Ремигиуш Мруз
Хаштаг (6)

Варшава Виленска
Стегни, Мокотув

Няколкото градуса под нулата, почти чистото небе и безветреното време благоприятстваха съботното тичане. Въпреки това Кристиан седеше в кухнята, хапваше препечена филийка и този ден не възнамеряваше да посети Беланския парк.

Някога се нуждаеше от това, за да почувства, че е жив. Сега беше достатъчно, след като стана от леглото, да погледне дъщеря си в люлката й. Измъкна се от спалнята на пръсти, молейки се да не я събуди. Изглеждаше, че с малко късмет ще е възможно да прекарат един-два часа, без да се налага да успокояват плачещия мъник.

— Няма ли да тичаш? — попита Илона, влизайки в кухнята.

— Няма да успея.

Тя застана до печката, наливайки вода в канче.

— Кога започват лекциите?

— След по-малко от час.

— Бърта ще дойде ли пак?

Страх остави филията и се загледа в жена си. Гледа я толкова дълго, че накрая се наложи тя да се извърне. Едва сега осъзна, че не само е употребила сравнение, което е обидно, но и е използвано от изчезнал безследно приятел на съпруга й.

Марчин Замецки беше изчезнал преди повече от месец, точно на трийсет и първи декември. Историята се разчу едва след няколко дни, защото всички очакваха, че това се дължи на празничен запой. Оказа се обаче, че не е така. Замецки беше потънал като камък във вода.

— Не исках да…

— Няма значение — каза бързо Страх. — Почти не познавах този човек.

— И все пак изчезването му те разтревожи.

— Не преувеличавай.

— Не преувеличавам. Познавам те, Кристиан, и видях колко си разстроен.

Страховски дояде филията и потри длани над чинията.

— Само тичахме заедно веднъж седмично, дори не се познавахме добре — отговори. — Просто бях изненадан от всичко. Замецки нямаше причина да се скрие така.

Ала точно такова беше предположението на полицията. Случаят беше класифициран като изчезване трета степен. При първата в издирването се впрягаха всички ресурси, защото се смяташе, че съществува заплаха за живота. При втората беше малко по-спокойно, защото не се очакваше непосредствена опасност. Третата означаваше, че или някой е изчезнал по собствено желание, или е нещо подобно на родителско похищение.

В медиите познатите на Марчин подчертаваха, че няма причина той да се откаже от досегашния си живот. Кристиан беше напълно съгласен с това.

— Заради това ли не тичаш? — каза Илона.

— Заради кое?

Тя се обърна, облегна се на плота и скръсти ръце на гърдите си. Наблюдаваше съпруга си с очевидно очакване.

— Не, каза той. — Просто не чувствам нужда днес. Защо трябва да има нещо общо със Замецки?

— Винаги чувстваш нужда.

— Аха.

— Какво означава това?

— Че знаеш по-добре от мен.

Тя въздъхна дълбоко, сякаш от известно време бяха провеждали същия разговор ден след ден. Истината обаче беше, че те не повдигаха въпроса, който я интересуваше. Кристиан нямаше никакво съмнение за какво всъщност е този разговор.

— От известно време си различен, това е всичко — каза тя, а след това се върна към приготвянето на закуската.

Само преди няколко седмици Страх щеше да я изчака, докато свърши, и щеше да й прави компания поне за малко. Сега нямаше такова намерение. Бързо се приготви за излизане и после си взе довиждане със съпругата си.

— Поздрави своята фенка психарка — каза тя.

— О, стига…

— Със сигурност ще имаш възможност.

Не му се искаше да минава отново през всичко това, но прекъсването на разговора по средата със сигурност нямаше да е от полза.

— На колко лекции ще се появи днес? — попита Илона.

В гласа й само привидно имаше някакво съчувствие. Всъщност това беше абсолютно обвинение.

— Не обсъждам с нея предварително — каза Страх.

— Може би трябва. Няма ли така да ви е по-лесно?

— На „нас“? — отговори той с безсилие. — Няма никакви „нас“. И как би могло да бъде по-лесно?

Тя невинно сви рамене и се усмихна. Това обаче отново беше жест, изпълнен с упрек.

— Ако искаш да ме обвиниш, че имам връзка със студентка, трябва повече да се…

— Само те дразня.

Той изсумтя и наметна палтото си.

— Това няма нищо общо с дразненето.

— Сега ти знаеш по-добре?

