Ремигиуш Мруз
Хаштаг (21)

Теса

— Не тук — каза лекарката и погледна нататък по коридора. — Да излезем навън.

Съгласихме се без колебание. Всъщност бих се съгласила на всичко в момента, само и само за да разбера защо тази жена ме гледа така, сякаш съм възкръснала или съм отдавна изгубен роднина.

Тръгнахме към задната част на сградата, а след това лекарката ни поведе по тясна пътека между дърветата към Младежкия дом на културата. Наоколо се носеше аромат, напомнящ по-скоро за стара, гъста гора, а не за града. Листата бяха влажни, както и пътеката, явно преди малко беше преваляло. Имах чувството, че влагата прилепва по мен като кожух.

Спряхме се след няколко десетки метра. Лекарката извади цигари и ни предложи. Страх се възползва, аз вместо това извадих недояденото шоколадче.

— Какво правите тук? — попита медичката. — Тоест… — Тя млъкна и погледна към Кристиан. — Приятелят ви ми каза, че търсите доктор Май, но защо? Вече нямаме нищо общо с него.

— Но той е работил тук, преди да отпътува.

— Не, той се отказа от работата с нас известно време преди да изчезне.

— Изчезнал е? — намеси се Страх.

— Не знаете ли това?

И двамата поклатихме глави.

— Хенри напусна жена си и един ден просто изчезна. Не е взел нито пари, нито колата си, нито дрехи.

— Кога се е случило това? — попита Кристиан.

Жената ни изгледа така, сякаш сме паднали от небето.

— Не сте проверили в интернет?

— Не намерихме нищо — отвърна той.

Лекарката кимна, без да престава да ме гледа подозрително. Разговорът с чужд човек винаги ме е стресирал, а в тази ситуация дискомфортът беше още по-голям.

Не ми беше позната. Струваше ми се, че никога не сме се срещали и все пак тя не само ме познаваше, но и по някаква причина предизвиквах в нея тревога.

— Факт е, че не е писано за това във вестниците — каза тя. — Все пак мислех, че може да се намери някаква информация.

— Проверихме каквото можахме — каза Кристиан. — Има само обща информация и препратки към няколко статии на доктор Май. Последната е от август две хиляди и четиринайсета.

Жената се намръщи.

— Това е интересно.

— Защо?

— Защото той изчезна малко по-рано, през юли същата година. За съжаление не мога да си спомня кога точно, ще трябва да попитам жена му.

Спогледахме се със Страх, усещайки, че най-накрая сме попаднали на нещо конкретно.

— Знаете ли как можем да се свържем с нея? — попита той.

— Не.

Разчитах на повече, със сигурност и Кристиан. Вместо да продължи, лекарката отново насочи цялото си внимание към мен.

— Нямате ли контакт с нея? — казах аз.

— Преди известно време тя напусна Варшава, искаше да започне нов живот. Откъсна се от цялото си минало, дори не остави номер, ако трябва да бъде уведомявана за някакви въпроси, свързани с нейния съпруг. Явно е решила, че Хенрик няма да се върне.

И това беше всичко. Изглежда отново бяхме в задънена улица. Въздъхнах безпомощно и погледнах Страх в търсене на помощ, сякаш можеше да ми я даде.

— Защо напусна доктор Май? — попита Кристиан. — Изтъкна ли някаква причина?

— Да, но… след време се оказа, че няма много общо с истината.

Тя замълча, сякаш по някаква причина това беше най-важното нещо, което е искала да ни каже.

— Имало ли е някакви конфликти? — продължи да разпитва Страх.

— Не, по-скоро не.

— По-скоро?

— Не бих нарекла това конфликт.

— Можете ли да обясните?

Тя се огледа и аз осъзнах, че сме стигнали до темата, която беше накарала лекарката да предпочете да говори тук, а не в болницата. Може би прекалено бързо бях приела ситуацията ни като задънена улица.

— Имаше подозрения, че Хенрик взема подкупи.

— Какви подозрения? От чия страна?

— Неговите колеги и мои подчинени.

