Ремигиуш Мруз
Хаштаг (35)

Платоновата пещера
Жержен, Вавер

Годините на подготовка накрая се отплатиха. Дойде денят, в който Страховски най-накрая можеше да пусне машината, върху която беше работил толкова дълго. Аметистовият череп вече беше опакован, чакаше само да бъде изпратен.

Когато започваше, той не мислеше, че за толкова кратко време ще разшири каталога с инструменти, които би могъл да използва за своите цели. Имаше чувството, че ако изчака още няколко години, не човек, а дрон ще достави пратката на вратата на Теса.

Методът обаче нямаше значение. Важното беше Страх да остане анонимен.

Той предвиждаше всеки ход на Теса, органите и медиите, подготвяше се за всяка възможност. Планирал беше три пратки за момичето. Първата щеше да бъде изпратена скоро, втората — няколко дни по-късно, а последната — когато всичко свърши.

Къде щеше да я вземе Теса? У дома? В неговия дом? В някое скривалище? В затвора?

Всъщност всички възможности бяха реални и Кристиан се подготви за всяка от тях.

Първата пратка трябваше да осигури предмета, който да накара полицията да получи осезаемо доказателство за вината й. Втората трябваше да доведе до това Теса да напусне апартамента, а Игор да стане една от жертвите. Третата трябваше да постави черешката на тортата.

До този момент всичко трябваше да е станало ясно. Всички щяха да осъзнаят, че убийствата са свързани, че апсидите на Луната са неговият подпис, който от години остава незабелязан. Че е отнел живота на онези, които са довели до деградирането на този свят.

Самите те обаче не бяха най-важните. Важното беше посланието, което Кристиан можеше да предаде благодарение на тях.

Всяка от жертвите по един или друг начин беше извършила недостоен акт. И всеки от тях го беше направил само с една цел — да се обогати. Ако не беше тази мотивация, не би се случило никое от нещата, заради които Страховски бе отнел живота им.

Това беше напълно абсурдно.

Някой някога беше решил, че парите, валутата, рудата, монетите или, най-сетне, отпечатаните по съответния начин парчета хартия имат определена стойност. Други го бяха приели. Трети обаче бяха готови да направят всичко, за да спечелят колкото е възможно повече от тази стойност.

Страх погледна плана си за последен път. За миг се наслаждаваше на това, което му се беше удало да конструира, като запечатваше тази картина в съзнанието си, после започна да трие всичко. Когато свърши, той седна пред пишещата машина от времето на комунизма.

Нави ръкавите си и се хвана на работа.

Той започна манифеста с описанието на абсурда, за който си беше мислил преди малко. След това обяви, че всичко, което се е случило, е само началото. Миналото нямаше значение, предишните жертви или лунният му подпис също не бяха от значение.

Сега, като предупреждение за предстоящото наказание, той възнамеряваше да изпрати туитове до всички, които са участвали в покварата на този свят. Първият беше Игор, след него беше ред на Гервин. Но нямаше да приключи с тях. Напротив, те бяха само началото.

Той продължи, усещайки, че изразява това, което мисли в дълбините на душата си цялото човечество.

„Съгласяваме се с това, че животът ни се върти само около парите, но той и приключва заради тях. Защо? Кой е решил, че монетите, които сечем, банкнотите, които отпечатваме, имат една, а не друга стойност?

Защо най-малката монета в Полша е един грош, въпреки че цената на изсичането й е осем гроша?

А банковите трансфери? Виртуалните пари? Криптовалутите?

Кой е решил, че това средство, а не друго, ще има такава, а не друга стойност?

Кой е решил, че се плаща толкова за франка и толкова за злотата? И толкова за долара?

Пазарът, ще отговорят капиталистите. Всичко е заради него.

Пазарът, или какво? Ако погледнем в речниците, ще намерим дефиниции за място, където властват търсенето и предлагането, където се срещат тези, които искат да задоволят своите потребности, и онези, които искат и могат да задоволят потребностите на другите. Тази и останалите дефиниции са празни приказки.

Следователно самото понятие за пазара е празно. Отговорът на всички предишни въпроси е различен и гласи: хората. Хората, които имат право на дума повече от останалите, са определили какво има такава стойност, къде ще бъдат отпечатани парите и в каква форма.