Би било най-умно да отстъпи, да успокои ситуацията, а когато тя стане поносима, просто да излезе от къщи. Страх обаче от време на време не действаше по най-умния начин.

Отиде при Илона, погледна я в очите и леко наведе глава.

— Наистина ли мислиш, че съм способен да имам връзка?

Тя сви рамене.

— Със студентка? — добави той.

— Конкретно с тази — да — каза Илона и този път Кристиан долови нотката на упоритост. — Може да ти липсва нещо.

По дяволите, наистина ли каза това?

— Не толкова отдавна имаше жена с наистина големи, големи…

— Промени в настроението?

— Не точно. Въпреки че те също са резултат от бременността — призна Илона, а гласът й ставаше все по-кокетен. — Някои неща може да ти липсват.

Той поклати глава и се насили да се усмихне, целуна я. Разбираше, че става въпрос за ревност, но когато Илона правеше намеци за теглото на момичето, той се дразнеше. Противно на това, което тя казваше, не той беше този, който от известно време беше различен.

— А тя със сигурност има с какво да се похвали в това отношение — добави съпругата му.

— Ако това е твоят начин да ме уведомиш, че искаш друго дете, тогава…

— О, не, не, скъпи. Освен ако не носиш този товар сам. На мен ми стига толкова, особено като си спомня за млякото. И затова колко по-лека съм сега.

Страх се намръщи.

— Какво? Неприятна тема?

— Откъде…

— Предпочиташ ли да се върнеш при студентката си?

Тя се приближаваше все повече и повече към него, но сега нямаше нищо противно в поведението й. Като че ли погледът й беше предизвикателен, почти похотлив.

— Изглежда, че възнамеряваш нещо съвсем различно — каза Страх не много членоразделно, защото тя допря устни до неговите. — А знаеш, че нямам много време.

— Имаш достатъчно, за да обсъждаш нейната обсесия.

Той се засмя под мустак.

— Това притеснява ли те?

— Малко.

Кристиан избута Илона и я погледна развеселено. Ако не беше фактът, че наистина трябваше да тръгне веднага, щеше вече да се е насочил към дивана, надявайки се, че малката по чудо няма да се събуди.

Не очакваше, че жена му ще приеме това като признак на студенина от негова страна, но точно така стана. Тя го погледна гневно, явно разочарована, че му е подала ръка, а той я е отблъснал.

— Наистина трябва да тръгвам — оправда се той.

Илона промърмори нещо неразбираемо, после посочи лаптопа на кухненската маса.

— Знаеш ли, че тя ме следи? — изсъска.

Кристиан понякога имаше усещането, че настроението на съпругата му се променя по-бързо от времето в планините. И то в средата на лятото, когато всеки момент може да се разрази буря и от всеки облак да падне дъжд.

— Какво имаш предвид?

— Следи ме в Туитър.

Страховски неволно погледна часовника си, което раздразни Илона още повече.

Той дори не знаеше, че жена му има профил там, но може би трябваше да го очаква. Само преди година, точно след като Барак Обама спечели американските президентски избори, през Полша премина вълна от туитър мания. Политиците станаха особено активни, очаровани от начина, по който чернокожият кандидат използва тази медия, за да консолидира избирателите и да разшири таргета си.

Там обявяваше законодателните инициативи, важните послания, общуваше с избирателите, включваше се в дискусиите — накратко, той показа на съперниците си как интернет може да се използва за постигане на целите.

Те говореха злонамерено за „хаштаговата кампания“, но вероятно само от завист. След като Обама спечели, всички осъзнаха колко власт може да има една дума, ако е предшествана от знака за решетка.

— Няма ли да коментираш? — попита Илона.

— Май не. Съпругът трябва да знае кога да замълчи.

— Само че това не е подходящ момент.

— Напротив, съвършен е. Съпругът бърза да работи, а жена му му е задала коварен въпрос.

— Не е коварен.

— Коварен е. Всеки отговор може да изложи нещастния съпруг на яростта на жена му.

Тя се наведе настрани, погледна го с недоволство за миг, после посегна към лаптопа. Той понечи да протестира, да каже, че ще закъснее, но Илона вдигна капака и обърна компютъра към него.

— Виж.

Той си пое дълбоко дъх и огледа списъка с контактите й.

— Тя не те следи, само те следва — отбеляза той. — Така се нарича.

— Както и да се нарича.

