Ремигиуш Мруз
Хаштаг (7)

Теса

Хаштагът беше като доказателство за епидемия, а телефонът в треперещата ми длан — като заразен предмет. Вперих поглед в екрана, без да знам какво да правя — и в същото време осъзнавах, че Кристиан веднага ще попита какво ме е вкарало в такова вцепенение.

Какво можех да му отговоря? „Твоята мъртва жена току-що изпрати туит“?

Преглътнах с усилие, чувствах се като в най-лошите години, когато се борех с още по-голяма несигурност, дълбока асоциалност и присъщото ми убеждение, че нещо не е наред с мен. Не, не нещо. Всичко.

Тогава ми помогна Страх, а днес изглеждаше, че той се нуждае от подкрепата ми. Ако не броим ризата, вече не го свързваха много неща с онзи човек, поне визуално.

Вече не беше толкова атлетичен, очевидно беше спрял да тича. От някогашната му мускулатура нямаше и следа. Не беше дебел, поне не и в сравнение с мен. Беше достатъчно обаче да го погледне човек, за да разбере, че се е занемарил.

Твърде дългата коса и обраслата брада потвърждаваха това.

— Наред ли е всичко? — попита той.

Погледнах към надгробния камък и после отново към мобилния телефон. Сякаш очаквах туитът да изчезне.

Чудех се какво да направя. Да му разкажа всичко, да го въвлека в това коварно, перверзно забавление, което някой си беше спретнал на мой гръб? Или може би да не споменавам нищо, да се обърна и да отида направо в полицията? Кристиан със сигурност имаше достатъчно причини да се притеснява.

— Нещо се е случило? — добави той.

Вече не можех да избягвам отговора. Впрочем и не исках да го правя.

Бах дошла тук с ясно определена цел, ръководеше ме искрена потребност. Страх беше един от малкото хора, на които можех да се доверя — и на които можех да разчитам. Това беше достатъчно, за да взема решение.

Угасих дисплея и се заех да му разкажа всичко. От момента, в който получих текстовото съобщение за пратката, която ме чака, до сега. Не добавих обаче от профила на кого се появи последният туит.

Страх отначало ме гледаше с недоверие, което постепенно изчезна от очите му. Накрая вече не го забелязвах. Беше разбрал, че не се шегувам. И че всичко се случва наистина.

— Но… — започна той, после млъкна.

Чаках го да довърши, но Кристиан наистина не знаеше какво да каже.

— Защо мислиш, че има някаква връзка с мен? — попита.

Въпросът изглеждаше неоснователен и ме накара да мисля, че Страх или е пиян, или не е разбрал нищо от това, което му разказах.

— Заради този череп? — добави той.

— Да.

— Никога не съм имал нещо подобно.

— Игор твърди, че го е видял на бюрото ти.

— Не помня.

— Може би не е бил нещо важно за теб? — попитах, все още гледайки гроба на семейството му. — Може би подарък от студент, който бързо си забравил?

— Съмнявам се. Като че ли нищо не са ми подарявали.

— Или може би просто паметта ти изневерява?

— Работи си без проблеми — каза той, вероятно малко по-рязко, отколкото възнамеряваше. — А твоята?

— Също е добре.

— Сигурна ли си?

Кимнах, но не изглеждах убедителна.

— Защото ми се струва, че ако помнеше всичко, нямаше да си тук.

— Какво искаш да кажеш?

Той се забави с отговора.

— Нищо.

Откъснах поглед от гроба, усещайки, че Кристиан ме наблюдава. Не грешах. Гледаше ме толкова втренчено, че се почувствах неудобно. В далечината тихо духаше вятър и това беше единственият звук, който нарушаваше тишината на гробището.

— Познавал си Патриция Спорняк — казах. — Това е друга връзка.

— Как така друга? Казвам ти, че нямам нищо общо с този череп.

Вдигнах ръце.

— Добре — казах. — Но познаваше това момиче, нали?

— Предполагам.

— Тоест?

— Посещавала е лекциите ми, но не съм й обърнал особено внимание. Всъщност отначало дори не знаех, че изчезналата е моя студентка.

— И все пак…

— Пътищата ни са се пресичали толкова, колкото твоите с продавачите на паркинга, от който купи фенера.

— Не съвсем.

Страх въздъхна малко раздразнено, което не можеше да ми убегне, защото човекът, когото някога познавах, никога не си позволяваше да изразява емоции по такъв начин. Или говореше директно, или нищо не казваше. И аз го ценях за това.

За това и за честността, която сега явно му липсваше.

— Трябва да си я забелязал.

