Ремигиуш Мруз
Хаштаг (10)

Сграда А
ул. „Каталонска“, Стегни

През учебната година в работата на преподавателя има повече сенки, отколкото блясък, но ситуацията се променя, когато наближи лятната сесия и на хоризонта вече се виждат двата месеца ваканция.

Страх възнамеряваше да прекара по-голямата част от свободното си време с Луиза и Илона, занимавайки се с домашни и семейни въпроси, но също така беше планирал и кратка почивка извън града в средата на лятото. Официално това трябваше да бъде командировка, възможност да се изслушат няколко бизнес практиканти в Лисабон, но всички участници знаеха, че всъщност отиват в столицата на Португалия, за да разпуснат.

По време на последните занятия през семестъра, Кристиан се опитваше да се съсредоточи върху тази перспектива, защото това му помагаше да не мисли за минусите на работата си. Може би те щяха да се изравнят с плюсовете, ако можеше да изнася лекции, от които студентите наистина се интересуват. Имаше такива теми, беше се убедил в това неведнъж по време на срещите на научния кръжок.

Теса идваше редовно на тях, както и на занятията. Тя не пропусна нито една лекция дори след като избухна скандалът между тях.

Той обаче виждаше, че тя вече се появява в неговите часове не само за да чуе какво има да каже той, но и за да се види с Игор. Те като че ли имаха все по-добър контакт, шегуваха се, смееха се, освен това Кристиан ги беше видял няколко пъти в коридора или в някой от университетските ресторанти.

Не се съмняваше, че тази развиваща се връзка е основната причина, поради която двамата с Теса са престанали да се виждат на гарите. За последно се бяха срещнали преди няколко месеца и нямаше никакви признаци, че това ще се повтори до края на учебната година.

Трябваше да признае пред себе си, че тя му липсва все повече и повече. Предполагаше, че с всяка следваща седмица ще му бъде по-лесно, а след няколко или десетина-двайсет дни щеше да си мисли, че всичко това е било просто обикновена лудост.

Оказа се обаче, че истината е по-различна. Колкото повече време минаваше, толкова по-трудно му беше да се въздържи от предложение за среща.

От месец, може би от два, той пиеше вечер по една бира, една напитка или един шот повече, отколкото трябваше. Опитваше се да не стига до същото количество алкохол всеки ден, за да не му стане навик. Понякога му се струваше, че бяга от неизбежното, но в крайна сметка беше по-добре да се самозалъгва, докато може.

Тичаше много по-рядко и тренираше във фитнеса само през голямото междучасие. Илона нямаше намерение да се преструва, че не вижда смущаващи промени — всъщност веднъж на всеки няколко дни тя го притискаше да й каже какво става с него.

Страховски упорито се измъкваше от темата, убеден, че по този начин любопитството й само нараства.

Когато се върна вкъщи след последните изпити в университета, настъпи поредната офанзива от нейна страна. Кристиан беше прекалено уморен, за да държи нервите си под контрол. Позволи си един твърде рязък отговор, което Илона не можа да понесе.

Обвини го директно, че крие нещо от нея — и не беше необходимо да се чуди много, преди да стигне до извода, че това трябва да има нещо общо със студентката.

Споменаването на Теса при такива условия беше като хвърляне на искра в буре със сух барут. Експлозията настъпи точно след няколко ненужни коментара относно теглото на момичето.

Страховски излезе от апартамента, само по чудо без да затръшва вратата след себе си. Без да се замисля дълго, той влезе в октавията. Отлично знаеше какво трябва да направи — и също така беше дълбоко убеден, че не бива да го прави.

Въпреки това той отиде направо на гара „Гданск“. Не мислеше за това, не подлагаше на съмнение решението си и се стараеше да се съсредоточи върху всичко друго, но не и върху него. Действаше като автомат. По пътя към главната зала написа есемес.

„Аз съм на «Гданск», ако имаш малко време.“

Първоначално искаше да добави още нещо, но после стигна до извода, че колкото по-кратко е посланието, толкова по-добре, защото така ще има повече място за тълкуване. Теса ще го разтълкува така, както й подскаже интуицията.

