Рут Уеър
Игра на лъжи (55)

18:38 е, малкото кафене на перона на гарата в Хамптънс Лий е затворило. Дръпнали са завесите на прозорците и са обърнали табелката „Затворено“. Фрея е в количката си и завита с топлото поларено одеялце, но е отегчена и започва да хленчи, а аз мръзна в лятната си рокля. Потривам с длани настръхналите си ръце и крача напред-назад, опитвайки неуспешно да раздвижа кръвта си.

Дали ще дойдат? Не ми бяха отговорили до 16:00 часа, а после батерията на телефона ми падна — бях прекарала твърде дълго време в крайбрежното кафене на Уестридж, нервно проверявайки есемесите и имейлите си в очакване на отговор от тях.

Когато изпратих есемеса, не се съмнявах, че ще дойдат. Но сега… сега не съм сигурна. Но все пак не смея да си тръгна. Без телефон не мога да им изпратя друго място за среща. Ами ако дойдат и аз не съм тук?

Стигнала съм до далечния край на перона, обръщам се и тръгвам назад. Вече треперя силно и опитвам да не обръщам внимание на все по-неспокойното хленчене на Фрея. Часовникът над касата показва 18:44. Кога да се откажа?

Перонът е празен, но някакъв далечен звук ме кара да изправя рязко глава. Влак е. Влак от Лондон.

— Влакът, пристигащ на втори перон… е закъснелият влак от Лондон Виктория в 18:12 — съобщава механичният глас. Първите седем вагона ще продължат за Уес Бей Сандс със спирки в Уестридж, Солтън, Райдинг и Уест Бей Сандс. Пътниците за Уестридж, Солтън, Райдинг и Уест Бей Сандс, моля, използвайте само първите седем вагона.

Решавам. Ако не са в този влак, ще се кача на влака за Солтън и ще им се обадя оттам.

Пръстите ми стискат плика в джоба.

О, Кейт. Как си могла да ни излъжеш така?

Влакът се приближава… и приближава… и най-после се чува съскането на пневматичните спирачки и влакът спира със скърцане. Вратите се отварят, хората слизат и аз трескаво оглеждам перона в двете посоки, търсейки комбинацията от една ниска и една висока фигура — Фатима и Теа. Къде са?

Чува се звуков сигнал и вратите се затварят. Сърцето ми ще изскочи от гърдите. Ако ще се връщам в Солтън, трябва да се кача сега. Няма да има друг влак в следващия час. Къде са?

Колебая се още момент… и после пристъпвам напред и натискам бутона за отваряне на вратата, точно когато дежурният на гарата надува свирката си.

Вратата не реагира. Натискам бутона отново, блъскам с юмрук. Нищо не става. Вратата си остава затворена.

— Отдръпнете се! — извиква пазачът и шумът на двигателя се усилва.

По дяволите! Прекарах два дълги часа, мръзнейки на този перон, а тях ги няма. Сега трябва да чакам още цял час.

Шумът става оглушителен и влакът потегля от гарата, без да обръща внимание на виковете ми: „Смотаняк такъв!“, към пазача, който и без това няма да ме чуе в този грохот.

Горещи сълзи се стичат по лицето ми, когато чувам един глас зад мен.

— Ти си смотанячка, кучко!

Обръщам се рязко и устата ми зейва. Започвам да се смея — някаква истерична комбинация от смях и сълзи на облекчение.

— Теа!

За минута-две не мога да говоря, просто я прегръщам, стискайки врата й. Мирише на цигари… и джин, осъзнавам леко смутена. Усещам твърдата издутина на кенче в джоба й и знам, без да поглеждам, че е от готовите коктейли джин с тоник, които продават в „Маркс енд Спенсър“.

— Къде е Фатима?

— Не получи ли есемеса й?

Клатя глава.

— Батерията ми падна.

— Тя не може да тръгне от кабинета преди пет и половина, но ще пристигне със следващия влак. Казах й, че ще намерим къде да седнем и ще й пиша къде да дойде.

— Добре. — Разтривам ръцете си. — Добър план. О, Тий, толкова се радвам, че си тук. Къде да отидем?

— Да отидем в кръчмата.

Поглеждам Теа и забелязвам начина, по който се напряга повече от обичайното да говори отчетливо.