Илона кликна с такъв гняв върху профила на Теса, сякаш искаше да счупи тъчпада.

— Тя не е нормална. Впрочем виж какво качва.

Страх погледна първите няколко туита. Момичето най-вече ретуитваше постовете на приятели, но най-отгоре имаше снимка. Той веднага разпозна мястото, където е била направена — около гара „Гданска“. Близо до „Кожмински“, от другата страна на Висла.

Туитът беше отпреди няколко минути, придружен с кратък цитат. „Заслугите тъй рядко се заплащат“.

— Виждаш ли?

— Какво? — промърмори Кристиан под нос.

— Ретуитва разни глупости, свързани с психологията на управлението, оптимизацията и така нататък. Всичко, което по някакъв начин е свързано с твоите лекции. Вероятно си мисли, че ще привлече вниманието ти по този начин.

— Аз дори нямам акаунт, Илона.

Отговори машинално, съсредоточен върху нещо съвсем различно. Цитатът, посочен от Илона, му говореше нещо, но той не можеше да извлече нищо конкретно от паметта си. Освен това снимката беше малко тревожна. Не се виждаше жива душа. Теса сигурно я беше направила някъде при складовете.

А и часът даваше храна за размисъл. По това време момичето обикновено чакаше в залата, завършвайки подготовката си за лекцията. Затваряше книгата, вадеше бележника си и седеше мълчаливо, създавайки впечатлението, че освен нея няма никой друг в залата. Като че ли студентската общност не съществуваше. И сякаш тя не играеше никаква роля в нея.

Страховски си спомни какво каза тя за Дюркем и за самоубийството. И веднага разбра откъде идва цитатът.

— Шекспир — каза той.

— Какво?

— Това е сонет.

Бързо подаде съответната заявка в търсачката и видя текста на Сонет 66 в превода на Станислав Баранчак.

„Мечтая за смъртта като за сън. Така от всичко уморен. Заслугите тъй рядко се заплащат“^[1].

Другите преводи бяха по-близки до оригинала, но в този посланието беше най-ясно. Английският драматург пишеше за разочарованието от тогавашния свят, за стремежа към забогатяване, за моралния упадък на обществото и накрая за готовността да си отнеме живота.

Страховски знаеше, че няма време за губене. Той погледна още веднъж към мястото, където Теса беше направила снимката, после изтича от къщи, без да каже нито дума.

Изскочи от няколко етажния блок на „Каталонска“ и се огледа за колата. Вечер той паркираше там, където имаше свободно място, никой от жителите нямаше никакви изключителни права. Нямаше дори неписани правила, както в някои населени места.

Накрая намери колата, скочи вътре и затръшна вратата. От Стеген до гара „Гданска“ имаше няколко километра по Висла. В пиковия час преминаването на другата страна можеше да се окаже твърде дълго. Направо трагично.

За щастие имаше много време до следобедните тълпи. Сега беше възможно да види колко добре ще се справи октавията му. Когато я купуваше няколко години по-рано, беше разглеждал и „Пасат“ на подобна цена, но с по-лош двигател. В крайна сметка заложи на параметрите — и сега не съжаляваше.

Пристигна на мястото след петнайсет минути. Имаше задръстване само на „Черняковска“, при кръстовището с „Гагарин“, което всъщност си беше обичайно, независимо кое време на деня е.

Кристиан изтича в гарата, мина покрай касите и понечи да се забърза към платформата, но в последния момент видя момичето на една от металните пейки. Теса седеше с наведена глава и дългата й тъмна коса падаше свободно, покривайки лицето й.

Страховски изпусна въздуха от дробовете си, чувствайки се така, сякаш е претичал цялото разстояние от „Каталонска“ до гарата. Даде си малко време да успокои дишането си и после отиде при Теса.

Тя го забеляза едва когато седна до нея. Той гледаше в таблото за заминаващи отляво и чакаше. Предполагаше, че ще види на лицето й изненада, може би щеше да каже, че я е изплашил, като се е появил от нищото.

Но не дочака никакви коментари. Той погледна Теса и видя в очите й пълна, безгранична празнота. Тя го гледаше така, сякаш не го вижда.

Страховски се обърна към нея и сложи ръка на облегалката.

— Наред ли е всичко? — попита той.

— Какво… какво правите тук?

— Видях туита ви и си помислих, че ще ви трябва компания.