Кристиан купи „Баунти“ от една машина и седна на пейка. Гризна неохотно, нямаше апетит. Вибрациите на телефона бяха включени и беше нагласил достатъчно силен звук на звънене, но въпреки това проверяваше от време на време за съобщения.

Теса не отговаряше и той се проклинаше, че изобщо се е опитал да се свърже с нея. Какво очакваше? Че ще възприеме това като някаква загадъчна романтична покана? На проклетата гара?

Че ще дотича задъхана в залата, нямайки търпение да се срещне с него?

Абсурд. Трябваше да се досети, че момичето има повече ум в главата си от него. Тя знаеше, че преди да прекъснат контакта си, се приближаваха към пропастта. И си даваше сметка, че всяка следващата стъпка, която предприемат, ще ги доближи още повече до нея.

Това би било покана за трагедия. Тоест самоубийство.

А на Теса тази мисъл и без това не й беше чужда.

„Аз съм в университета“, гласеше отговорът, който дойде няколко минути след като Страх изпрати съобщението.

Сърцето му ускори туптенето си. Той остави шоколадчето си и прочете още веднъж краткото съобщение, осъзнавайки, че нервно потропва с крак. Не си спомняше да е бил толкова нервен от момента на първата лекция, която трябваше да води във Висшето училище по предприемачество и мениджмънт, преди то да се превърне в Академия „Леон Кожмински“.

Какво правеше там сега Теса? Беше късен следобед, всички изпити трябваше да са свършили. Може би, с изключение на устните — ако се е паднал някой упорит и изключително педантичен професор, изпитът би могъл да приключи дълго след края на работното време.

И защо беше отговорила по този начин? Какво трябваше да означава това? Че не е далеч, така че има шанс да дойде? Или предлагаше той да отиде при нея?

Страховски дояде баунтито и смачка опаковката. Започваше да му писва.

„Не можеш ли да се измъкнеш за момент?“

„Не, имам изпит по история.“

„Устен?“

„За съжаление.“

„Чакаш да влезеш?“

„По-скоро Годо.“

Страховски леко се усмихна. Той познаваше добре преподавателя, при когото Теса имаше изпит. Академик от старата школа, който не признаваше никаква форма на писмена проверка на знанията. Твърдеше, че трябва да види дали студентът наистина разбира въпроса.

Вследствие на това през зимния семестър изпитваните от него напускаха района на университета дълго след мръкване. А някои оставаха в района, за да празнуват.

„Коя поред си в опашката?“

Теса се забави с отговора, а Кристиан едва сега осъзна, че сега са разменили повече думи един с друг, отколкото през последните няколко месеца. Струваше му се почти нереално. Той погледна телефона и се запита дали вместо Теса не му пише някой друг, на когото е оставила телефона си, докато е влязла на изпита.

„Пред мен има поне двайсет души“ — написа тя накрая.

„Ще поседиш до вечерта.“

„Това предложение ли е да се измъкна за половин час и да отскоча до гарата?“

„Да.“

„Не мога да го направя. Ако отсъствам четвърт час, някой ще заеме мястото ми.“

Кристиан предполагаше, че точно така ще се случи. За този изпит се съставяше списък още предишния ден. И колкото по-голяма беше групата студенти, толкова по-вероятно беше да възникнат разни непредвидени ситуации.

Това водеше до сблъсъци, отчаяна борба за пространство и още по-голяма нервност, отколкото при другите изпити.

„Обаче ти можеш да дойдеш.“

Страх се вторачи в дисплея. Предложението на Теса отново накара сърцето му да ускори туптенето си. В първия момент се канеше да го отхвърли, но после стигна до извода, че по време на сесията в университета няма голямо движение.

Повечето от студентите бяха обсадили кабинета на историка в сграда Б, имаше и два бара, където бяха повечето хора. Някои студенти сигурно бяха около библиотеката, може би и в атриума на сграда Д.

На останалите места двамата с Теса можеха да разчитат на някакво уединение.

Страховски преглътна и се зае да пише съобщение. По средата обаче спря, изтри текста и скочи от пейката. Купи още едно „Баунти“, преди да напусне гарата с бърза крачка.

Изпрати есемеса едва когато се озова в университета. Качи се на третия етаж в сграда А и взе две кафета от автомата. Както и очакваше, не срещна никого.

