой стоеше до нея, принуждавайки я да си уреди среща с мен.

— Включи камерата — казах.

Вероятно това беше първият и последен път в живота ми, когато предпочитах да говоря с някого под формата на видео чат.

— Защо?

— Искам да видя дали си сама.

Знаех какво може да си помисли. Няколко пъти по време на нашите срещи тя ми беше демонстрирала, че страдам от напреднала параноя. Но това беше преди години. Би трябвало да знае, че оттогава нещата са се променили.

Да, боях се от щурм на полицията, но това не беше параноя, а оправдан страх.

— Боиш ли се от нещо?

— В тази ситуация? — отговорих. — Как мислиш?

Тя включи камерата, което само по себе си беше отговор. После премести лаптопа, за да видя, че в стаята няма никой. Достатъчно беше, за да се успокоя.

— Чувстваш ли се застрашена там, където си сега? — попита Изабела.

Тя гледаше право в обектива, което всъщност се случваше рядко. По време на такива разговори всички търсеха или събеседника, или самите себе си. Варска обаче си даваше сметка, че трябва да се свърже с мен. Разбира се, професионалният й инстинкт със сигурност се беше задействал.

— Не знам — казах аз. — Вече нищо не знам.

— Спокойно.

Тонът, който използваше, беше странно познат.

— Знаеш ли къде си, Теса? — попита тя. — Не искам да ми казваш. Питам само дали самата ти го осъзнаваш.

— Що за въпрос?

— Един от няколкото, които бих искала да ти задам. Ако не искаш…

— Знам къде съм.

Тя кимна с нескрито облекчение.

— Следващият ми въпрос може да ти прозвучи малко странно — предупреди ме тя. — Знаеш ли коя си?

Засмях се.

— Малко странно? — отговорих. — По-скоро много.

— Знаеш ли кое е реално и кое не?

— Все повече и повече…

— Отговори ми, Теса.

Тонът на гласа й осезаемо се промени. Вече не беше успокояващ. Напротив, сега по някакъв начин беше станал предупредителен. До такава степен, че почувствах, че трябва да отговоря.

— Да, знам — казах.

— Имаш ли проблеми с ориентацията? С паметта?

— Не, като че ли.

— Като че ли?

Започнах нервно да си гриза кожата край ноктите. Пръстите ми вече изглеждаха така, сякаш съм била подложена на необичайно изтезание.

— Може би напоследък се чувствам малко по-различно от обикновено, но това е разбираемо — казах. — Освен това разчитам на теб да ми помогнеш, като ми обясниш няколко неща.

Тя дълго гледа към уеб камерата на лаптопа.

— Би трябвало постоянно да взимаш едно лекарство — каза тя накрая. — Това са малки бели, овални таблетки.

Не казах нищо.

— Казват се atratis apsida. Опаковани са в…

— Не вземам никакви таблетки.

— Кога спря?

Едва сега това, което тя ми каза, достигна до мен. Тръснах глава, мислейки си, че ми се е счуло.

— Как се казваха? — попитах, увеличавайки все повече и повече изтезанията.

— Atratis apsida.

Атрата. Последният ми избор относно името на блога. И апсида.

Можеше ли да е съвпадение?

— Теса?

— Да, момент… просто…

Мислите престанаха да се подреждат в главата ми, започнах да плача и ми се струваше, че е най-добре да замълча, защото явно не ми достигаше сила.

— Кога спря хапчетата? — повтори терапевтката.

— Не си спомням някога да съм ги взимала.

— Взимаше ги. Или поне би трябвало да ги взимаш. И то редовно.

Неволно се огледах, търсейки нещо за ядене. Яденето срещу стрес беше на въоръжение при мен. Често ми се случваше това, което деликатно се описва като натрапчиво компенсаторно хранене и което аз в пристъпи на откровеност наричах гавра с волята.

Изтрих потта от челото си. Чувствах, че подобна искреност сега липсва в оценката на психичното ми състояние.

— Една таблетка сутрин, една вечер — продължи Варска, вероятно само за да ми напомни, че все още е на линия. — Колкото по-дълго не си ги вземала, толкова по-зле.

Исках да възразя, да кажа, че с мен всичко е наред, но дълбоко в себе си знаех, че това не е вярно.

— Потърси последната рецепта — посъветва ме Изабела. — След това намери опаковката. Ще преценим кога си спряла да приемаш лекарството си и може би ще успеем да разберем защо.

— Вече няма как.

— Тоест?

— Не съм си вкъщи. Освен това не видях никакви хапчета там. Не взех нищо и…

— Сигурно си ги скрила от себе си.

Поклатих глава като малко дете.

— Защо да го правя? — попитах, без да чакам отговор. — Това са някакви глупости. Или ми се подиграваш, или органите те карат да ме мамиш.

Изабела се вгледа в камерата е разбиране. Нямаше нито злоба, нито сянка на разочарование от факта, че отправям необосновани обвинения.

— Или може би Архитектът е планирал всичко? — провлачих. — Може би работиш с него?

Тя се наведе над лаптопа.

— Кой е Архитекта? — попита тя.

— Не знам. Искам да кажа… той стои зад всичко това.

Не съм луда, уверявах се. Ако бях, със сигурност нямаше да усещам колко налудничаво звучат думите ми. А бях напълно наясно с това. От гледна точка на Варска, говорех като побъркваща се. Или побъркана.

— Мога ли да ти задам още няколко въпроса, Теса?

Кимнах неуверено. Отне ми известно време да разбера, че тя не може да го види.

— Да — казах.

— Колко спиш напоследък?

— Много. Колкото трябва… И… сама не знам, нормално. Както обикновено.

