Ремигиуш Мруз
Хаштаг (38)

Теса

Застинах, неспособна да събера мислите си. При вида на тези думи сякаш изпаднах в пълна парализа. Веднага разбрах какво означава това.

Стана ми зле и почувствах как кръвта се отдръпва от лицето ми. Въздухът в стаята изведнъж сякаш изчезна и не можех да си поема дъх. Нещо стисна гърлото ми, докато гореща вълна обливаше цялото ми тяло. Под бедрата ми се появиха мокри петна и лицето ми почти пламна.

Шчербински ми говореше нещо, явно разтревожен, но думите му не достигаха до мен. Посегнах към първата страница с трепереща потна ръка. Оставих влажен отпечатък върху нея, обърнах я, после погледнах посвещението.

„На Тереза“.

По-долу имаше мото.

„Нетърпеливите съпрузи са като две горящи трупи — колкото по-близо са един до друг, толкова повече се унищожават взаимно.“

Знаех този текст. Беше от някакъв труд…

На Платон.

О, божичко, сега осъзнах какво означава заглавието. Всъщност този гръцки философ е бил наричан млад лебед.

Сократ една нощ беше сънувал тази птица, седнала в скута му. Когато на следващия ден срещнал бъдещия си ученик за първи път, казал, че това е той. Че Платон е младият лебед.

Преглътнах с усилие, пренебрегвайки въпросите, които ми задаваше обърканият Шчербински.

Прегледах първите страници. Имаше заглавие, имаше посвещение, имаше мото. Въпреки това авторът липсваше.

Можех да добавя името и фамилията му във въображението си.

Игор Веда-Лендовски.

Съпругът ми.

Единственият човек, за когото бях сигурна, че никога няма да ме разочарова. И бях убедена, че го познавам добре. След всичките тези години, след всичко, през което минавахме заедно, смятах, че имам правото да бъда сигурна.

Върнах мислите си към момента, в който се срещнахме. Вероятно на първите занятия на кръжока на Страх. По това време не установихме близки отношения, но това постепенно се променяше.

Станахме познати, а по-късно и приятели. Но чувствата на Игор отидоха по-далеч и когато разбра, че моите са насочени другаде, беше огорчен. Успяваше да се справи с това — поне докато чашата с горчивина не преля.

Знаеше много добре защо бях избягала от кабинета на Страх по време на изпита. От тогава насетне той правеше всичко, за да заеме мястото му в сърцето ми. Колкото по-дълго бях безразлична, толкова повече го привличах. Той се конфронтира не само с Кристиан, но и с други преподаватели. Един от тях не издържа и се опита да изгони Игор от залата, а фамилията Веда-Лендовски, която приех за своя след години, се превърна в синоним на проблеми.

Когато Игор в един злощастен ден ни видя в сграда А, не можа да го понесе. Стигна се до сбиване, след което Кристиан беше изхвърлен от университета.

Отне ни много време да възстановим добрите си отношения. Но след такава буря изплуването в спокойни води винаги е нещо специално. Нещо, което обединява екипажа дори ако се състои само от двама души. И може би особено тогава.

— Чувате ли ме?

Гласът на Шчербински някак си проби през потока от мисли.

— Да… момент само… — промълвих, обръщайки още един лист.

Всяка глава имаше свое собствено заглавие, свързано с това, за което се говореше в нея. Игор използваше разказ от трето лице, но пишеше от гледна точка на Страх.

Беше го превърнал във фиктивен герой. И беше премахнал нашата история от рамките на романа.

Погледнах първата глава.

Преспапието

Пелцовизна, Прага-Север

 

Страховски тичаше след момичето по „Вибжеже Пуцке“ и се чудеше колко ли километра имаше тя вече зад гърба си.

Игор описваше накратко началото на работата на Страх, споменаваше студентите, Файол, Дракър, Вебер и накрая мен и пишеше за живота на преподавател, който водеше Кристиан. Или по-скоро какъв беше този живот според съпруга ми. Всичко беше измислено.

Също така и това, което той пишеше за аметистовия череп, който уж Страх използвал като преспапие. Никога не го беше притежавал, и аз, четейки за него, разбрах, че това е първото доказателство, което Игор беше подготвил, само че в крайна сметка то трябваше да съсипе не мен, а единствено Кристиан.

Игор често слагаше мои думи в устата на съпругата му, като тези, че случайността не е нищо друго, освен непозната причина за някое събитие.

Погледнах следващите глави.