Облегна се на стената, написа на Теса къде е, а после нетърпеливо започна да се ослушва за стъпките й. Най-накрая ги чу.

Момичето се изкачи бавно по стълбите и се огледа неуверено. Погледна първо към Страх, а после и към поставеното върху автомата кафе. Той бързо й го подаде.

— Вече имам високо кръвно — каза тя, като взе картонената чаша.

— Това е лате.

— В момента дори млякото ще е като двойно еспресо за мен — отвърна тя, но все отпи и изтри пяната от устните си. — Двеста и петдесет милилитра, или… осемдесет калории.

— Броиш ли ги?

Тя го погледна с изненада, сякаш реши, че това е намек, отнасящ се за теглото й.

— Имах предвид в ден като днешния — обясни той неохотно.

— Аха…

— Винаги по време на изпити съм се отпускал.

— Май само тогава.

— Мхм — потвърди той. — Винаги са били моите cheat days^[1]. Но благодарение на това вероятно бях единственият човек, който с нетърпение очакваше сесията.

— Всъщност това не е най-лошият начин да свикнеш с този варварски период. Само че аз се отпускам всеки ден, така че…

— Значи това няма да ти попречи особено — каза той, като й даде баунтито.

Тя се засмя тихо и нервно, сякаш го правеше само за да знае той, че е оценила жеста му.

— Няма нищо по-хубаво от захароза с кокосов пълнеж? — попита тя и разопакова първата половинка на баунтито.

Замълчаха за малко и Кристиан не се съмняваше, че Теса трескаво мисли как да насочи разговора към друга тема. Тази тишина не го притесняваше, а напротив, караше го да се чувства така, сякаш се е прибрал вкъщи след дълго пътуване.

Теса отхапа едно парче и го почерпи, като го погледна. Отвори уста, сякаш искаше да попита нещо, но в крайна сметка се отказа.

Той не можа да удържи усмивката си.

— Какво ти е толкова забавно?

— Това, че искаше да подхванеш някаква неудобна тема и в последния момент се отказа.

— И това е толкова забавно?

— Не. Но в него има нещо очарователно.

Тя изсумтя, сякаш никога не е чувала подобни глупости.

— Май отдавна не си виждал нищо очарователно.

— Вярно е. Отдавна.

— Тогава трябва да се погледнеш в огледалото, когато несъзнателно разресваш косата си с пръсти, замислен над нещо.

Спогледаха се, сякаш изведнъж и двамата са стъпили върху мина.

Как, по дяволите, ситуацията толкова бързо стана опасна? Наистина ли беше достатъчна една на пръв поглед лишена от подтекст забележка, за да стигнат до такава неуместна близост?

Страховски реши, че това е можело да се очаква. Колкото по-дълга е раздялата, толкова повече подсъзнанието се стреми да компенсира изгубеното време. И точно това правеха те в момента.

— Нямах предвид…

Страх махна с ръка.

— Какво искаше да кажеш преди това? — попита той, само за да смени темата.

— Исках да попитам защо предложи среща на гарата.

Отново размениха разтревожени погледи.

— Това също ли е опасна тема? — попита Теса тихо.

По някаква причина той искаше да я хване за ръката, да я привлече към себе си и да продължи този разговор от много по-близко разстояние.

— Мисля, че сега всички са такива — отбеляза той.

— Май да.

Той погледна дланта й и пристъпи напред. Даваше си сметка, че за момент ще му се наложи да се бори със себе си. Кратка, неравна и обречена битка.

Пристъпи още веднъж, гледайки момичето в очите. За пръв път тя не избегна очите му, позволявайки си такава дълга размяна на погледи. Той забеляза смущението й, но освен него видя и още нещо — дълбоко убеждение, че в този момент дискомфортът няма никакво значение за нея.

— Исках да се срещнем, защото…

Млъкна, защото забеляза с крайчеца на окото си, че някой е дошъл на третия етаж. Веднага обърна глава към стълбите и видя един от студентите си. Младеж, когото много преподаватели асоциираха само с това, че беше един от най-проблемните студенти през последните години.

Широката, подигравателна и злобна усмивка потвърждаваше, че студентът е чул и видял твърде много.