— Защо…

Теса поклати глава, а бузите й сякаш се разлюляха. Едва сега тя изглеждаше така, сякаш се е върнала към реалността. И то от изключително далечно пътуване.

— Господи, съжалявам — каза тя. — Трябва да го изтрия.

— Може би по-добре да остане.

— Моля?

— Като напомняне — каза Кристиан, прокарвайки ръка по челото си.

Дишането му бавно се върна към нормалното, но при Теса беше тъкмо обратното. Започваше да се стресира, а неочакваният разговор с преподавателя й за това, което можеше да е планирала преди малко, със сигурност щеше да я докара до още по-голямо смущение.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Разбирате — възрази той. — И заради това не бива да говорим повече на тази тема.

Погледна към павилиона вдясно, който с помощта на табела от деветдесетте години насърчаваше хората да си купят СЛАДКИ, ТОРТИ, НАПИТКИ. Преди Теса да успее да отговори, Страх стана.

— Искате ли нещо?

Тя поклати глава.

— Имам нужда от нещо с много монозахариди — отвърна той. — Щях да си счупя краката от бързане.

— Наистина не биваше.

— Хм — промърмори той и отиде до прозореца.

След като купи бял шоколад, пакет с дражета и няколко баунтита, той се върна на пейката. За кратко поседяха мълчаливо. После Кристиан даде на момичето едно баунти.

— Нищо не може да замени захарозата с кокосов пълнеж.

— Благодаря ви, но…

Тя млъкна и отново наведе поглед.

— Ако кажа, че съм на диета, ще прозвучи най-малкото глупаво.

— Няма да прозвучи така.

Тя го погледна за кратко, но това бе достатъчно, за да види в очите й истинска благодарност. Сякаш наистина я беше заслужил с това кратко възражение.

— Дори като се вземе под внимание защо дойдох тук? — попита тя.

— Дори тогава.

— Знаете ли, че…

— Хайде да минем на „ти“. Поне докато сме тук — отвърна той и се огледа. — Предлагам да въведем такъв принцип: на гарите отхвърляме целия този университетски етикет.

Усмивката й беше нещо повече от обикновено възнаграждаване за този див импулс, благодарение на който беше пристигнал тук толкова бързо.

— В такъв случай трябва да се срещаме по-често на такива места — каза Теса.

Той усети, че навлизат в опасна зона. Обикновено го подкрепяха университетски стени, но сега този буфер го нямаше. Тук те всъщност не бяха студент и преподавател, а двама обикновени хора, единият от които се нуждаеше от помощ, а другият беше готов да я даде.

И това можеше да доведе до проблеми.

Не, преувеличаваше. Остави се да бъде въвлечен в един от сценариите, които Илона разработваше от известно време. Сценарии, които не бива да имат нищо общо с реалността. Може би момичето действително беше усетило платонически импулс — но можеше да се окаже, че търси някого, с когото да си говори — приятел, сродна душа и така нататък. Достатъчно беше да погледне в очите й, за да види, че тя страда от недостиг на такива хора около себе си.

— Нямам нищо против да се срещаме на гарите — каза Кристиан. — Но може би при различни обстоятелства.

Тя погледна към баунтито.

— Не мисля, че ще избягам от тази тема — каза.

— Сигурно не. Ще се връщам към нея след всяко твое изчезване.

— В такъв случай ще ми трябва нещо повече от това — каза тя и посочи сладките.

Страх погледна витрините на магазина.

— Няма проблем. Просто ми кажи какво ще свърши работата.

— Няма да го получим тук.

— А къде?

Тя за миг се зачуди и на Кристиан му се стори, че с всяка следваща дума Теса става все по-румена и спокойна. Само преди малко му напомняше за актриса, играеща в един от тези нови вампирски сериали. Сега се връщаше към живота.

— Ако трябва да е гара… — започна тя. — Като че ли „Варшава Виленска“.

Търговският център „Прага-Север“ се намираше в една и съща сграда с гарата, а освен това беше на една крачка от улица „Ягелонска“. Страх вече не можеше да смогне за първата лекция, но вероятно щеше да успее да се върне за втората.

— Звучи страхотно — отвърна той. — Просто трябва да предупредя един клетник, че ще ме замества.

— О, боже… — изстена тя. — Съжалявам, въобще не помислих. Не бива вие… ти… не бива заради мен…

— Няма проблем. Днес и без това трябваше да говоря на една глупава тема. Познатият ми ще бъде доволен.

— Сигурен ли си?