„Пънк рок“ беше заглавието на следващата. Намерих в нея поредните преиначавания, полуистини и предположения на Игор. Ако исках да оправя всичко, вероятно щях да започна от факта, че Страх не харесваше пънк рока.

Някога беше имал момиче, което не помнеше с добро — и което почти насила го завлякло в един клуб при Политехниката. Игор обаче очевидно не знаеше за това. Той правеше грешка след грешка, но аз бързо осъзнах, че повечето неточности не са резултат от грешки, а са умишлени.

В главата „Варшава Виленска“ пишеше за срещата ни там. Да, случила се беше, веднъж казах на мъжа си за нея. Но тя не изглеждаше така, както Игор я беше представил. И Страх никога не ме беше питал за апсидата. И никога не бях срещала Марчин Замецки в парка „Белански“.

Поредната глава, поредните преиначавания. В „Сграда А“ описваше сцената в коридора, но тя нямаше много общо с това, което се бе случило тогава. Игор не ме обиждаше, напротив, беше убеден, че застава на моя страна и обвиняваше Страх, че ме използва.

Защо представяше себе си в такава отвратителна светлина в романа? Допускам, че целта е била да намали риска от това някой да го заподозре. Може би и да обясни причините, поради които Страх би го взел на мушката си.

Също така осъзнах, че само в първите глави той пишеше за себе си, използвайки името си — в по-късните се появяваше само като Веда-Лендовски.

Обаче беше подчертал присъствието си. Разбрах това, когато започнах да си спомням всичко, което ми беше казал преди предполагаемото му изчезване. И никът, използван от потребителя на Туитър, който ми каза да взема пратката сама. Игор беше предположил, че туитовете имат връзки с акроними или анаграми.

N.Delved. След разместване на буквите и премахване на точката се получаваше никнеймът на нашия акаунт в уебсайтовете за стрийминг, където гледахме сериалите. Vedlend. Веда-Лендовски. Това беше негова идея и през годините бях свикнала с нея толкова много, че думата ми се струваше толкова обичайна, колкото и всяка друга.

Имаше обаче и други негови подписи. Спомних си, че Игор предложи да наречем извършителя Архитекта. Ако можех да погледна част от книгата му по онова време, веднага щях да открия истината.

Четях поредните глави. „Убежището“, „Мариана“. Навсякъде преиначавания, навсякъде измислици и грешки, също и в името на университета, което беше сменено много по-рано.

В едно можех да съм сигурна — Игор беше направил така, че да започна да полудявам в един момент. Той по някакъв начин, чрез изнудване или заплахи, беше принудил Мариана, главната лекарка от болницата и Иза Варска да ми замотаят главата. Подозирах, че в последните два случая е постигнал това благодарение на информацията за подкупите, взети от Хенрик Май. Игор сигурно беше публикувал статията след изчезването на психиатъра, преструвайки се на него.

И той беше изпратил всички тези туитове. Но как го беше направил?

Бях убедена, че представяше своя начин на действие, когато описваше как Страх преследва Мажена Молса, рови из боклука й и я затваря в мазето. Игор сигурно беше действал по подобен начин: като е довеждал жертвите си на ръба на поносимото, а след това е искал от тях нещо просто и невинно: потребителското име и паролата за акаунта им в Туитър.

Манипулирал ги е, но то не беше нищо в сравнение с това как успя да изиграе мен. Той знаеше отлично как да ми обърка главата, как да ме извади от равновесие. Години наред му описвах своите психически състояния. Знаеше за всяко нещо, дори най-смущаващото, което ми се беше случило. Между нас нямаше табута.

Освен книгата.

Разбрах, че съм била като Паула Рейдър, съпругата на душегубеца от Уичита. Повече от трийсет години тя му сервирала закуска всяка сутрин, смеела се, шегувала се, а той бил не само чудесен съпруг, но и баща. Никога не вдигнал ръка срещу децата си, отнасял се добре с нея.

Във втория живот, който водел, той бил съвсем различен човек. Изтезавал и убивал, извличайки нечовешко удоволствие. Преди най-накрая да отнеме живота на жертвите си, той ги изнасилвал и тероризирал. Правел им снимки и закарал една от жените в църквата, където бил председател на енорийския съвет. Слагал тялото й в различни сексуални пози и се снимал с него. Запазил снимките в мазето на дома си.

Били са на една ръка разстояние от Паула. Същото, на което е била от мен книгата, над която работеше съпругът ми.

