Рут Уеър
Игра на лъжи (41)

Преди срещата в Солтън минаваха месеци, дори години, без дори да се чуя с останалите. Но сега това желание е като постоянен сърбеж по кожата, като цигарите, които изведнъж отново ме изкушават.

Всяка сутрин се будя и си мисля за пакета на дъното на чантата и за мобилния си телефон, в който са записани номерата им. Какво толкова ще се случи, ако се видим?

Дните минават и това желание става все по-силно. Не е само заради нежелания жест на Люк с цветята — макар че за мен би било облекчение да обсъдя това с тях. Но чувствам нуждата да се уверя, че са добре, че издържат на напрежението. Стига да се придържаме към историята си — че не знаем нищо, че не сме видели нищо — няма почти никакви доказателства срещу нас. А ако се придържаме към тази версия, ще им бъде трудно да докажат противното. Но съм разтревожена. Тревожа се особено за Теа, за пиенето й. Ако една от нас се пречупи, всички рухваме. А сега тялото на Амброуз е намерено и със сигурност е въпрос на време да получим обаждане.

Всеки път щом телефонът ми звънне, скачам и поглеждам номера на екрана, преди да отговоря. Веднъж беше скрит номер, така че го оставих на гласова поща. Нямаше записано съобщение. Казах си, че е било грешка, но стомахът ми се присвиваше от ужас, докато чаках да видя дали ще има повторно позвъняване.

Нямаше. Но все пак не мога да спра да мисля какво ще се случи, когато дойде обаждането. Представям си как полицаите разпитват за подробности, как разбиват на пух и прах разказа ни. И едно нещо, което постоянно изниква в мислите ми — представям си как въпросите им задълбават в тази подробност като плъх, който гризе яростно възел. И нямам отговор.

Амброуз се е самоубил, защото е бил уволнен за неприлично поведение. Защото са намерили рисунките в скицника му или в ателието, или нещо подобно. Винаги сме вярвали, че това е била причината. И четирите.

Но ако е било така, защо ни извикаха на онзи разговор с госпожица Уедърби в събота?

Анализирам тази времева рамка отново и отново посред нощ, докато Оуен хърка до мен, и не мога да я разгадая. Амброуз умря в петък вечерта. Денят в училище беше напълно нормален — изкарахме си часовете както обикновено, дори видях госпожица Уедърби в късния следобед по време на самоподготовката и тя изглеждаше съвсем спокойна.

Кога са намерили рисунките и къде? Опитвам се да потисна отговора дълбоко, дълбоко в съзнанието си.

Пет или шест дни след репортажа в „Гардиън“ не издържам и пращам есемес на Фатима и Теа.

Някоя от вас да е свободна? Ще се радвам да се видим.

Фатима отговаря първа.

Кафе в събота? Дотогава програмата ми е пълна. 3 следобед, някъде в центъра?

Супер — отговарям. — Мен ме устройва. Теа?

Теа отговаря чак след двайсет и четири часа и когато го прави, е в обичайния й съкратен стил.

П Куот в Ю Кен?

Блъскам си главата поне двайсет минути, преди да ми просветне, а дотогава, Фатима е отговорила, изпреварвайки потвърждението ми.

Добре, три следобед, събота, в Пен Коуотидиан, в Южен Кенсингтън. Ще се видим там.

— Можеш ли да гледаш Фрея тази събота? — питам небрежно Оуен същата вечер, докато вечеряме.

— Разбира се. — Той навива спагети на вилицата си и кима с пълна уста. — Знаеш това. Бих се радвал да излизаш повече. Какъв е поводът?

— О, ще се видя с приятелки — казвам неопределено. Вярно е, но не искам да му кажа цялата истина, че ще се виждам с Фатима и Теа. Той ще се зачуди защо толкова скоро след срещата ни у Кейт.

— Познавам ли ги? — пита Оуен и усещам леко раздразнение. Не е само защото не искам да отговоря, просто не мисля, че преди седмица би ми задал този въпрос. Заради цветята от Люк е. Оуен не каза нищо, когато се прибра и видя, че са изчезнали, но още си мисли за тях. Усещам го.

— Просто приятелки — отвръщам и после добавям глупаво: — От училището за родители.

— О, супер. Кои ще дойдат?

Усещам как ми причернява, осъзнавайки в каква ситуация съм се натресла с тази лъжа. Двамата с Оуен ходехме заедно на училището за родители. Той познава всичките ми приятелки там. Ще трябва да посоча конкретни имена, а както винаги е казвала Кейт, конкретните детайли са това, заради което те улавят, че лъжеш.

— Ъъъ… Рейчъл — казвам накрая. — И Джо, мисля. Не съм сигурна още кои.

— Ще цедиш ли мляко? — пита Оуен, като посяга към черния пипер.

Клатя глава.

— Не, ще липсвам само два-три часа. Ще се видим на кафе.

— Няма проблем. Забавлявай се. Аз ще заведа Фрея в кръчмата и ще й взема свински пръжки.

Знам, че се шегува — поне за пръжките — но също така знам, че го казва заради реакцията, която ще предизвика у мен, така че поемам топката, като се мръщя престорено и уж оковавам китките му в белезници. И двамата се смеем, докато разиграваме тази брачна пантомима.

Когато си лягаме същата вечер, очаквам Оуен да заспи както винаги — да потъне в дълбок, непробуден сън с бързината и лекотата, на които завиждам все повече. Но за моя изненада той се протяга към мен в тъмнината, дланта му се плъзга по още отпуснатия ми корем, между краката ми, а аз се обръщам към него, докосвам лицето му, ръцете, островчето от косъмчета там, където се срещат ребрата му.

— Обичам те — казва после, докато лежим по гръб, още задъхани. — Трябва да го правим по-често.

— Да, трябва — съгласявам се. А после, почти като допълнение, изричам: — И аз те обичам.

И е вярно, обичам го с цялото си сърце в този момент.

Вече се унасям, когато той отново заговаря с тих глас:

— Айза, наред ли е всичко?

Отварям очи в тъмнината, сърцето ми изведнъж започва да бие бързо.

— Да — опитвам се да звуча сънено и спокойно. — Разбира се. Защо питаш?

Той въздиша.

— Не знам. Просто… имам чувството, че си някак странна след онова пътуване до Кейт.

Моля те. Затварям очи и стискам пръстите си в юмруци. Моля те, не прави това, не ме карай отново да те лъжа.

— Добре съм — казвам и не опитвам да прикрия умората в гласа си. — Просто… съм уморена. Сигурно е това. Може ли да говорим за това утре?

— Разбира се — съгласява се той, но в гласа му се усеща леко разочарование. Знае, че крия нещо от него. — Съжалявам, че си толкова уморена. Трябва да ме оставиш да ставам по-често нощем.

— Няма смисъл — прозявам се аз, — докато още я кърмя. Пак ще трябва да ме будиш.

— Виж, все ти казвам, че трябва да опитаме с шише — започва Оуен, но аз усещам как недоволството се надига вътре в мен и си позволявам да му се сопна малко.

— Оуен, моля те, моля те, нека да оставим този разговор за утре. Казах ти, уморена съм и ми се спи.

— Добре — Сега звучи примирен. — Извинявай. Лека нощ.

Иде ми да викам. Иде ми да го ударя. Оуен е единствената постоянна величина, единственото нещо в живота ми, което не е свързано с параноя и измама.

— Моля те, Оуен — казвам и гласът ми трепери леко, въпреки усилията ми. — Моля те, не бъди такъв.

Но той не отговаря. Просто лежи свит и мълчи под чаршафите. Въздишам и се обръщам с лице към стената.