Кристиан веднага се отдръпна от Теса, но не си правеше никакви илюзии, че това може да промени нищо. Доволният вид на младежа беше като предвестник на спускаща се лавина, силна и приглушено тътнеща някъде в далечината, ясно показвайки, че е твърде късно за спасение.

Веда-Лендовски се усмихна още по-широко.

Фамилията на студента беше известна на почти всички преподаватели главно заради неговите лудории, но и без тях тя със сигурност щеше да бъде запомнена. Беше характерна, рядко срещана, може би дори уникална.

Кристиан предполагаше, че тя ще бъде включена в аналите на университета, макар със сигурност не със златни букви. В началото на годината един от преподавателите му се бе оплакал, че по време на занятията Веда-Лендовски е създал толкова много проблеми, че му се е наложило да изгони студент от час за първи път в живота си.

Или по-скоро да се опита да го изгони. Младежът не само че беше вдигнал скандал, но и не беше помръднал от мястото си. Той беше един от онези, които се срещат веднъж на няколко години — онези, които бяха убедени, че заплащането на обучението им позволява да пренебрегват правилата.

Първоначално Страх имаше добри отношения с него, но след известно време нещата започнаха да се променят. В крайна сметка се стигна до скандал, който се разчу из целия университет. От дума на дума Веда-Лендовски най-накрая изстреля, че преподавателят няма право да гони хората, които плащат за своето обучение.

След кратко сдърпване самият Кристиан го изведе в коридора. Младежът със сигурност се беше почувствал унижен пред приятелите си, известно време беше продължил да отправя заплахи, а изпратената от него до деканата семестриална оценка за работата на Страх беше най-лошата, която Кристиан някога бе получавал.

Управителният съвет беше потулил случая, осъзнавайки глупостта на обвиненията. Но Веда-Лендовски не спря да тормози Кристиан. Идваше на лекциите му само за да му стъжни живота. Успяваше да се появи дори през уикендите и Страховски се боеше, че когато види Теса за пореден път, ще съпостави някои факти и най-накрая ще се сдобие с онова, което му трябваше.

Не само преподавателите ставаха жертва на неговата грубост, арогантност и увереност в собственото му превъзходство. Кристиан беше чувал неведнъж неясни коментари, че Веда-Лендовски си позволява такова отношение и към другите студенти. Изглеждаше, че с всеки изминал семестър, а може би дори с всеки изминал месец, той си позволяваше все повече и повече.

Фактът, че този човек го беше заварил с Теса, беше като земетресение.

— Мамка му… — подхвърли младежът. — Какво става тук?

Кристиан леко се отдръпна от момичето.

Търсеше точните думи, нещо, което би могъл да каже, само и само да сложи край на обвиняващата тишина. Знаеше обаче, че всеки опит за обяснение би бил неуместен. Не би се измъкнал с това пред познат преподавател, да не говорим за враждебно настроен студент.

— Това някаква шега ли е, мамка му? — изсумтя Веда-Лендовски.

Мислите в главата на Кристиан започнаха да се навързват. Младежът сигурно също е чакал за изпита, може би е надникнал през рамото на Теса, и е видял част от есемеса. И малка част е била достатъчна, за да го заинтригува. Може би си е търсел забавление, искал е да я излови с някой състудент, а може и да се е досещал кой е подателят на съобщението. Вероятно вече е имал някакви предположения, знаел е, че Теса идва на лекциите на Кристиан при задочниците.

Страх се отърси от тези изводи. Сега те нямаха никакво значение.

Погледна към Теса, но тя изглеждаше още пообъркана и от него. Тя пребледня и заотстъпва, докато не опря гръб в кафе автомата. Веда-Лендовски направи физиономия, сякаш е попаднал на златна жилка. И в известен смисъл си беше точно така.

— Ами да… — подхвърли той и се засмя. — Сега вече всичко има смисъл.

— Слушай… — започна Страховски.

— Слушам, слушам. С голямо удоволствие ще послушам как ще се опиташ да извърташ.

— Не сме минали на „ти“.

— Така ли? — Студентът отново се засмя. — Но двамата с дебелата сте минали, нали? Това не е ли малко несправедливо, а?

— Внимавай.

