Рут Уеър
Игра на лъжи (8)

Фатима е следващата, която пристига.

Почти се е стъмнило, топъл ленив бриз се просмуква през отворените прозорци, докато разлиствам страниците на някакъв роман, опитвайки да се разсея от творенията на въображението си. Част от мен желае да хване Кейт и да я разтърси здравата, докато не ми каже истината. Но друга част — също толкова голяма — се страхува да се изправи пред това, което се задава.

В този момент всичко е спокойно, аз седя с книгата си, Фрея спи в количката, Кейт е при печката и от тигана върху котлона се носи аромат на сол и подправки. Иска ми се да остана вкопчена в това спокойствие възможно най-дълго. Може би, ако не говорим, можем да се преструваме, че съм тук поради причината, която изтъкнах на Оуен — среща на стари приятелки.

От тигана се чува съскане, което ме стряска, и в същото време Шадоу започва да лае. Обръщам глава и чувам шума от гуми, които завиват от главния път по черния, който води към нас.

Ставам от мястото си до прозореца и отварям вратата, която е от страната на сушата, и там виждам фаровете на кола да пронизват сумрака над тресавището. Голям черен джип подскача по неравния път, отвътре гърми музика, която кара блатните птици подплашено да се разхвърчат. Колата се приближава все повече и повече, после спира рязко с хрущене на чакъл и скърцане на ръчната спирачка. Двигателят изгасва и тишината рязко се завръща.

— Фатима? — провиквам се аз, когато вратата на шофьора се отваря, и после се втурвам по мостчето да я посрещна. На брега тя разперва ръце и ме прегръща толкова силно, че почти ми спира дъха.

— Айза! — Очите й са черни и блестящи като на червеношийка. — Колко време мина?

— Не мога да се сетя! — Целувам я по бузата, наполовина скрита от копринената кърпа на главата й и хладна от климатика в колата, после се дръпвам назад, за да я огледам добре. — Мисля, че беше, след като роди Надя, дойдох да те видя, значи е било… леле, шест години?

Тя кима, после вдига ръце, за да намести фибите, които държат шала на главата й, и за момент очаквам да го свали, както би постъпила Одри Хепбърн. Но тя не го прави, само го оправя и изведнъж осъзнавам, че това не е просто шал — това е хиджаб. Това е нещо ново. Ново, откакто се видяхме последно, а не откакто завършихме училище.

Фатима забелязва, че я гледам, и отгатва мислите ми, после се усмихва, докато намества последната фиба.

— Знам, малка промяна, нали? От много време се канех и когато Сам се роди… не знам. Просто ми се стори редно.

— Заради… Али ли… — започвам, но бързо съжалявам за думите си, а Фатима ме поглежда косо.

— Айза, скъпа, някога да си ме виждала да се подчинявам на някой мъж, ако самата аз нямам желание да направя нещо? — После въздиша. Мисля, че въздишката е заради мен, макар че може би е и заради всички пъти, когато са й задавали този въпрос. — Не знам — казва тя. — Може би раждането на децата ме накара да преосмисля някои неща. Или може би е нещо, към което съм се движила през целия си живот. Не знам. Знам само, че сега съм по-щастлива от всякога.

— Е, аз… — замълчавам, опитвайки да определя как се чувствам. Гледам закопчаната й догоре блуза и елегантно нагънатия шал и не мога да не си спомня красивата й коса, как се спускаше като река върху раменете й и покриваше горнището на банския й, създавайки илюзията, че единствено тя я прикрива. Лейди Годайва — я беше нарекъл веднъж Амброуз, макар че аз разбрах какво означава това доста по-късно. А сега… сега косата й я няма. Скрита е. Но аз разбирам защо тя може да иска да забрави тази част от миналото си. — Направи ми впечатление, това е. А Али? Той… т.е. също ли спазва всички правила? Рамадан и така нататък?

— Аха. В известен смисъл това е нещо, до което достигнахме заедно.

— Родителите ти сигурно са доволни.

— Не знам. Малко е трудно да се определи — наистина. — Тя мята чантата си на рамо и тръгваме по мостчето, като стъпваме внимателно в сумрака. — Мисля, че са, макар че за мама никога не е било проблем, че не си покривам косата. Мисля, че тайничко е доволна, че сама стигнах до тази идея. Родителите на Али… колкото и да е странно, не са толкова доволни. Майка му е много смешна, все повтаря: „Но Фатима, в тази страна хората не обичат хиджаби, ще си навредиш на кариерата, другите майки в училището ще те мислят за радикална ислямистка“. Опитах да й обясня, че в клиниката са изключително благодарни, че имат жена лекар, която говори урду и работи на пълен работен ден, както и че половината приятели на децата са от мюсюлмански семейства, но тя просто не ми вярва.

