Ремигиуш Мруз
Хаштаг (2)

Преспапието
Пелцовизна, Прага-Север^[1]

 

Страховски тичаше след момичето по „Вибжеже Пуцке“ и се чудеше колко ли километра е оставило вече зад гърба си. Той тъкмо наближаваше десетия и с темпо под пет минути на километър постепенно стигаше до предела на възможностите си. Но тя като че ли непрекъснато ускоряваше, сякаш бягаше от някого или от нещо.

Може и да беше така. Може би всеки бегач се опитва да направи това.

Кристиан Страховски се спря при градините, слагайки край на сутрешното тичане. Облегна ръце на коленете си, пое си дъх, а после погледна към Висла. На това място реката беше широка около четиристотин метра и беше трудно да се види нещо от другата й страна.

Страх се изправи, протегна се и тръгна към районния полицейски участък. Отмина го и зави наляво, към сградата на университета, където преподаваше. Беше седем сутринта, той все още имаше достатъчно време, за да се изкъпе и да се приготви за онова, което го очакваше днес.

Предполагаше, че няма да е лесно. Първият ден от учебната година обикновено беше свързан с цял куп усложнения.

Кристиан извади спортна чанта от колата си, оставена на все още празния паркинг, после кимна на пазача, чиято единствена задача беше да вдига и спуска бариерата.

— Тази година както винаги? — попита възрастният мъж.

Страх вдигна вежди като актьор в пантомима.

— Отново ще се бъхтите всяка сутрин край брега? — уточни пазачът.

— Не мога да си представя да започна деня по друг начин.

Събеседникът му сви рамене, после запали цигара, сякаш искаше да демонстрира, че всички се борят с някакво пристрастяване. Кристиан му се усмихна и влезе през задния вход на главната сграда.

Всъщност по това време фитнесът все още беше затворен, но благодарение на добрите си отношения с ректора, Страховски можеше да го използва още от изгрев-слънце. Понякога след тичането той правеше и по някоя серия на лежанката, но този път се отказа и отиде направо под душа.

Точно в осем беше на работното си място. Извади лаптопа си, сложи го на бюрото, после го свърза със системата и включи проектора. Старият „Ейсър“ захриптя неохотно, но след известно време картината от екрана се появи зад гърба на Кристиан.

Той си пое дълбоко дъх и прокара длан по вратовръзката си. Загледа се в празната лекционна зала, мислейки за всичките нови лица, които ще види днес. Началото на учебната година ще бъде за част от тези хора обещание за нещо ново, многообещаващо и вълнуващо.

За малка част. Всички останали ще дойдат тук само за да отбележат присъствие на първите, неособено интересни занятия по Основи на управлението и да проверят дали човек може да избегне системните посещения на лекции, или не.

Това беше вече петата година, в която Страховски изнасяше лекции във Висшето училище по предприемачество и мениджмънт, наричано от всички „Кожмински“, на името на патрона си. На лекциите идваха студенти от няколко специалности, предимно такива, които нямаха много общо с профила на университета — и които по-скоро не привличаха хора, живо заинтересувани от управлението.

Тези хора щяха да бъдат за Кристиан като коли, които отминава по магистралата по време на дълго пътуване. Повечето щяха да останат незабелязани, някои щяха да го дразнят, като сменят платното, без да дават мигач, или забавят останалите. В крайна сметка след една година нямаше да си спомня никого от тях.

Можеше да си спомни повечето от студентите от първите семестри на работата си в университета и някои от по-късните, но това беше всичко. Няколко години бяха достатъчни, за да премине в режим на работа на автомат, обслужващ нуждите за знания на група равнодушни тийнейджъри.

Страх разкопча сакото си и придърпа креслото си към лаптопа. Днес щеше да разясни няколко основни положения, които бяха по-скучни дори от студентските презентации в Пауър Пойнт.

Щеше да започне с това какво са организацията и управлението. След това щеше да премине към Питър Дракър, да представи неокласическите му възгледи, да спомене Макс Вебер, да посвети малко време и на Файол, Форд и Тейлър.

Кристиан имаше свой начин на представяне на основите на управлението, не хронологичен, но ефективен — на теория трябваше да накара студентите да разберат това-онова. На практика цялата група и без това щеше да изкълве наизуст четиринайсетте принципа на Файол, петте части на процеса на управление, теориите на Макгрегър и така нататък…

Не, не цялата. Щеше да има такива, които наистина ще се постараят, ще игнорират формулите от учебниците и ще се опитат да разберат за какво всъщност става въпрос. Колко такива щеше да има? Двама, най-много трима.