— За какво да внимавам? — попита студентът, приближавайки се и гледайки с удоволствие ту единия, ту другия. — Ти трябва да внимаваш, макар че… вероятно вече е твърде късно. — Той изду корема си и го погали. — Тя вече е забременяла, а?

Застана пред Страх и го погледна предизвикателно.

— Ще излетиш като нищо, човече.

Кристиан видя с крайчеца на окото си, че Теса се движи, сякаш искаше да се намеси, преди да е станало твърде късно. Веда-Лендовски я погледна.

— А ти какво, искаш да застанеш между нас? — попита той. — Не мисля, че можеш да се побереш.

— Вече ти казах: внимавай.

— Но не каза точно за какво.

— За думите си.

Младежът вдигна длани, но този жест вместо безпомощност демонстрираше единствено високомерие.

— Спокойно, тиквата е свикнала с това. Нали се вижда всеки ден в огледалото, не е като другите свине, които в кочината си могат само…

— Затваряй си плювалника.

— Ох — каза Веда-Лендовски театрално, слагайки ръка на гърдите си. — Такива силни думи, толкова много ме засегнаха. Всичките ще бъдат в писмото до деканата.

Страх изруга наум, стараейки се да не показва ужаса, който го е обзел. Последното, което искаше, беше да достави на този кучи син удоволствие.

— Може би трябва веднага да го предам на заместник-ректора? За да не изчезне случайно по пътя?

— Прави каквото искаш.

Студентът отново реагира със смях. Престорен, с което действаше още повече на Кристиан като червено на бик.

— Това ли е твоето мото? — попита Веда-Лендовски. — Така ли си казваше, когато опъваше тази дебела свиня?

Страховски стисна юмруци, което не убягна от вниманието на младежа. Той тихо подсвирна, после се огледа с любопитство, сякаш търсеше зрители, а не спасение.

— Трудно ми е да си го представя — призна той и сви устни. — Как успя да се добереш дотам през купищата тлъстини?

Кристиан усети, че Теса стиска ръката му.

Всъщност това беше първият път, когато между тях имаше някакъв по-продължителен физически контакт. Страх си го представяше по различен начин.

— И е цяло чудо, че не си се удавил, докато лежиш върху нея, човече. Трябва да благодариш на Бога.

Теса го стисна още по-силно.

— Успокой се — тихо изстена тя.

Изглеждаше сякаш те двамата са вече в друг свят. Те вече не виждаха момичето и думите му не достигнаха до тях.

— Чакай, чакай… Мисля, че започвам да си го представям — продължи Веда-Лендовски, примижавайки. — Имал си кислородна маска? Трябва да си имал. Тази шибана дебелана така се поти, че не би се справил с вонята.

— Затваряй си муцуната.

— И трябва да си имал тапи за уши. Звукът от тлъстините: пляк, пляк, пляк всеки път, когато я натискаш, трябва да…

— Казах ти нещо.

— Дааа… — рече младежът. — Но така можеш да говориш с детето си, Страховски, а не с мен. Между другото, жена ти знае ли, че чукаш тая лоена топка?

Теса усети движението му навреме. Тя дръпна ръката му, но не можеше да попречи на случващото се. Страх замахна късо, леко завъртя тялото си. Нанесе бърз и точен удар.

Движението отне само няколко секунди. Но те бяха достатъчни, за да се заличи не само цялото му професионално бъдеще, но и всичко, което Кристиан беше успял да постигне досега.

Ударът попадна там, където трябваше. Право между очите. Веда-Лендовски се олюля леко зашеметен. Бързо се окопити. Не възнамеряваше да му остане длъжен, веднага скочи към Страх и контраатакува.

Кристиан отблъсна Теса и ударът попадна в подмишницата му. В неволен, машинален рефлекс Страховски върна удара. Този път уцели в носа. По пода пръсна кръв и студентът се блъсна в стената.

— Страх! — извика момичето.

Кристиан не я чу. Той не мислеше какво прави, до какво ще доведе всичко това или какви ще бъдат последствията за другите — за неговата съпруга, за дъщеря му, за Теса и всеки, който беше свързан с тях.

Нанесе още един удар. Беше нокаутиращ. Доведе до падането на Веда-Лендовски, а заедно с него се срина и цялото бъдеще на Страх.