— Как е Али?

— Чудесно. Току-що се издигна до консултант. Работи твърде много, но не сме ли всички така?

— Не и аз. — Засмивам се виновно. — Аз си почивам, нали съм в отпуск по майчинство.

— Да, вярно. — Тя ми се усмихва. — Спомням си го това почиване, състои се от вечно недоспиване и болезнено напукани зърна. Предпочитам да ходя на работа, благодаря. — Тя се оглежда. — Къде е Фрея? Искам да я видя.

— Спи. Пътуването май я изтощи. Но скоро ще се събуди.

Стигнали сме до вратата на Мелницата и Фатима спира, поставила ръка на дръжката.

— Айза… — казва бавно и знам и без тя да го изрече, какво си мисли, какво се кани да попита. Клатя глава.

— Не знам. Попитах Кейт, но тя искаше да изчакаме, докато се съберем всички. Каза, че иначе няма да е честно.

Раменете й се отпускат посърнало и изведнъж всичко ни се струва кухо — безсмислената размяна на любезности пресъхва на устните ни. Знам, че и Фатима е нервна като мен, че и двете си мислим за есемеса от Кейт и опитваме да отгатнем какво означава той. Какво би трябвало да означава.

— Готова ли си? — питам. Тя издиша продължително през свитите устни и после кима.

— По-готова няма да стана. По дяволите, това ще е странно и неловко.

После отваря вратата и виждам как миналото я обгръща точно както се беше случило и с мен.

 

 

Когато слязох от влака в Солтън в онзи първи ден, на перона нямаше никого освен Теа и Кейт и едно слабо тъмнокосо момиче на около единайсет или дванайсет, което се намираше чак в другия край. То се огледа несигурно нагоре-надолу по перона и после тръгна към нас. Когато ни доближи, видях, че и тя носи униформа на „Солтън“, а когато почти стигна до нас, открих, че е много по-голяма, отколкото я мислех — поне на петнайсет, просто беше дребничка.

— Здрасти — каза тя. — За Солтън ли сте?

— Не, ние сме банда педофили, които носят тази униформа, за да подмамват жертвите си — отвърна Теа машинално, после поклати глава. — Извинявай, това прозвуча тъпо. Да, и ние отиваме в „Солтън“. Нова ли си?

— Да. — Тя закрачи редом с нас към паркинга. — Казвам се Фатима. — Имаше лондонски акцент, който веднага ме накара да се почувствам, сякаш съм си у дома. — Къде са всички останали? Мислех, че влакът ще бъде пълен с ученички от „Солтън“.

Кейт поклати глава.

— Повечето хора водят с коли децата си, особено след лятната ваканция. А и приходящите, които не спят в общежитието, както и тези, които си ходят всеки уикенд, трябва да се явят чак в понеделник.

— Много ли са приходящите?

— Около една трета от училището. Аз самата си ходя всеки уикенд. Сега съм тук само защото гостувах на Теа за няколко дни в Лондон и решихме да се върнем заедно.

— А къде живееш? — попита Фатима.

— Ей там. — Кейт посочи соленото тресавище и блестящата вода в далечината. Примигнах. Не виждах никаква къща там, но явно имаше нещо, скрито зад дюните или кривите дърветата покрай железопътната линия.

— А ти? — обърна се към мен Фатима. Тя имаше обло, дружелюбно лице и красива тъмна коса, прибрана назад с шнола. — Отдавна ли учиш тук? Коя година си?

— Аз съм на петнайсет, ще бъда в десети клас. Но и аз съм нова като теб. Ще живея в общежитието. — Не исках да обяснявам цялата история — за болестта на майка ми, дългите й престои в болница, покрай които ние с тринайсетгодишния ми брат Уил си стояхме сами вкъщи, докато баща ми работеше до късно в банката… за внезапното, стоварило ни се като гръм от ясно небе, решение да ни изпратят в училища пансиони. Никога не бях създавала проблеми. Не се бунтувах, не вземах наркотици, не правех сцени. Бях реагирала на болестта на майка си като учех още по-усърдно в училище. Трудех се повече и вкъщи, като поемах нещата, за които нямаше кой да се погрижи. Готвех и пазарувах, сещах се да платя на чистачката, когато баща ми забравеше.