— Колко сериозни бяха тези подозрения?

— Достатъчно, за да ме разтревожат.

— Но не достатъчно, за да бъдат огласени? — намесих се.

Бях почти стопроцентово уверена, че това не е направено. В противен случай информацията за Хенрик Май в интернет със сигурност щеше да бъде много повече. Централната антикорупционна служба веднага щеше да се заеме с лекаря, а след изчезването му щеше да се вдигне по-голям шум.

— Това бяха предимно клевети — каза лекарката след малко.

— Предимно?

— Някои съмнения не успях да разсея, но…

— Въпреки това не съобщихте нищо на ръководството на болницата? — попита я Кристиан. — Или на службите?

Жената не беше притеснена, напротив, изглеждаше така, сякаш след толкова години все още беше убедена, че постъпила правилно.

— Не, защото най-сериозните съмнения и обвинения се появиха едва след като Хенрик изчезна.

— До какво точно се отнасяха те?

— Те всъщност бяха класически пример за очерняне на лекар. Ставаше въпрос за подкупи от фармацевтични компании в замяна на изписване на конкретни лекарства.

— И не опровергахте тези обвинения?

— Не — каза лекарката. — Но както казах, това беше постфактум. Хенрик вече не работеше при нас.

Дори ако Май наистина беше вземал пари от фармацевтичните компании, това, изглежда, нямаше никаква връзка с дейността на Архитекта.

— Мислите ли, че затова е изчезнал? — продължи да пита Страх. — Че е взел достатъчно подкупи, за да може да започне живота си наново?

— Не, не мисля така. Не би могъл да спечели толкова много от такава дейност.

Лекарката продължи да говори още известно време, като обясни, че не е открила връзка между обвиненията и изчезването на Май. Увери ни, че в противен случай нямало да се поколебае да уведоми полицията.

И двамата си давахме сметка, че това са глупости. Петното върху репутацията на болницата би било значително, може би нямаше да може да се изчисти дълго време. Особено по отношение на психиатрите, при които доверието на пациентите е от решаващо значение.

Чудех се защо жената толкова охотно ни разказа всичко. В края на краищата трябваше да има едно наум, че може да отидем при медиите или в полицията.

Не знаех отговора, но знаех, че той може да бъде свързан само с един факт. С факта, че тази лекарка веднага ме беше разпознала.

— Помните ме, нали? — попитах веднага след като тя приключи с обясненията си.

— Доста добре.

— И се изненадахте, когато ме видяхте. Защо?

— Защото не би трябвало да сте жива.

— Какво, моля?

Жената веднага тръсна глава, сякаш в момент на умопомрачение си е позволила твърде много.

— Извинете — каза бързо тя. — Прозвуча зле. Исках да кажа, че доколкото ми е известно, вие…

Тя замълча, търсейки точната дума, макар че вече беше твърде късно.

— Хенри твърдеше, че вие сте причината за неговото напускане — изстреля тя най-накрая.

— Тоест?

— Той ми каза, че въпреки усилията му вие сте си отнели живота. И то по изключително брутален начин.

Почувствах се така, сякаш се нося по непознати, бурни води и няма и помен от никакъв бряг. Имах нужда от котва, но се страхувах, че дори да я намеря, няма да има за какво да се закача.

Светът за миг стана нереален. Когато лекарката започна да говори, се олюлях.

— След това той като че ли рухна, защото дълго време беше правил всичко възможно, за да успеете се справите с мислите за самоубийство. Твърдеше, че сте станали много близки. И че сте постигнали голям напредък.

Тя изчака да отговоря нещо, но аз не възнамерявах да го правя. Бях виждала този човек само веднъж и не разбирах защо би твърдял нещо друго.

— Е… — добави лекарката. — Както се вижда, всичко това е било просто фалшиво извинение.

— Както се вижда — промърморих под носа си, после се обърнах към болничната сграда, скрита зад дърветата. Опитвах се да подредя всичко в главата си, но напразно.

— Нещо не е наред? — попита лекарката.