— Лесно ли заспиваш?

— Много лесно.

Като се имат предвид обстоятелствата, това беше явно недоизказване.

— Добре — каза топло Изабела. — Кажи ми, губиш ли понякога съзнание?

Отдръпнах се от компютъра и столът тихичко изскърца.

— Теса? — попита тя. — Сигурна ли си, че заспиваш, а не…

— Какво? Изпадам в безсъзнание? За това ли искаш да питаш?

— Не съвсем.

Отново настана тежка тишина и ми ставаше все по-горещо. Твърде много неща ми се струпаха изведнъж, изваждайки ме от деликатното равновесие, в което се намирах до момента.

Думите на Мариана Спорняк: „Не му се доверявай, още по-малко се доверявай на себе си“. Лекарката от Белани: „Майка ти и баща ти не са твои биологични родители“. Страх: „Сигурна ли си, че помниш всичко?“.

Всичко това беше само върхът на айсберга. Останалото се криеше в думите на Варска.

— Трябва да ти задам още един въпрос — добави тя след малко. — Убедена ли си, че всичко, което те заобикаля, е истинско?

Платон. Сенките по стената на пещерата.

Кратки, разпокъсани мисли минаха през главата ми като импулсите на мигрена. Премигнах няколко пъти, опитвайки се да се преборя с вцепенението, което постепенно ме обхващаше.

— С кого поддържаш контакт сега? — попита Изабела. — Кой се грижи за теб, Теса?

За какво, по дяволите, говореше?

— Игор с теб ли е?

— Н-н-н-е — заекнах.

— А кой?

— Кристиан.

— Кой е Кристиан?

— Страховски. Страх — отговорих като в транс. — Трябва да го познаваш, трябва да съм ти разказвала за него.

— Страх? — попита тя. — Така ли го наричаш?

Не знаех какво да отговоря на този въпрос. Казвах си, че не съм луда. Ако бях, нямаше да прочета това, което Изабела се опитваше да предаде между редовете. Душевноболният не знае, че е болен. Не допуска такава възможност.

Не, това не е вярно. Има болести, за чието съществуване болният много добре си дава сметка. Май пишеше за тях в една от статиите, наричаше ги егодистонични. Такива са обсесивно-компулсивното и биполярното разстройство. Пациентът обикновено знае, че ги има, пречат му да функционира и често го дразнят. Иска му се да се промени, да се излекува, да се отърве от бремето.

Но има и егоситонични болести, при които пациентът смята, че не с него има нещо нередно, а с целия свят. Психози като шизофренията… нарушения на личността като всички дисоциативни състояния, за които бях чела.

— Теса?

Откъснах се от собствените си объркани мисли и отново се съсредоточих върху терапевтката. Едва сега осъзнах, че тя ми говори нещо. Погледнах часовника си с чувството, че по някакъв начин съм изгубила няколко минути от живота си.

— Да — казах, надявайки се, че звуча така, сякаш знам за какво говори Варска.

— Значи си наясно, че някои от усещанията, които изпитваш, може да са продукт на ума ти?

Аз преглътнах с усилие.

— Дори и този човек, Страх — продължи тя. — Никога не си ми казвала за такъв човек. А измислените герои, събития, факти или изобщо елементи на твоя свят често създаваш въз основа на подсъзнанието си.

Изсъсках от болка, защото твърде силно откъснах парче кожичка.

— Случвало се е вече да наричаш измислени герои по този начин.

— Но…

— Кристиан може да е олицетворение на нещо друго — на твоя страх или тревога. Страх.

Сложих ръката си върху тъчпада и преместих курсора, за да завърша този разговор. Изабела не се опитваше да ми помогне, напротив, тя посяваше в психиката ми тревога. А аз се бях озовала в ситуация, в която не можех да си позволя това.

— Кажи ми защо реагира с такова учудване на името на лекарството? — добави Варска. — Какво означава за теб atratis apsida?

Задържах дъха си.

— Светът, който създаваш, обикновено е много последователен. Той има много взаимносвързани елементи, опира се на солидна основа. Някога създаде цял сценарий, базиран на античната митология, друг път — на астрономията.

Платон. Селена. Значението на естествения спътник на Земята.

Поредните мисли ме нападнаха като удари, отправени от непознат, скрит в сенките враг.

— Трябва също да те попитам и за мислите за самоубийство.

Ако трябваше да ме пита за това, тя очевидно не ме познаваше толкова добре, колкото твърдеше.

— Теса?

Не възнамерявах да отговарям. Прекъснах връзката, излязох от Фейсбук, а после хлопнах капака на лаптопа. Изправих се на треперещите си крака и разбрах, че цялата съм мокра.

Кипях не само вътрешно, но и отвън. Истинска вълна от горещина обаче ме връхлетя, когато видях какво показват по НСИ.

ЗАДЪРЖАН Е ЗАПОДОЗРЯН, гласеше надписът на червената информационна лента. В непосредствена близост до нея се съобщаваше, че задържаният е Кристиан С., който не само е укривал убийцата, търсена от полицията, но й е помагал в това, което е вършела.

Посегнах към дистанционното с трепереща ръка. Това трябваше да е някаква грешка, зловеща шега, заблуда. Смених канала.

ПОМОЩНИКЪТ НА СЕЛЕНА Е ХВАНАТ.

Натиснах бутона още веднъж.

СЛЕДСТВИЕТО Е ПО СЛЕДИТЕ НА СЕРИЙНИТЕ УБИЙЦИ.

Множествено число. Аз и Кристиан.

Не бях успяла още да проумея всички последици от това, което току-що видях, когато на вратата се почука. А след това се чу силен, решителен вик:

— Полиция! Отваряйте!