— Не може ли някъде другаде? — подмятам. — Аз… не е честно спрямо Фатима.

Усещам лека вина, че я използвам като извинение, макар и да е вярно, не мисля, че тя ще иска да виси в някой бар.

— О, по дяволите. — Теа забелва очи. — Добре тогава, да отидем да си купим картофки и риба. Ако „Фат Фрайър“ още съществува.

 

 

Съществува. Всъщност нищо не се е променило, от бледозеления меламинов плот до витрините от неръждаема стомана, където са подредени редици от запържени до златисто парчета писия и панирани наденички.

Избелялата табелка за „отворено“ и „затворено“ е същата като едно време преди седемнайсет години.

Бутаме вратата и ме залива вълна от топъл, миришещ на оцет въздух. Вдишвам го и усещам как студът започва да напуска костите ми. Фрея е заспала по пътя и паркирам количката й до една от пластмасовите маси, после отивам да разгледам менюто заедно с Теа.

— Порция пържени картофи, моля — казва тя накрая на зачервения, изпотен мъж зад щанда.

— Увити или отворени?

— За тук, моля.

— Сол и оцет?

Тя кима и мъжът ръси със солницата, дъжд от сол, която се разпръсва по меламиновия плот като сняг над двете монети от една лира, които Теа е плъзнала върху щанда.

— Не може да ядеш само картофки, Тий — казвам, знаейки, че звуча като майка, но не мога да се въздържа. — Това не е нормална вечеря.

— Има две от основните хранителни групи — не отстъпва Теа и отнася картофките на масата, където вади неотворено кенче с джин и тоник от джоба си.

— Без алкохол — казва сърдито мъжът и сочи табела, на която пише: В заведението може да се консумират само храни и напитки, закупени на място.

Теа въздиша и връща кенчето в джоба си.

— Добре. Ще пия вода. Ще я платиш ли, Айза? Ще ти дам парите.

— Мисля, че мога да те черпя една вода. Аз искам… хммм… панирана треска, моля. И малка порция картофи. И гарнитура от пюре от грах. Бутилка минерална вода за приятелката ми. О, и една кола.

— Пфуу — казва Теа, когато се плъзвам на седалката срещу нея и отварям пюрето от грах. — Гадост. Като сополи в чаша.

Пържените картофки са съвършени: горещи и леко омекнали от оцета, приятно солени. Потапям един в пюрето от грах и после отхапвам.

— О, боже, картофите са страхотни. Тоест, не ме разбирай погрешно, харесват ми тройно пържените в гъша мас картофки по претенциозните заведения… но истински плажни картофки…

Теа кима, но всъщност не яде. Рови в картофките си, побутва ги, подгъва хартията им, която е станала прозрачна от мазнината, и ги попива със салфетка.

— Теа, да не се опитваш да попиеш мазнината от картофите? Нали знаеш, че това са пържени картофи. Пържат се в мазнина. Това е идеята.

— Не — отвръща Теа, без да ме поглежда. — Просто не съм гладна.

Затварям уста и за момент се връщам в училище, където наблюдавам безпомощно как училищната сестра вика Теа за седмичната проверка на теглото и после Теа се връща ядосана и ругае, че сестрата я заплашва да се обади на баща й, ако отслабне още.

— Тий… Трябва да ядеш.

— Не съм гладна — повтаря тя и този път бута хартията с картофките настрани, а брадичката й се вирва предизвикателно, докато ме гледа през масата. — Загубих си работата, разбра ли?

Какво? Не съм сигурна дали изрекох въпроса на глас, или само си го помислих, но Теа ми отговаря, сякаш съм го задала наистина.

— Загубих си работата. Уволниха ме.

— Но защо?

Тя просто свива рамене, а устните й се изкривяват в нещастна гримаса.

— Сигурно, защото умът ми е другаде. Майната им!

Чудя се какво да кажа — какво бих могла да кажа — когато Фрея се размърдва и се буди. Вдига ръчички да я взема и аз я освобождавам от коланите на количката и я вземам в скута си, където тя се усмихва беззъбо на мен и Теа, стрелкайки с очи ту едната, ту другата. Виждам какво се върти в мозъчето й — мама… не мама… мама… не мама.