Страх наблюдаваше как студентите влизат в залата, опитвайки се да открие такива. Повечето бяха погълнати от ентусиазирани разговори, но той забеляза няколко самотници.

Един от тях беше момиче с изключително рубенсови форми. Сигурно тежеше над сто килограма. Тя седна на първия ред и извади от торбата си тетрадка със спирала и учебника под редакцията на Кожмински. Правилният избор. Правилно, но рисковано, като се има предвид, че тя беше единствената с някаква литература по предмета. Сама си просеше остракизъм.

Не поглеждаше към останалите, държеше се сякаш е сама в залата. Мизантропка.

Кристиан леко се оживи. Имаше шанс поне един човек да чуе онова, което щеше каже. Освен момичето набеляза още няколко потенциални кандидати. Един беше донесъл най-новия брой на „Мениджър“, друг се беше съсредоточил върху лектора, като явно игнорираше приятеля си, опитващ се да говори с него.

Страх прикрепи микрофона към ревера на якето си и се изправи.

— Дами и господа, добре дошли на първата лекция по основи на управлението — рече той.

Привлече вниманието им. Всички тези хора, току-що завършили гимназия, не биха могли да останат безразлични към факта, че някой ги нарича „дами и господа“. Страховски обаче беше наясно, че незначителният интерес, който е предизвикал, ще се изпари веднага щом започне да говори за мениджъри и служители в трактовката на класическата школа на Тейлър.

Не грешеше. Десет минути след началото на лекцията повечето от студентите се върнаха към разговорите, някои извадиха вестници или книги, а останалите задраскаха безсмислено в тетрадките си. Мизантропката обаче го гледаше с интерес.

Избягваше погледа му всеки път, когато я погледне, така че той се опитваше да не го прави. Беше му трудно да се концентрира, когато трябва да говори на другите. Другите, които не обръщаха особено внимание на думите му.

В началото на годината все още не беше толкова зле. Първокурсниците просто свикваха с новата реалност — щеше да отнеме няколко седмици, преди да разберат, че всички студенти от по-горните курсове идват на занятия с лаптопи.

Вместо лицата им Страх щеше да вижда само силуетите, наведени над компютрите. Привидения.

Хората като мизантропката щяха да бъдат изключения. Малцина, но ценни. Момичето сякаш дори слушаше, когато той говореше за шестте функции на предприятията на Файол.

Когато лекцията приключи и студентите с облекчение започнаха да излизат от залата, Кристиан потърси с поглед слушателката. Поколеба се, защото благоразположението на преподавателя щеше да има още по-лоши последствия от носенето на учебника му на занятията.

Но реши, че си струва да рискува. Спря момичето при бюрото и му се усмихна. Повечето от студентите бяха излезли, можеше да си позволи малко по-свободен тон.

— Мисля, че сте си объркали призванието — каза той.

Мизантропката изглеждаше объркана, сякаш самият факт, че някой я е заговорил, е нещо напълно неочаквано.

— Моля? — попита тя несигурно, може би дори с някакъв страх.

Кристиан едва сега осъзна, че от нейната гледна точка тя се намира на вражеска територия. Заобиколена от други хора, създаваше впечатлението, че е зверче в капан.

Когато видя първите капки пот на челото й, Страховски се убеди, че е прав.

— Трябва да кандидатствате във филмовата академия в Лодз — каза той. — Почти вярвах, че някой в тази зала наистина ме слуша.

Тя преглътна шумно, огледа се и накрая леко се усмихна.

— Дори Мрочек^[2] имат по-големи актьорски способности от мен — каза тя.

Страх не беше много сигурен как трябва да реагира. Обикновено просто би подхванал темата, но момичето беше толкова силно напрегнато от небрежния разговор, че каквото и да й кажеше, вероятно щеше да влоши положението.

Мълчанието се проточи.

— Както и да е, със сигурност не съм единствената, която ви слушаше.

— Боя се, че бяхте изключение — отвърна той и затвори лаптопа. — Останалите бяха съсредоточени върху говоренето, а не върху слушането.

Мизантропката кимна и отново настана неудобно мълчание. Страх прочисти гърлото си, съзнавайки, че е време да поеме инициативата.

— Чували ли сте за Бернар Барух? — попита той.

— За съжаление не.

— Той е американски търговец, който се е вихрил на Уолстрийт през деветнайсети век. Едва на трийсет години спечелил състояние чрез спекулации на пазара на захарта.

Тя дръпна ръка, сякаш искаше да избърше капчиците пот от лицето си, но в последния момент промени решението си, страхувайки се, че това ще привлече вниманието на събеседника й.