Те са същите тези хора, които се грижат за нашата съдба. Тези, които искат от нас да отговорим на въпроси като: каква е причината за глада в света? Дори самият този въпрос показва фундаментална грешка в разсъжденията. Не трябва да се пита «какво?», а «кой?». Отговорът ще бъде прост: хората. Природата е богата, планетата е в състояние да задоволи нашите нужди. Гладните кризи не са причинени от недостига на храна по света, а от факта, че не е изгодно един човек да я споделя с други хора.

Защото те са незначителни. Двама роби на пазара в Либия могат да бъдат купени на цената на най-новия айфон X. И то съвсем не в най-добрата конфигурация.

Арнолд Шварценегер, който казва седемстотин думи в «Терминатор», е получил толкова, колкото няколко хиляди либийски семейства няма да спечелят през целия си живот.

Кристиано Роналдо печели около двеста и четиридесет хиляди злоти на ден. И то след като си плати данъците. Неймар получава два и половина милиона седмично, а Карлос Тевес получава три в «Шанхай Шънхуа».

Половината от световното богатство е концентрирано в ръцете на един процент от хората. Един процент.

За да бъдем сред петдесетте процента от най-богатите, достатъчно е да имаме около десет хиляди злоти. В пари, недвижими имоти, движима собственост, каквото и да е.

Но за да бъдем сред десетте процента от най-богатите, трябва да натрупаме малко повече от двеста и трийсет хиляди. Всъщност достатъчно е да притежаваме апартамент.

А останалите деветдесет процента от населението на земното кълбо? Нищо. Дали живеят или не, каква е разликата? За нас е важно само, че те нямат онези късчета хартия или монети, за чиято стойност всички сме се съгласили.

Тези деветдесет процента със сигурност биха желали да променят това споразумение. Тези, които имат малко повече, може би също биха се съгласили на това. Но те не се броят. Значение има само един процент на самия връх.

Не е ли всичко това погрешно? Ако смятате, че парите не променят хората, спомнете си детството си, последната си победа в «Евробизнес», «Монопол» или друга игра. Спомнете си за промяната, която е станала във вас. Децата едва ли не са закърмени с убеждението за това колко много дават парите, дори и да не го разбират докрай.

А банките? Даването на кредити? Ипотеките? Събудете се, те не правят нищо, освен да продават пари. Може ли да има нещо по-абсурдно?

Освен това те съществуват заради лихвите, тоест те се обогатяват за сметка на хората, които наистина нямат средства. Поради това постоянно сме на червено, винаги имаме по-малко, отколкото можем да възстановим. Ако в момента имате трийсет и пет злоти в портфейла си и нямате дългове, вие сте по-богат от двайсет и пет процента от американците.

Американците, които създадоха прочутите тайни служби не за да защитават президента на САЩ, а за да се борят с фалшифицирането на пари.

Техният оборот създава напълно различен, отделен свят. Представете си колко пари се движат всяка година през филмовия бизнес, спорта, музиката, увеселителните паркове и транспорта. Сумирайте тези пари. Много ли е? Това е само част от всичко, което генерират хазартът и лотариите.

А какво е работата? Самото задаване на този въпрос е като ерес. Обществото ни е научило, че всеки трябва да работи, че това е нещо благородно, възвишено. Всъщност това не е нищо друго, освен съвременно робство, доброволното подчинение на парите. За да го разберете, просто отидете в която и да е компания и погледнете затворените в офисите хора, които изпълняват същите безсмислени задачи всеки ден.

Защо го правят? Какъв стимул ги прави готови да се откажат от свободата си и да вършат нещо, което често мразят? Парите, тяхното натрупване, това е очевидно. Защитниците на това състояние на нещата подчертават, че ако лишим хората от този стимул, те просто ще спрат да работят. И може би точно това ще се случи. Въпреки това би се появила друга мотивация да реализират своите цели и мечти.

А междувременно всичко се свежда до едно просто правило. Първо, ние нямаме пари за нещата, които искаме, а в крайна сметка ни липсват не те, а време, за да ги използваме.“

Страх спря да пише и погледна часовника си. Все още имаше какво да сподели, но вече нямаше много време. Всичко трябваше да започне по предварително подготвения график.

Той добави още няколко абзаца и завърши с най-важния. Този, в който описваше алегорията на Платон за пещерата.

Той беше човекът, който е излязъл от нея. Той беше видял света такъв, какъвто беше в действителност.

И сега зависеше от него да убеди всички останали, които бяха в окови, че е време да ги свалят.