— Не.

— Следвала е финанси и банково дело.

— И какво от това?

Той нервно плъзна ръце в джобовете си, сякаш търсеше нещо. Едва след известно време успя да открие пакет цигари. Никога не беше пушил, но не беше изненадващо, че най-накрая е започнал. Трябва да е осъзнал, че всеки начин да се самоубие, е добър — дори този, който отнема най-много време.

— Там групите бяха малки, от по няколко души — добавих аз. — А Патриция трябва да е била в една от първите години, през които си преподавал.

Той разтърси жълтия пакет „Голдън Америка“. Марката някак си подхождаше както на познатия ми Страх, така и на отломките от него, които сега виждах. Кристиан си дръпна дълбоко, игнорирайки ме напълно.

— Трябва да си й обърнал внимание.

Изпусна шумно дима.

— Дори и да е така, какво от това?

— Това вече е някаква връзка.

— Същата като факта, че ти си посещавала същия университет като Патриция — отговори той още по-агресивно, отколкото преди малко. — Впрочем този, който води тази игра, е избрал теб, а не мен. Какво значение има дали аз съм познавал някого?

Понечих да отговоря, но той не ми даде възможност.

— Не съм имал аметист, познавал съм момичето бегло, а този Зомецки…

— Замецки.

— Никога не съм го срещал в живота си — завърши той. — Ако изобщо имам нещо общо с това, то връзката си ти, Теса.

Осъзнах, че трябва да му кажа за новия туит възможно най-скоро. И отново отворих уста, но Кристиан очевидно нямаше намерение да ме остави да говоря.

— Не знам нищо за никакви апсиди, никога не съм имал и нямам нищо общо с църковната архитектура — продължи той, размахвайки цигарата. — И ако имаш намерение отново да ме забъркваш в болните си теории, добре си помисли. Защото няма да ти позволя втори път…

— Какво? — прекъснах го. — А? Какво, Страх?

Предизвиквах го и той добре знаеше това. Но взе решение да не ми отговаря. Хвърли цигарата настрана и преди да успея да го спра, бързо се насочи към изхода от гробището.

— Чакай! — извиках след него.

Дори не забави ход. Само погледна през рамо и видях в погледа му дори не недоволство, а чиста омраза. Потреперих, защото това беше поредното нещо, което никога не съм очаквала от него.

Претенции, да. Въпреки че в миналото той се беше провинил не по-малко от мен, от негова гледна точка в един момент аз бях източник на всичко лошо. Но никога не ме беше обвинявал, поне не директно. Досега.

Независимо от това, което казваше, си спомнях всичко.

Не бях забравила нищо.

В паметта ми всичко беше гравирано като в камък — дори и да исках, не бих могла да го покрия по никакъв начин. Той трябваше да е наясно с това.

Гледах го, ругаейки наум. Ако не беше последният туит, бих могла да кажа, че е прав. Че съм сгрешила, а черепът, който Игор е видял на бюрото на Страх, е само нещо, подобно на череп.

Обаче туитването от профила на Илона беше потвърждение, че Кристиан има нещо общо с това.

Чудех се дали да го последвам, но осъзнах, че моментът на объркване е бил достатъчен, за да не успея да го догоня. Не му трябваше да тича редовно, за да бъде в много по-добра форма от мен.

Наведох се над гроба, запалих фенера, а после казах кратка молитва. Толкова безлична и изречена така машинално, че се отвратих от самата себе си. Прекръстих се и се върнах в колата.

Исках да си бъда вкъщи. В безопасност между четирите стени, с човека, с когото спокойно мога да обсъждам всичко.

Когато се върнах в апартамента, Игор все още беше по пижама. В почивните дни обикновено не бързахме да се облечем. Можехме да прекарваме дълги часове под одеялото на дивана и да гледаме телевизионни сериали. Това беше най-добрият начин за прекарване на времето, който можех да си представя.

— Какво става тук? — погледна ме той с изненада.

— С кое?

— Това е по новата мода.

— За пръв път чувам.

— Защото наистина си назад с новите тенденции. Обаче облеклото ти за разходки е истински хит.

Най-накрая нещо ме накара да се усмихна. Приближих се до Игор, погледнах надолу към него и после му вдигнах одеялото.

— Обличай се — казах. — Време е да приготвиш обяда на жена си.

— Жена ми вече е гладна?

— Още не. Засега.

— А изглежда, че не се разхожда особено много.

Осъзнах, че наистина е така. Не само, че се върнах бързо-бързо, но нямах върху себе си и капчица пот.

— Промених си решението.