И после онзи разговор… ще бъде по-добре за вас двамата… ще ви бъде по-забавно сред връстници… приемственост… да не страда обучението ви… годината на матурите е особено важна…

Не знаех какво да кажа. В действителност, още бях слисана. Уил просто кимна, прикривайки всичките си емоции, но вечерта го чух да плаче. Баща ми щеше да го закара в „Чартърхаус“ днес, което беше причината аз да пътувам сама с влака.

— Баща ми е зает днес — чух се да казвам. Думите прозвучаха нехайно, почти отрепетирано. — Иначе щеше да ме докара.

— Моите родители са в чужбина — обясни Фатима. — И двамата са лекари. Включиха се в благотворителен проект „Доброволци зад граница“. Ще работят една година без заплащане.

— Мамка му! — възкликна Теа, видимо впечатлена. — Не мога да си представя баща ми да се откаже от един уикенд, камо ли от цяла година. Съвсем нищо ли не им плащат?

— Общо взето. Получават нещо като стипендия, мисля, че така се водеше. За издръжка. Но е на нивото на заплатите на местните, така че надали ще е много. Всъщност това не ги интересува — за тях това е като нещо, което правят заради религията си — тяхна версия на саможертва в името на общото благо.

Докато говорехме, бяхме заобиколили малката сграда на гарата и видяхме синия микробус, който ни чакаше. Една жена с пола и сако стоеше до вратата с папка в ръце.

— Здравейте, момичета — поздрави Теа и Кейт тя. — Добре ли прекарахте лятото?

— Да, благодаря, госпожице Рурк — отвърна Кейт. — Това са Фатима и Айза. Запознахме се във влака.

— Фатима…? — Химикалът на госпожица Рурк се спусна по списъка.

— Куреши — отвърна Фатима. — К-у-…

— Намерих те. — Прекъсна я бързо госпожица Рурк и постави отметка в списъка. — А ти трябва да си Иза Уайлд.

Тя произнесе името ми Иза вместо Айза, но аз кимнах смутено.

— Правилно ли го произнесох?

— Всъщност е Айза.

Госпожица Рурк не каза нищо, само си отбеляза нещо в списъка и после пое куфарите ни и ги натовари отзад на микробуса, а ние се качихме една след друга.

— Затворете вратата — каза госпожица Рурк през рамо и Фатима хвана дръжката и я затръшна. После потеглихме шумно от разбития паркинг и по дълбоките коловози на пътя към морето.

Теа и Кейт си бъбреха на задната седалка на микробуса, а ние с Фатима седяхме смутени една до друга, опитвайки да си придадем вид, сякаш това е нещо, което правим всеки ден.

— Досега живяла ли си в пансион? — попитах тихо Фатима. Тя поклати глава.

— Не. Честно казано не бях сигурна дали искам да дойда тук, предпочитах да замина за Пакистан с родителите си, но мама не даде и дума да се каже. А ти?

— И на мен ми е за пръв път. Ходила ли си в „Солтън“?

— Да, идвахме в края на миналата година, когато мама и татко ми търсеха училище. Как ти се стори?

— Аз… не съм го виждала. Нямаше време.

Всичко беше решено, когато татко ми съобщи новината, прекалено късно беше за опознавателни посещения. Дори и това да се стори странно на Фатима, тя не реагира.

— Става — успокои ме тя. — Изглежда… добре, не ме разбирай погрешно, защото ще прозвучи ужасно, но изглежда малко като луксозен затвор.

Потиснах усмивката си и кимнах. Знаех какво има предвид, бях разгледала снимките в брошурата и на тях наистина се виждаше сграда, която малко наподобяваше затвор — голямата бяла фасада, обърната към морето, безкрайни железни огради. Снимката на проспекта показваше външния вид на сградата като почти болезнено аскетичен, с математически точни пропорции, подчертани, вместо смекчени от четирите леко абсурдни кулички, по една във всеки ъгъл, сякаш в последния момент архитектът се е разколебал във визията си и ги е добавил в опит да намали строгото излъчване на фасадата. Бръшлян и дори малко мъх биха могли да омекотят ъглите на сградата, но предположих, че нищо не може да оцелее на такъв ветрилник.

— Мислиш ли, че ще можем да си изберем с кого да сме? В една спалня, имам предвид? — попитах аз. Това беше въпрос, който ме вълнуваше, откакто бях потеглила от Лондон. Фатима сви рамене.

— Не знам. Съмнявам се, можеш ли да си представиш какъв хаос ще настане, докато всички се мотаят и избират съквартиранти? Предполагам, че просто ще ни разпределят.