— Всичко е наред — казах аз. — Просто се чудя… дали след този опит с таблетките съм попаднала право тук?

Явно беше изненадана, че това не е изявление, а въпрос.

— Да. Не помните ли?

— По-скоро смътно. Беше труден период.

— Ами да… — съгласи се тя неуверено. — Бяхте при нас няколко дни, после Хенрик реши, че не застрашавате себе си или останалите.

— И все пак ме изпрати в клиника.

— Не знаех за това. Не следя подробностите за всеки пациент толкова внимателно.

— Така беше. Само че той не се занимаваше с мен там, не съм имала контакт с него, откакто напуснах болницата.

Жената ме погледна с подозрение и осъзнах, че се дължи на липсата на увереност в гласа ми. Това ме изненада, защото ми се струваше, че нямам причина да се съмнявам в тези факти.

И все пак не ме напускаше усещането, че в пъзела, наречен реалност, някой внезапно е сменил някои елементи.

Божичко, какво ставаше с мен?

— И защо в такъв случай е твърдял, че се е занимавал с мен? — попитах.

— Явно е имал нужда от извинение.

— Но защо точно такова? Защо е избрал мен?

Лекарката издиша тежко въздуха от дробовете си.

— Обещавам, че ще се опитам да разбера. Но сега моля да ме извините. Време е да направя визитацията.

Взехме си довиждане с нея, и двамата изненадани от факта, че тя не само ни разказа всичко, но и заяви, че е готова да продължи да помага. Това не беше просто учтивост, лекарката остави у нас усещането, че наистина ще открие истината.

— Да хапнем нещо — предложих, след като я изпратихме с погледи.

И двамата бяхме леко замаяни, реших, че един добър обяд в града няма да ни навреди. Особено Страх, който изглеждаше доста по-зле от мен. Не бях изненадана — поне бях успяла да спя, а той функционираше само благодарение на кафето.

— Имаш ли нещо конкретно предвид? — попита Страх.

Бяхме при парка „Белански“ и предположих, че там няма никакви ресторанти.

— Не се ориентирам добре в района.

— Не си ли била в „Релакс“?

— Къде?

— Студентски клуб в парка.

— Аз и студентски клуб?

Нямаше нужда да отговаря. След известно време вече седяхме в октавията и Кристиан обясняваше нещо за „Бара под душа“. Не знаех и това заведение, не звучеше като място, където бих искала да ям.

В крайна сметка отидохме в „Базата на вкусовете“, малка кръчма срещу Беланската поликлиника. Тук предлагаха „натурални пироги“, каквото и да означаваше това. Поръчах си сладко сирене, а Кристиан си взе мус от пилешки дроб.

Той имаше шест парчета в чинията, а аз — двайсет и четири. Страх обаче не коментира — не успяхме да започнем никакъв разговор. Появи се нов туит.

При звука му едва не подскочихме в столовете си. Спряхме да ядем, спогледахме се и затаихме дъх. И двамата имахме Туитър, и двамата чакахме ново съобщение. И двамата знаехме, че ще го получим. Не очаквахме обаче, че ще бъде толкова скоро.

Хаштагът „апсида“ беше като киселина, разяждаща очите. Погледнах го, без дори да забележа, че ръката ми трепери.

— Не разбирам… — изстенах аз, поглеждайки към Страх. — Какво означава това?

Той не отговори, също вперил поглед в известието.

Както винаги, Архитекта се оказва пестелив на думи. Освен това ми се струваше, че не те са най-важното. Важното беше от чий профил се е появил туитът.

Първата изчезнала. Патриция Спорняк. Видяна за последен път да тича на „Вибжеже Пуцке“. Момичето, от чиято снимка беше започнало всичко.

Потръпнах от мисълта, че тя отново се обажда. Сякаш се свързвахме с отвъдното.

Тръснах глава, казвайки си, че това не е Патриция, а човек, който по някаква причина правеше всичко възможно, за да загубя ума си. Поне така изглеждаше от моя гледна точка.

С крайчеца на окото си видях, че Кристиан вдигна поглед към мен.