Но защо Игор беше направил всичко това? За да си отмъсти на мен или на Страх?

Струваше ми се, че вторият отговор е верният. Мразеше Кристиан от момента, в който видя, че има нещо между нас. В някакъв момент да го дразни по време на лекциите стана почти негова мания. И всеки път, когато споменавах Кристиан, Игор реагираше бурно.

Подозирах, че отначало е искал да бъда само инструмент в ръцете му. Планирал е да ме използва, за направи така, че полицията да обвини Страх. Аз бях идеалното средство за целта, защото Игор е бил сигурен, че Кристиан ще ми помогне и в крайна сметка ще ме скрие и ще привлече вниманието на органите.

Аз със сигурност е нямало да пострадам. Ролята ми е била ограничена до създаването на димна завеса, след което полицията ще види, че всъщност не съм виновна. За Игор трябва да е било важно органите да попаднат сами на следите на Страх, а не някой журналист или анонимен информатор да им подхвърли нещо. Само по този начин те биха могли да бъдат сигурни, че са заловили правилния човек.

После нещо в концепцията на Игор трябва да се е променило. Може би е разбрал за моите срещи с Кристиан. Може би това го е вбесило до такава степен, че е започнал да проектира и проблеми, с които да се сблъскам самата аз.

Те нямало да имат правни последици. Искал е да ми бръкне в главата, да ме обърка в психологически план. И опитът му беше напълно успешен, защото в един момент спрях да се доверявам на собствения си разум.

Това бяха само мои предположения, но те бяха потвърдени, когато прочетох главата „В смъртта като в сън…“. Игор беше създал сценарий, в който загивах под колелата на товарен влак.

Знаеше за моите опити за самоубийство, символиката беше твърде красноречива. В книгата си беше направил това, което аз не бях успяла да направя в реалността.

Накрая му е оставало само едно, за да довърши всичко. Оставил е пратката с „Младия лебед“ в багажника на октавията на Страх. Може би първоначално е планирал да я изпрати по пощата, но е променил решението си, когато е разбрал, че така резултатът ще е още по-добър.

Осъзнах, че книгата трябва да е била написана за кратко време. Той описваше многогодишна подготовка в нея, но всъщност беше планирал всичко много по-късно.

Спрях да чета и отместих страниците встрани. Гледах ги дълго време и се чудех какво да правя. Можех да се опитам да обясня всичко на Шчербински с надеждата, че той ще ми повярва.

Такъв резултат обаче беше малко вероятен. „Младият лебед“ всъщност беше най-красноречивото признание за вина, на което полицията можеше да разчита. Някои неща бяха фиктивни, като смъртта ми, но за тях това нямаше значение. Някои не бяха истина, но само аз и Страх го знаехме.

Игор се беше погрижил Кристиан да не може да се измъкне. Беше оставил кръвта си в Убежището — и въпреки че Страх никога не е бил там, със сигурност следи от неговата ДНК са били намерени на пишещата машина, на която е създадена книгата.

Осъзнах, че това не е единственото, за което Игор се е погрижил. Той знаеше, че само двама души ще могат да опровергаят обвиненията. Аз и Страх. Неговите показания, по очевидни причини, нямаха стойност за следователите — но моите?

Едва този въпрос се появи в главата ми, и осъзнах колко много греша. Всичко онова, което трябваше да обърка психиката ми, не беше просто отмъщение. Беше част от прагматизма на Игор.

Ако се стигнеше дотам, щях да бъда безполезна от гледна точка на защитата на Страх. Прокуратурата щеше да се добере до показанията на Мариана, главната лекарка на болницата „Белани“ и Иза Варска и психичното ми здраве веднага щеше да бъде поставено под въпрос. Всичките ми думи щяха да бъдат оспорени и щях да бъда изкарана луда. Информацията за опитите ми за самоубийство, която рано или късно щеше да бъде открита, със сигурност нямаше да бъде полезна.

Други свидетели пък щяха разкажат за връзката ни, което в крайна сметка доведе до изгонването на Кристиан от университета. И двете неща щяха да спомогнат да бъде изгубено всякакво доверие към мен.

Игор беше подредил и мен, и Страх.

Не можех да спечеля срещу него нито в съда, нито чрез сътрудничество с полицията. Имаше само един друг вариант — да използвам същото оръжие като него.

Реших да опиша случая си. В книгата ще вмъкна откъси от „Младият лебед“, които ще бъдат преплетени с моите спомени.

И ще й дам единственото правилно заглавие.

Хаштаг.