— За последен път го помолих да ме смени миналата година, макар да съм го предупредил, че ще правя това по-често. Освен това го смених на два семинара. Вече ми е длъжник.

Теса беше явно смутена.

— Наистина не бих искала да ти създавам проблеми.

— Не ми създаваш.

— Какво трябваше да преподаваш днес?

— Адамецки — каза Кристиан и въздъхна шумно.

— Хармонията в управлението?

— За жалост — призна си Страх. — И при попътен вятър вероятно бих стигнал до базиращия се на неговите възгледи анализ на времевата мрежа на проектите.

— CPM и PERT^[2].

Не можеше да не се усмихне. Ако всички студенти бяха толкова напреднали, по време на лекциите би могъл да ги занимава с много по-интересни въпроси.

— Както виждаш, правиш ми услуга — каза той.

Теса също се изправи.

— И навреждам на твоя познат.

— Не се притеснявай. Той няма как да знае каква е причината за моето отсъствие.

Това трябваше да бъде небрежна забележка, но Страховски усети в гласа си нещо, което го смущаваше. И може би не без основание. Възнамеряваше да отскочи за кафе, обяд или сладкарница със своя студентка. На всичкото отгоре момичето беше обмисляло самоубийство преди малко.

Това беше свързано с толкова много потенциални проблеми, че не искаше да мисли за него.

Обаче по пътя към „Варшава Виленска“ имаше достатъчно време да го направи. Теса не говореше, макар че тишината явно беше неудобна за нея. Всъщност те заговореха едва когато седнаха в едно от заведенията за бързо хранене на не особено известна полска верига, една от многото, които вероятно щяха да фалират по-бързо от очакванията на собствениците си.

Свинските пържоли, които се предлагаха тук, бяха много мазни, но храната не беше лоша в сравнение с други места от този тип. Теса каза, че обича да идва тук на път от университета.

Всъщност това беше единственото, с което привлече вниманието му към себе си. Останалото бяха кратки, не особено смислени отговори на въпросите на Страх. Стараеше се да пробие черупката на момичето и да се запознае с причините, поради които беше пожелало да отнеме живота си, но бързо осъзна, че това е невъзможно. Поне не и на този етап от запознанството. Едва му хрумна тази мисъл и той осъзна, че предварително е очаквал противното.

— Не се справям добре — каза Теса след момент на мълчание.

Той погледна таблата.

— Изглежда, че се справяш.

— Имам предвид това. — Тя направи нервен жест с ръка, сочейки към себе си и него.

— Какво конкретно?

— Разговор. Нормален, непринуден, знаеш…

— Справяш се с него като всеки друг.

— Не. Обикновено не мога да говоря с никого дори за няколко минути — каза тя тежко и остави приборите. — Парализира ме самата мисъл, че трябва да поддържам някаква тема за дълго време.

— Напразно. А и аз нямам нищо против мълчанието.

Тя безпомощно поклати глава, сякаш искаше да каже, че дори с най-добрите си намерения, Кристиан няма да я разбере. Може би беше права. От негова гледна точка обикновеният разговор беше нещо естествено, нещо, което рано или късно идва. За нея това беше като неравностойна битка с прекалено силен противник.

— Можем да потренираме — каза той. — Очевидно съм добър спаринг-партньор.

— Такъв ли искаш да бъдеш за мен?

Поредното нещо, което прозвуча предпазливо. Теса разбра това твърде късно и веднага наведе поглед. Свободно увисналата коса би трябвало да скрие притеснението й, но изпълни задачата си само частично.

— Може и така да се каже — рече Страх. — Ако това помага, мога дори да действам като боксова круша.

Тя се забави с отговора, после бавно вдигна глава. Отново настана напрегнато мълчание.

— За какво ще си поговорим?

Това беше може би най-лошият въпрос, който можеше да се зададе. Всъщност той зачеркна цялата свобода, която Страховски се опитваше да създаде.

— Може дори за твоите интереси — отвърна той. — Освен ако не са свързани с възгледите на Дюркем, защото достатъчно говорихме за това.

Тя дори не се усмихна. Вместо това се огледа нервно, сякаш търсеше някаква тема.

— Съответно можем да мислим за моите — добави той.

— С удоволствие.

— Чудесно… — каза Страх и пое дъх. — В такъв случай ми кажи какво знаеш за апсидите?

Тя повдигна вежди, сякаш за пръв път чуваше тази дума.