— Ти си свързващото звено? — накрая каза той.

— Да, така мисля…

Прочетох туита отново.

„Представи си образно, като друго състояние на нещата, нашата природа от гледна точка на умствената култура и нейната липса.“

— Откъде е? — попита Страх.

В тона му долових подозрение, сякаш по някаква причина мислеше, че аз съм виновна за всичко това. Че играя някаква зловеща игра. И че искам да му го върна заради цялата тъга, която ми е причинил.

— Теса?

— Мисля, че от „Държавата“.

— Коя държава?

— На Платон.

Знаех, че Страх познава известния диалог на гръцкия мислител, въпреки че със сигурност не толкова добре, колкото го познавах аз. Той беше карал курс по основи на философията преди повече от десет години, а аз само преди две. Освен това се интересувах достатъчно много, за да се запиша по-късно на факултативен курс.

— Сигурна ли си?

— Така мисля — казах и отново прочетох туита. — Ако не ме лъже паметта, така започва диалогът на Платон с Главкон. Това е тази книга, в която се споменава алегорията за пещерата.

Това не се налагаше да го обяснявам, беше основна концепция не само в психологията, но и в социологията. Освен това образът беше толкова ярък, че дори и най-задръстените студенти можеха да говорят за Платоновата пещера на изпита.

Огнище, няколко оковани с вериги към стената хора и сенките, които виждат върху стената. Тези няколко елемента бяха достатъчни за Платон, за да покаже, че всичко, което виждаме, е просто илюзия.

— И какво? — каза Кристиан. — Този човек се опитва да ни каже, че това, което виждаме, са само сенки върху стената на пещерата? Че тази реалност е илюзия?

Преглътнах с усилие. Спомних си за пирожките, които изстиваха в чинията, но вече не ми се ядеше.

— Че всичко, което знаем, е въображаемо?

— Така излиза.

— Не изглеждаш убедена.

— Не е там въпросът — казах тихо, избягвайки погледа му. — Това е добра интерпретация, но Платон отива още по-далеч. Показва, че тези хора са били в окови толкова дълго, че са престанали да ги чувстват като нещо, което ги ограничава. И са гледали толкова дълго тези сенки на стената, че им се струва, че те са истинският свят.

— Точно така.

— Платон също иска да покаже, че хората живеят безцелно, не ги мотивира нищо възвишено, водят повърхностно, лишено от дълбочина съществуване.

Страх присви очи.

— Това е някакъв идеологически манифест?

— Или съобщение, адресирано директно до мен.

— До теб? Тук няма нищо лично.

— Може и да има.

— Имаш предвид онези статии на Май?

— Не. Става въпрос по-скоро за това как се чувствам самата аз.

Оставих приборите и отместих чинията настрани.

— От известно време имам усещането, че… сама не знам, Страх. — Млъкнах и вдигнах поглед. — Чувствам се сякаш съм се откъснала от реалността.

Видях в очите му тревога. Същата, която си спомнях от студентските времена. Или по-скоро от най-лошия период, когато заспивах ден след ден, мислейки си, че на следващия ден ще взема решението да сложа край на всичко.

Тогава четях Платон, вероятно дори точно тази книга. Търсех в текстовете на гръцкия философ подкрепа за собствените си заключения. И колкото и да е изненадващо, я открих, макар че може би само защото използвах широко тълкуване.

Алегорията на пещерата показваше също, че смъртта сама по себе си не е нищо лошо. Напротив, твърди Платон, тя може да доведе до освобождаване. До съществуване в света на идеите, тоест истинския свят.

Защото видимата реалност, която познаваме, е просто илюзия. Истината е идеята. И в нейния свят може да има само душа. Не и тяло.

— В този случай не става въпрос за теб — каза Кристиан.

— Може би не… — признах. — Може би преувеличавам.

— Да приемем, че е така. И двамата ще се почувстваме малко по-добре.

Насилих се да се усмихна леко.

— На мен ми прилича на призив към действие — добави той.

— В какъв смисъл?