Отворила е широко очи като хипнотизирана от всичко наоколо, яркия хромиран щанд, големите обеци халки на Теа, които проблясват под флуоресцентните лампи. Теа протяга предпазливо ръка, за да докосне бузката й — и после камбанката над вратата проехтява. Обръщаме се и виждаме как Фатима влиза и ни се усмихва, макар че изглежда уморена и разтревожена.

— Фатима! — изправям се, замаяна от облекчение, и я прегръщам силно. Тя също ме прегръща, после се навежда да прегърне и Теа, преди да се пъхне на мястото до нея.

— Вземи си картофче — казва Теа и бута хартията към нея, но Фатима клати глава малко тъжно.

— Рамадан е, не знаете ли? Започна миналата седмица.

— Значи просто ще седиш тук и ще ни гледаш как ядем? — пита Теа невярващо. Фатима кима и Теа забелва очи. Аз сподавям желанието си да й кажа, че точно тя не може да критикува.

— Има си правила — казва Фатима спокойно. — Както и да е, трябва да се върна за молитвите и храненето след залез. — Тя поглежда часовника си, докато говори. — Тоест нямам много време до следващия влак за Лондон, така че да говорим по същество.

— Да, изплюй камъчето, Айза — подканва ме Теа. Тя отпива от водата и ме гледа над бутилката. — Дано да е нещо много специално, за да ни довлечеш дотук.

Преглъщам.

— Не знам дали специално е точната дума. Но е важно.

Нужните сте ми. Тези три кратки думи, които не използвахме никога, освен в кризисни ситуации. Тя ви подсвирва, вие дотичвате като кученца.

— Ето какво.

Местя Фрея в другата си ръка, вадя плика от джоба си и го бутам към тях върху масата.

Фатима го взема с озадачено изражение.

— Тук пише, че е за Кейт. Чакай. — Тя плъзва пръст в разкъсания горен ръб и наднича вътре. Лицето й е пребледняло, когато ме поглежда. — Да не е…?

— Да не е какво? — Теа го грабва от ръцете й, после разпознава почерка на бележката вътре и изражението й се променя. Двете са толкова различни, пълни противоположности във всяко едно отношение, румената, малка като птичка Фатима с тъмните й загрижени очи и лека усмивка и слабата, нацупена Теа, която е само кокали, цигари и токчета. Но израженията им в този момент са абсолютно еднакви — смесица от ужас, шок и зловещо предчувствие.

Бих могла да се засмея на приликата — ако не беше фактът, че в тази ситуация няма нищо, ама нищо смешно.

— Прочетете го — казвам тихо, а те вадят тънкия лист от плика и започват да оглеждат страницата. Казвам им много тихо какво ми е казала Мери Рен. За спора. Дори им казвам — изчервена от срам — за вечерта с Люк и как зърнах Кейт да ни наблюдава мълчаливо, скрита в тъмното, с лице като каменна маска, изразяваща ужас.

Казвам им какво е открил Амброуз, което е било толкова лошо и нередно. Че Кейт е спяла с Люк.

И накрая им казвам за бутилката. За това, което Марк е казал на Мери. За хероина, който са намерили в бутилката вино.

— Свръхдоза през устата? — шепне Фатима, макар че цвъртенето на фритюрниците заглушава разговора ни. — Но в това няма никакъв смисъл. Това е глупав начин да се самоубиеш, твърде зависим от случайността — дозата не може да се определи лесно, а и отнема дълго време. Плюс това е лесно обратимо с налоксон. Защо не си го е инжектирал? При спадналото ниво на поносимост, е щял да умре за минути, без шанс да го съживят.

— Прочетете бележката — шепна в отговор. — Прочетете я от гледната точка на мъж, който току-що е бил отровен от собственото си дете. Сега разбирате ли какво ви казвам?

Мислено се моля те да ми кажат, че съм луда, че съм параноична. Че Кейт никога не би наранила Амброуз. Че да бъде разделена от момчето, което обича, и да бъде изпратена надалече е абсурден мотив за убийство.

Но те не го казват. Просто се взират в мен, бледи и изплашени. И после Фатима успява да проговори:

— Да — едва се отронва от гърлото й. — Да, сега го виждам. О, боже! Какво сме направили?