— Барух е живял почти сто години, станал е известен финансист, но и филантроп. И когато веднъж го попитали с какво се отличават успешните хора, които познава, той казал, че повече слушат, отколкото говорят.

Мизантропката отново си позволи лека усмивка.

— Проста рецепта — добави Страх. — Но за някои е невъзможно да я изпълнят.

Момичето не отговори.

— Как се казвате?

— Теса.

Очакваше повече, но очевидно тя не смяташе за уместно да му каже името или фамилията си.

— Добре — отвърна той. — Значи, госпожо Теса, каня ви във вторник след часовете на среща в кръжока.

По дяволите, не прозвуча ли твърде покровителствено? Според него не беше, но на едно определено комплексирано момиче, току-що положило матура, определено можеше да му изглежда така.

Тя вдигна вежди — явно не знаеше какво има предвид той.

— Кръжокът по научен маркетинг — обясни той. — Зала D310. Вторник. От осемнайсет.

— Но…

— Ще ви хареса — увери я Кристиан. — Имаме чудесна група, организираме интересни срещи, а после това би изглеждало добре и в автобиографията.

Не биваше да добавя последното. Момичето не се нуждаеше от допълнителна мотивация, за да се заинтересува от темата. След пет години преподаване Страх виждаше това като на длан — както и че в случая с Теса проблемът беше не от научно естество, а в човешките ресурси. Конкретно онези, които я заобикалят.

Искаше да й протегне ръка за помощ и за целта нямаше нищо по-добро от интегрирането в кръжока. В него влизаха хора, които се стремяха към нещо повече от това просто да завършат университета.

— Първата среща е в голяма степен организационна, но със сигурност ще поканим някой интересен гост, за да открие годината подобаващо — добави Кристиан.

— Просто не знам дали… — започна тя и млъкна, сякаш очакваше, че той ще я прекъсне отново. — Не съм сигурна дали ще смогна да отида.

Той пренебрегна това увъртане.

— Няма да съжалявате — увери я. — И години по-късно ще го запомните като нещо преломно.

Тя се намръщи едва забележимо, сякаш по някакъв начин думите му бяха прозвучали зловещо. Кристиан я погледна в очите, но тя веднага отмести поглед и се отдръпна от бюрото.

Искаше да й повтори времето и мястото на срещата, но преди да успее да се обади, Теса се обърна и тръгна към коридора, подхвърляйки тихо „довиждане“. Страх потърка врата си, съзнавайки, че няма да е зле да поработи върху подхода си към интровертните студенти.

Не очакваше Теса да се появи на събирането на кръжока, но тя дойде още преди уреченото време. Седна на първия ред, избягвайки погледа му, макар че бяха само на няколко метра един от друг.

Тя насочи цялото си внимание към телефона. От това, което можеше да види Страх, той беше най-новият модел на „Моторола“ с капак, RAZR V3. Имаше TFT дисплей, двеста петдесет и шест хиляди цвята и втори дисплей отзад, където се показваха съобщения. Добро оборудване.

След малко се събраха и останалите членове на кръжока. Кристиан харесваше тези студенти, всички взимаха участие и му даваха надежда, че работата му в университета е свързана не само с прилична заплата, но и е нещо повече.

Изпитваше най-голяма симпатия към един от студентите от втори курс по европеистика. Момчето имаше структура, подобна на тази на Теса, макар че беше доста по-самоуверено от нея. Нищо чудно, защото беше успяло да опровергае няколко докторанти и неговата идеалистична защита на кривата на Лафер беше толкова убедителна, че човек наистина можеше да повярва в концепцията на американския либерален гуру.

Страх вдигна ръка, когато видя момчето да влиза в залата. Игор му кимна, после се огледа. Спря задълго погледа си върху Теса, поколеба се, след което реши да седне до нея. Тя се откъсна от телефона само за миг, за да се здрависа с него. После се изчерви и избърса дланта си в панталоните си.

Кристиан прегледа още няколко документа, чакайки всички да се съберат. Понякога имаше усещането, че прекарва повече време в борба с министерската макулатура, отколкото в преподаване на студенти. По-старите преподаватели подчертаваха, че изискванията на ЕС в областта на документацията надминават дори тези, които са царели тук по време на отминалата вече епоха.

— И така, да започваме? — каза Страховски.

Няколко души кимнаха. Теса все още беше заета с телефона, а седналият до нея Игор я поглеждаше с все по-голяма охота. Страховски се усмихна скришом.

Сложи последната купчина листа на бюрото, после извади от чантата си аметистовия си череп и го положи върху книжата.