— В такъв, че Архитекта се обръща към всички нас. Той иска да скъсаме веригите, да спрем да гледаме сенките и да проверим какво ги хвърля на стената.

И аз предпочитах тази версия. За мен би било по-леко, ако знам, че този луд не се е фокусирал специално върху мен, а върху цялото човечество. Че иска някак си да го накара да се пробуди.

— Както и да е, между другото открихме, че той е поне частично запознат с философията — добави Страх.

— Това са по-скоро начални познания след няколко или най-много десетина университетски курса.

— Начални? — попита той със съмнение. — За теб може да е така, но те уверявам, че повечето студенти излизат от на университета, напълно забравили за алегориите на Платон.

— Не мисля така.

Кристиан махна с ръка, сякаш нямаше смисъл да се говори за това.

— Освен това привежда цитат — каза той.

— Може да го е намерил в интернет.

— Но трябва да е знаел къде да търси. И какво.

Всъщност трябваше да призная, че може да е прав, но по някаква причина ми беше трудно да приема, че нашият противник има някакви познания, интелигентност или други качества на образован човек.

Нашият противник? Веднага щом това определение се появи в съзнанието ми, осъзнах, че се поддавам на играта на Архитекта. Ставах един от участниците, който от сега нататък ще се опита да спечели. Въпреки че никой не знаеше правилата. Въпреки че те може и да не съществуваха.

С известно закъснение осъзнах, че Кристиан ми говори нещо. Премигнах няколко пъти, връщайки се към реалния свят. Или може би илюзорния, както предпочиташе Платон.

— Как мислиш? — попита Страх.

Свих рамене.

— Не чу повечето от аргументите ми, нали?

— Само част.

— Казах, че е призив за скъсване на веригите — повтори той.

— Точно това го чух. Изключих се малко по-късно.

Измери ме с поглед, в който видях намек за снизхождение.

— Наистина ли нямаш усещането, че този човек иска по някакъв начин да ни събуди?

— Не знам.

— Може би не цялото общество, а определена група. Така или иначе, би имало смисъл.

Докато побърканият не уточнеше намеренията си, всичко беше възможно. Включително и версията на Страх с пробуждането.

Чакай малко…

Осъзнах, че Платон гледа на нещата по доста сходен начин. Трябваше ми малко време, за да си припомня конкретната дума, която използваше. Въпреки че бях зазубрила латинските термини, се стараех да запомня и гръцките — обикновено чрез асоциации.

В този случай това беше дума, подобна на амнезията, макар да бе нейната противоположност.

В крайна сметка се сетих.

Анамнеза. Не пробуждане, а спомняне.

Платон твърдеше, че някога сме живели без тела, в реалния свят, в света на идеите. И само чрез анамнеза, спомняйки си, трябваше да научим за реалността. Според него сетивните преживявания са илюзорни, действат в обратна посока, изграждат илюзия.

Все повече и повече звучеше като съобщение, насочено към самата мен. Съвсем не към някаква група.

Веднага след това си спомних всички неща, които бях взела от „Държавата“, за да оправдая пред себе си самоубийството.

Тленното не е истинско. Тялото не ни е нужно, то е причината за човешката немощ. Това е веригата, която ни държи в пещерата.

Почувствах, че отново се приближавам до мястото, където не исках да се връщам. И което никога не бях напускала.

Колко часа бяха минали, откакто лежах в леглото, обмисляйки да си отнема живота? Няколко десетки? Заради всичко, което се беше случило по-късно, не се връщах към тези мисли, но сега бях принудена да го направя.

Архитектът беше успял да проникне в съзнанието ми. Не, нещо повече. Имах усещането, че по някакво чудо той може да ме контролира.

Нямах възможността да развия тази идея, защото прозвуча ново известие.

После следващото.

И още едно.

Появили се бяха три нови туита с хаштага. И знаех, че това е само началото на вълна, която ще ни залее.

Отворих първото съобщение. То идваше от профила на Марчин Замецки и гласеше: salvatore fabro. Разбира се, това не ми говореше нищо, макар да предполагах, че по някаква причина би трябвало да ми говори.