— Ами хубаво. Това е загуба на време, защото имаме да вършим много работа.

— Аха — потвърдих аз. — Новият сезон на „Западен свят“ нас чака.

— Имах предвид конструкцията на друг архитект.

Седнах до Игор, като леко го избутах. Всяка двойка си има свои начини да покаже обич — един от нашите беше постоянната борба за малко повече място на дивана.

— Архитектът е доста добър прякор — добави той и присви очи.

— Страшно би подхождал на Антъни Хопкинс.

— Не, не. Имах предвид човека, който изпраща туитовете.

Погледнах мъжа си и осъзнах, че той също е следил какво се появява в Туитър. И също като мен е видял съобщението от Илона Страховска.

Сякаш в потвърждение на това, очите му се опулиха с ентусиазъм.

— Видя ли новия туит?

— Видях го.

— В такъв случай не трябва да имаш съмнения.

— В какво?

Той се усмихна толкова широко, сякаш току-що беше разбрал, че по HBO са пуснали нови, необявени епизоди на любимия ни сериал.

— Или Страховска туитва от подземния свят, или наистина има човек, който стои зад всичко това. Архитекта.

— Не знам дали това е точната дума.

— Какво би предложила?

— Гадняра.

Игор направи физиономия на неодобрение.

— Това го обезличава, а аз го възприемам като комбинативен противник — отвърна с лека усмивка той. — Ние сме Шерлок, той е нашият Мориарти. Ние сме Черния рицар, той е Жокера. Ние сме Люк, той е Дарт Вейдър.

— Ние сме Рей, той е Кайло Рен.

— Ние сме Нео, той е агент Смит.

Навъсих се.

— Знам, помня — каза той под нос. — Не харесваш „Матрицата“. Все още обмислям дали да се разведем заради това.

— Не можеш да се справиш сам.

— Да, бе. И не би имало кой да слуша поредните сравнения с Доктор Дум, Кингпин и…

— Отиваш твърде далеч.

— Далеч би било, ако спомена Рита Репулса от „Пауър рейнджърс“.

Изсумтях и поклатих глава.

— Ако някога ми се прииска да имам дете, напомни ми, че вече живея с едно — казах, като го побутнах настрани.

Спогледахме се по начин, който обожавах. С разбиране. С убеждението, че има някакъв свят извън нас, но той е с минимално значение.

В такива моменти сме важни само ние. Обикновено.

— Значи си си измислил враг — казах аз.

— Той е съвсем реален.

— Имаш ли някакви доказателства за това, Шерлок? Нещо, което ще потвърди съществуването на твоя Мориарти?

— Всъщност е повече твой, отколкото мой.

— Със сигурност.

Той се обърна и премести ръката си върху облегалката.

— Помисли си — каза. — Не става дума за това, че някакъв процент от човечеството изведнъж е изчезнал, както в „Останалите“. Това не е „4400“, в който изчезналите хора внезапно са се върнали, нито пък…

— Това беше добър сериал.

— Факт — съгласи се Игор с лека усмивка. — Във всеки случай не става дума за някаква секта.

— Така ли?

— Разбира се. В центъра на всичко това си ти. Някой си отмъщава или си играе с теб.

Мълчах, защото не знаех какво да кажа. Изведнъж променихме лекия тон на разговора към много по-тежък. И не харесвах особено посоката, в която отивахме.

— Не става дума за тези хора, които уж изпращат туитовете, а само за теб.

— Уж? — изстенах аз. — Те се появяват в техните профили.

— Но не са написани от тях.

Извадих телефона и погледнах последния туит с хаштага. Използването на профила на Илона всъщност поставяше точката над буквата i. Изчезналите хора не се завръщат, някой беше поел контрола върху техните профили. Но наистина ли това беше възможно? В тези три конкретни случая, толкова години след като профилите са станали неактивни?

Предполагах, че не трябваше да споменавам това, защото Игор се беше запалил по случая повече от мен. Въпреки това реших, че голямото му желание да намери отговора е замъглило логиката му. Но аз не възнамерявах да я пренебрегвам.

— Вероятно е невъзможно да се проникне в тези профили, нали? — казах аз.

— В интернет всичко е възможно.

— Дори и това?

Той сви рамене.

— Как иначе ще го обясниш?

Нямах добър отговор и си мислех, че ще е най-добре да се консултираме с някого, който наистина разбира от тези неща. Съпругът ми имаше известна представа от онлайн банкирането, електронните плащания и други сегменти на финтека, но не беше специалист в областта на хакерството.