Кимнах отново. Бях изчела внимателно написаното в брошурата по въпроса, тъй като бях свикнала на уединение, и бях ужасена, че в „Солтън“ момичетата получаваха самостоятелни стаи чак в единайсети клас. В девети и десети клас споделяха стаята с друго момиче. Поне не бяха големи спални помещения като за по-малките.

След това се умълчах. Фатима се зачете в един роман на Стивън Кинг, а аз гледах през прозореца към солените тресавища, край които минавахме, водната шир, издигнатите диги и виещи се канавки, а след тях пясъчните дюни отстрани на крайбрежния път. Усещах как морският вятър блъска силно микробуса.

Забавихме, когато наближихме един завой по пътя, и забелязах, че госпожица Рурк сочи нещо, а после рязко завихме по дълга, покрита с бели камъчета алея, която водеше към училището.

 

 

Смешно ми е, сега когато „Солтън Хаус“ е така дълбоко запечатан в паметта ми, да си спомням, че е имало време, когато училището ми е било напълно непознато и ново. В онзи ден седях мълчаливо в микробуса, докато се придвижвахме по алеята, следвайки един мерцедес и едно бентли, и попивах всеки детайл.

Ето широката бяла фасада, ослепително ярка на фона на синьото небе, точно каквато я бях видяла в брошурата. Строгата й линия се подчертаваше още повече от редиците лъскави квадрати на прозорците, които бяха осеяли сградата на абсолютно равни интервали, а черните форми на пожарните стълби се издигаха отстрани и обикаляха куличките като промишлен бръшлян. В далечината се простираха хокейни игрища и тенис кортове, както и километри оградени ливади, които стигаха чак до солените тресавища зад училището.

Когато наближихме, видях, че черната входна врата е широко отворена, и първото, което забелязах, беше ято от момичета с всевъзможни големини и форми, които търчаха във всички посоки, пищяха една на друга, прегръщаха родителите си, пляскаха длани с приятелките си, поздравяваха учителите.

Микробусът спря и госпожица Рурк предаде Фатима и мен на една друга учителка, която се представи като госпожица Фаркхарсън. Теа и Кейт потънаха в тълпата, а Фатима и аз се озовахме сред пищящото множество от момичета, които проверяваха списъците на таблото за съобщения и възклицаваха къде са се паднали и в кой отбор са разпределени, стоварваха куфари и пътни чанти, сравняваха съдържанието на кутиите си за храна и новите си прически.

— За нас е доста необичайно да имаме две нови ученички в десети клас — каза госпожица Фаркхарсън, надвиквайки без усилие шумотевицата, докато ни водеше към един висок коридор с ламперии по стените и извито стълбище. — Обикновено опитваме да смесим новите момичета с някои от старите, но в крайна сметка ви сложихме двете. — Тя провери списъка си. — Вие сте в… Кула 2Б. Кони. — Тя стисна ръката на едно по-малко момиче, което налагаше друго по главата с тенис ракета. — Кони, можеш ли да заведеш Фатима и Айза до Кула 2Б? Минете покрай столовата, за да знаят къде трябва да се върнат за обяд после. Момичета, обядът е точно в един. Чува се камбанка, но след нея има само пет минути, така че ви съветвам да тръгнете веднага щом я чуете, тъй като си е доста ходене от кулите. Кони ще ви покаже къде да отидете.

Двете с Фатима кимнахме, малко замаяни от силния шум от ехтящи гласове, после повлякохме куфарите си след бързащата напред Кони, която вече се губеше в тълпата.

— Обичайно не може да се използва главният вход — каза тя през рамо, когато я настигнахме, проправяйки си път между групичките момичета, и свърнахме по един коридор в дъното на фоайето. — Освен в първия ден от срока или ако сте в Почетния.

— Почетния? — повторих като ехо аз.

— Почетния списък. В него са капитаните на домовете… на отбори… префектите… от този род. Ще разберете, ако попаднете в него. Ако се колебаете, най-добре не използвайте тази врата. Досадно е, защото тя е най-прекият път откъм плажа или хокейните игрища, но не си струва конското. — Тя се шмугна без предупреждение през друга врата и посочи един дълъг облицован в каменни плочи коридор. — Това там в края е столовата. Не отварят вратите преди един, но не закъснявайте, не е лесно да си намериш място. Наистина ли сте в Кула 2?

Не виждах смисъл да отговарям на това, но Фатима отвърна вместо двете ни.

— Така каза онази жена.