Погледнах към туита на Илона. В допълнение към хаштага, който скоро със сигурност щях да започна да сънувам, в туита имаше акроним, известен на всеки интернет потребител.

„LMFAO #апсида“

Laughing my fucking ass off нямаше достатъчно колоритно съответствие в полския език. „Скъсвам се от смях“ изглеждаше твърде постно, а останалите алтернативи бяха прекалено разговорни. Беше сигурно обаче, че онзи, който ръководеше играта, изпитваше очевидно удоволствие от нея.

В това отношение цялата ситуация създаваше впечатлението, че наистина има някой, който стои зад нея и я ръководи. Архитекта.

На моменти ми се струваше, че може би Страх е прав. Че съм забравила нещо от миналото си. Заради неосъзнат защитен рефлекс съм изтрила нещо от паметта си.

Но накрая отхвърлих тази версия. Да, дълго време се борих с различни психологически проблеми, но никога дори не съм се приближавала до механизма на потискането на паметта. Бях наясно с всичките си травми.

— Поне знаем, че не сбъркахме, като не информирахме полицията — каза Игор.

— Така ли мислиш?

Преди последния туит бих се съгласила без колебание. Тогава ставаше въпрос само за изчезвания, а сега проблемът засягаше областта на смъртта. А аз, поне през деня, се стараех да се държа далеч от нея.

— Никой не е застрашен — отговори съпругът ми. — Виждаш, че това е някакво забавление. Изключително глупаво, но все пак забавление.

Само че чие? На Архитекта или наше?

Хрумна ми, че и двамата извличаме същото удоволствие като лицето, което стоеше зад всичко това. Аз получавах подходящия материал за блога, благодарение на това наистина можех да го създам, а Игор — възможност да пробва да напише наистина една от своите никога ненаписани книги. Изглеждаше сякаш всички печелят.

Всички, освен хората, които уж са изпратили туитовете.

Но наистина ли те са изчезнали против волята си? Ако можех да намеря някакво доказателство, че действително става въпрос за някаква фанатична групировка, секта или дори малка група от хора, щях да приема тази версия на мига. Струваше ми се най-вероятна.

— Трябва да си помислиш за влог — каза Игор, откъсвайки ме от размислите ми.

— Какво?

— Вместо да напишеш статия, запиши видео.

— Ти си луд.

— Не — възрази той и се приближи към мен. — Ще бъде перфектно. Помисли си за резонанса в Ютюб, представи си шума в социалните медии, на Wykop.pl. Ще ти бъде от полза.

— Не — възразих. — Няма да записвам нищо, защото, първо, ще заеквам като Порки Пиг от „Шантави рисунки“, второ, ще се потя като прасе и трето, ще се червя като парче свинско на скара.

Игор изсумтя неуверено и ме погледна снизходително.

— Силни думи — каза той.

— Подкрепени от опита ми и от логиката.

— Няма да е толкова зле. Освен това няма да е в реално време, ще подготвим всичко предварително.

— Няма начин.

— Всяка капка на челото ти ще бъде избърсана.

— Не.

— Ще ти сложим подходящ грим, след това ще поставим филтър, ще правим прекъсвания и…

— И в най-добрия случай няма да се потя, нито да заеквам, нито да се червя.

Той кимна неуверено, защото усещаше сарказма в думите ми.

— Но пак ще си изглеждам… така — отбелязах.

Игор не знаеше какво да каже, макар да виждах, че трескаво търси отговор. Но кратката ми забележка съдържаше доста силни доводи. Твърде много скрит смисъл, който той разбираше идеално. И беше невъзможно да се противопостави на това изявление.

— Ще направиш голямо впечатление — каза той накрая. — Освен това не става въпрос за формата, а за съдържанието.

— Кажи това на Метчински.^[1]

— Той е задълбочен.

— Само в частта за пищящия от болка ранен лос. Останалото си е чиста форма.

— Но каква само — каза Игор с почти театрално възхищение. — Човекът е изградил легендарен имидж.

— Имидж на модерен, чувствителен нихилист, изразяващ позицията си на дистанция от всичко. Интернет трол, мърморещ за всичко и нищо.

Игор леко се усмихна.

— И ти го харесваш не по-малко от мен.

— Не е там работата.

— А къде?

— Той е естествен. Не създава образ, не се преструва на някой, който не е.

— И ти няма да се преструваш.

— В такъв случай зрителят ще получи дебело, комплексирано момиче, което няма какво да каже. Успехът е гарантиран.

Съпругът ми се вторачи в мен толкова дълго, че най-накрая трябваше да отместя поглед.