— Късметлийки! — каза Кони със завист. — В кулите са най-хубавите стаи, всички го знаят. — Тя не обясни защо, просто бутна една врата в стената и пое с бърз ход нагоре по тясното тъмно стълбище, скрито зад нея. Задъхах се, докато опитвах да не изоставам, а куфарът на Фатима се блъскаше във всяко стъпало. — Хайде! — подкани ни Кони нетърпеливо. — Обещах на Летиша да се срещнем преди обяда и няма да ми остане време, ако се бавите толкова.

Кимнах отново, този път доста мрачно, и издърпах куфара си по поредните стъпала до следващата площадка.

Най-после се озовахме пред врата, на която пишеше Кула 2, и Кони спря.

— Имате ли нещо против да ви оставя тук? Няма как да се объркате — просто вървете нагоре и има само две стаи — А и Б. Вие сте в Б.

— Няма проблем — отвърна Фатима почти без глас и Кони изтича без повече приказки, като заек, който се шмугва в дупката си, оставяйки двете ни с Фатима без дъх и слисани.

— Е, това беше доста объркващо — отбеляза Фатима, след като Кони изчезна. — Нямам никаква представа как ще намерим пътя до столовката.

— Май беше столовата — казах машинално, после прехапах устната си, но Фатима сякаш не забеляза или поне не се засегна от поправката ми.

— Влизаме ли? — попита тя и отвори вратата на кулата. Аз кимнах, а тя се дръпна назад и направи престорен поклон. — След теб…

Надникнах вътре. Още едно стълбище, този път виещо се, което се губеше нагоре, и аз въздъхнах и стиснах дръжката на куфара си още по-здраво. Щях да бъда в отлична форма, ако всяко хранене беше свързано с изкачването на тези стъпала ден след ден.

Първата врата, която подминахме, се оказа банята — мивки, две кабинки с тоалетни и нещо като кабина с вана. Продължихме нагоре. На втората площадка имаше още една врата. На нея пишеше просто Б. Погледнах Фатима и спираловидното стълбище надолу и повдигнах вежда.

— Какво мислиш?

— Давай — подкани ме Фатима весело и аз почуках. Отвътре не се чу никакъв звук, така че внимателно отворих вратата и влязох.

Вътре имаше изненадващо приятна стая, повтаряща формата на извитата стена на кулата. Два прозореца гледаха навън, на север към тресавищата и на запад към безкрайните игрища и крайбрежния път. Осъзнах, че явно се намирахме в задния ляв ъгъл на сградата. Под нас бяха пръснати по-малки сгради, някои от които разпознах от проспекта — крилото с кабинетите по природни науки, салона за физическо възпитание. Под всеки от прозорците имаше по едно тясно легло с метална рамка, оправено с бели чаршафи и с по едно червено одеяло, сгънато в долния край. Имаше дървено нощно шкафче и между двата прозореца — два по-дълги шкафа, но не достатъчно широки, за да се опишат като гардероби. На единия имаше напечатан етикет Айза Уайлд, а на другия — Фатима Куреши.

— Поне няма да се караме за леглата — отбеляза Фатима. — Тя стовари куфара си върху леглото до шкафа с нейното име. — Много са организирани.

Аз изучавах пакета на бюрото до вратата, в който се набиваше на очи „Договор между ученичката и училището“ — който трябваше да се подпише от всяка ученичка и да бъде предаден на госпожица Уедърби. В този момент един невероятно дразнещ дрънчащ звук проехтя оглушително в коридора отвън.

Фатима скочи, стресната също като мен, и ме погледна.

— Какво, по дяволите, беше това? Не ми казвай, че ще чуваме това преди всяко хранене?

— Май така излиза. — Усетих, че сърцето ми бие лудо заради шокиращия звук. — Гадост. Мислиш ли, че ще свикнем с това?

— Сигурно не, но най-добре да тръгваме, нали така? Съмнявам се да намерим столовката за пет минути.

Кимнах и отворих вратата към коридора, за да опитам да открия обратния път. Чух стъпки отгоре и вдигнах поглед с надеждата да последваме непознатите до столовата.

Но краката, които видях да слизат по спираловидната стълба, бяха дълги, много дълги, и определено познати. Всъщност бях наблюдавала тези крака да се пъхат в съвсем неуниформени чорапи няколко часа по-рано.

— Виж ти, виж ти — каза един глас и видях Теа, следвана плътно от Кейт, да завиват по стълбището към нас. — Познай кой е в 2Б. Изглежда, тази година може и да се позабавляваме, а?