— Ще имаш много за казване — рече той уверено. — Всичко останало и без това е просто къща от карти, която се срутва по-бързо от репутацията на Кевин Спейси, след като се разкри, че е задирял лейтенант Стаметс^[2].

В този момент осъзнах две неща. Първото беше, че Игор няма да се откаже, поне докато не се съглася принципно. Второто — че това наистина е уникална възможност.

Влогът беше блян. Нереален, далечен и постижим горе-долу колкото работата в телевизията. Всеки път, когато се сещах за него, си представях, че заемам почти целия кадър и по врата ми се стичат капки пот.

И не само по врата. Винаги съм се изпотявала обилно между гърдите и под тях. А петната на тези места са последното нещо, които бих искала да покажа на неопределена, анонимна група хора в интернет. Група, в която без съмнение ще се намерят и неподбиращи думите си хейтъри.

Борех се е това по различни начини, но нищо не помагаше. Известно време носех специални сутиени — те вършеха добра работа за разделянето на гърдите, но бяха разтегливи, така че не ги придържаха добре. В крайна сметка осъзнах, че е най-добре да използвам антиперспирант. Но този метод работеше добре само при нормални обстоятелства — а тези пред камерата биха били екстремни.

В крайна сметка отхвърлих възможността за влог — реших, че е неосъществим блян.

Но имаше моменти, когато бях готова да допусна за момент този нереалистичен сценарий. Както сега.

— Какво мога да кажа? — промърморих. — Нямаме нищо.

— Може би LMFAO има някакъв по-дълбок смисъл.

— Сигурно. Може би става въпрос за групата, която изпълнява Party Rock Anthem.

— Имах предвид, че може да е по-скоро подсказка, а не да се съсредоточаваме върху абревиатурата — отвърна Игор, и цялата предишна лекота изведнъж изчезна от гласа му. — Може би апсида е акроним.

— Който би означавал… какво?

Игор погледна през прозореца и сви рамене.

— Може и да е анаграма, палиндром или…

Преди да стигна до каламбурите и другите игри на думи, иззвъня телефонът ми. Обикновено просто бих го пренебрегнала, защото ми се обаждаха само търговци с „изключително изгодни оферти“ за това или онова, но в тази ситуация трябваше да внимавам за всичко. Дори за случайните минувачи на улицата или за обаждания от непознат номер.

Този номер обаче знаех много добре.

— Кой е? — попита Игор, поглеждайки към дисплея.

Не знаех какво да отговоря. Започнах да гриза кожата около ноктите си така силно, че се появи кръв. Телефонът продължаваше да звъни, макар да ми се струваше, че отдавна би трябвало да е спрял.

— Няма ли да отговориш?

Бях се колебала твърде дълго, за да мога просто да сменя темата. Ако бях отговорила, отхвърлила повикването или направила нещо друго, може би щях да се отърва от неприятности после.

Беше твърде късно за това. Станах от дивана, взех телефона и отидох до прозореца.

— Какви са тези глупости? — чух гласа на Страх. Сега имах още повече затруднения с това, че нищо не можех да кажа.

— Какво трябва да означава това? — добави той. — Забавно ли ти е?

— Но…

— А откъде знаеш паролата за нейния акаунт, а?

Едва сега осъзнах, че след като му разказах всичко, сигурно самият той е проверил хаштага в Туитър. В резултат на това се е натъкнал на туита от профила на починалата си съпруга. И беше убеден, че това е моя работа.

— Мамка му, тя винаги ме предупреждаваше, че нещо не е наред с теб — продължи Кристиан. — Трябваше тогава да я послушам, може би…

Той млъкна и аз затворих очи, надявайки се, че няма да довърши изречението.

— Може би все още щеше да е жива — добави той. — Може би и двете щяха да са живи.

Преди да успея да отговоря, той затвори. Продължих да притискам телефона здраво към ухото си. Не исках да го пускам, знаейки, че тогава ще трябва да обяснявам на Игор кой и защо се е обаждал.

И какво е казал.

За момент се опитах да се съсредоточа върху дишането си. Затворих очи, бавно вдишах и издишах, но това не помогна с нищо. Напротив, струваше ми се, че ми става все по-горещо.

Думите на Кристиан не бяха напълно лишени от смисъл. Всички знаеха, че е бил обвинен, но никой не разбра защо в края на краищата избегна затвора.

Отърва се само защото имаше добър адвокат. Не защото беше невинен.

Ако трябваше да възтържествува справедливостта, той би трябвало да бъде осъден. Той и другият, който беше не по-малко виновен от него.

Аз.