Рут Уеър
Игра на лъжи (5)

Странно е да се завърна на гара „Виктория“. Влакът за Солтън е нов, с вагон без отделни купета и с автоматични врати. Обаче перонът почти не се е променил и осъзнавам, че съм прекарала седемнайсет години, несъзнателно избягвайки това място — избягвайки всичко, свързано с онова време.

Балансирайки с картонената чаша с кафе в една ръка, качвам количката на Фрея във вагона и оставям кафето на една празна масичка. После следва типичната дълга борба да разкопчая столчето от основата — мъча се с клипсове, които отказват да щракнат, и щипки, които не се отпускат. Слава богу, във влака е тихо и вагонът е почти празен, така че съм спасена от смущението, че препречвам пътя на хора, които се трупат пред мен или зад мен, или опитват да се проврат в тясното място покрай количката. Най-после, точно когато прозвучава свирката на пазача и влакът се поклаща, въздиша и потегля от гарата, последната закопчалка поддава и столчето на Фрея се освобождава и олеква в ръцете ми. Без да я будя, я намествам стабилно отсреща на масичката, където съм оставила кафето си.

Вземам чашата си и се обръщам да взема чантата. В главата ми се стрелкат образи — как влакът рязко спира, как кафето ми се излива върху Фрея. Знам, че са нерационални — тя е от другата страна на пътеката. Но откакто я родих, съм станала такава. Всичките ми страхове — които преди се въртяха около разцепени на две влакове, врати на асансьори, странни шофьори на таксита и разговори с непознати — сега са се съсредоточили върху Фрея.

Най-после и двете сме настанени удобно — аз с книгата и кафето си, Фрея — спяща, гушнала одеялцето до бузката си. Под яркото юнско слънце тя има ангелско изражение — кожата й е невероятно фина и прозрачна — и ме залива вълна от любов към нея, толкова болезнена и шокираща, сякаш съм разляла кафето върху оголеното си сърце. Седя и за момент не съм нищо освен нейна майка и няма никой на света освен нас двете.

И после осъзнавам, че телефонът ми бръмчи.

Фатима Чаудри — пише на екрана. И сърцето ми прескача.

Отварям съобщението с треперещи пръсти.

Идвам — гласи то. — Ще тръгна с колата довечера, след като децата си легнат. Ще пристигна към 9–10.

Значи се започна. Теа още не е реагирала, но знам, че и нейният есемес ще дойде. Магията се е развалила — илюзията, че сме само двете с Фрея и сме се отправили на почивка край морето. Спомням си защо всъщност съм тук. Спомням си какво направихме.

Взех влака в 12:05 от „Виктория“ — изпращам есемес на останалите. — Ще ме посрещнеш ли в Солтън, Кейт?

Не получавам отговорено знам, че ще е там.

Затварям очи. Поставям длан върху гърдите на Фрея, за да съм сигурна, че е до мен. И после опитвам да заспя.

Събуждам се стресната, а сърцето ми сякаш ще изскочи заради ужасния звук и рязкото поклащане. Инстинктивно посягам към Фрея. В първия момент не съм сигурна какво ме е събудило, после осъзнавам: делят влака на две, намираме се в Хамптънс Лий. Фрея се размърдва недоволно в кошчето си. С малко късмет може да заспи отново, но следва нова маневра, още по-рязка и шумна от предишната, и очите й се отварят широко, изпълнени с обида и шок, а лицето й се сгърчва в плач, издаващ недоволство и глад.

— Шшшт… — Надвесвам се над нея и я вдигам на ръце. Затоплена е в пашкулчето си от одеялца и играчки. — Шшшт… Няма нищо, сладурче, всичко е наред, миличка. Не се плаши.

Погледът й е мрачен и сърдит и тя забива глава в гърдите ми, докато разкопчавам копчетата на ризата си и усещам вече обичайния, но и винаги странен момент, в който млякото се спуска.

Докато тя суче, прозвучава ново стържене и дрънчене, после свирката проехтява и бавно потегляме от гарата, перонът е заменен от коловози, а после от къщи и накрая — полета и телеграфни стълбове.

Всичко е до болка познато. Лондон, през всички години, откакто живея там, се променя постоянно. Тук отварят магазин, там — кръчма. Изникват сгради — като Краставицата и Ледената висулка, някой супермаркет се разпростира на парче запустяла земя, блокове с апартаменти се множат като гъби, изскачат от разбития бетон и влажната пръст сякаш за една нощ.

Но тази линия, по този маршрут — нищо не се е променило.

Ето го изгорелия бряст.

Ето го полуразрушения бункер от Втората световна война.

Ето го паянтовия мост. Колелата на влака отекват глухо над пропастта.

Затварям очи и се връщам там, в купето при Кейт и Теа, смея се, докато те навличат училищните поли над дънките, закопчават ризите върху летните си потници. Теа носеше чорапи, помня как ги изпъна върху невероятно дългите си слаби крака, после бръкна под униформената училищна пола, за да ги закопчее за жартиерите. Помня горещата руменина, която заля страните ми, когато за момент бедрата й се оголиха, как извърнах поглед към есенното поле с овес. Сърцето ми биеше трескаво, а тя се смееше на благочестивостта ми.

— Побързай — каза невъзмутимо Кейт на Теа. Вече беше облечена и беше прибрала дънките и ботите си в куфара на рафта за багаж. — Скоро ще бъдем в Уестридж, а там винаги има тълпи от плажуващи, не искаш някой турист да получи инфаркт заради теб.

Теа само се оплези, но довърши закопчаването на жартиерите си и приглади полата си точно когато навлязохме в гара Уестридж.

Точно както беше предвидила Кейт, на перона имаше групички от туристи и Теа изстена шумно, когато влакът спря на гарата. Вратата на нашето купе се озова пред семейство от трима, тръгнали на плаж — баща, майка и момченце на около шест, което носеше кофичка с лопатка в едната си ръка и шоколадова ледена близалка в другата.

— Има ли място за още трима? — попита весело бащата, когато отвори вратата. Тримата се качиха и затръшнаха вратата след себе си. Изведнъж малкото купе отесня.

— Много съжалявам — каза Теа, сякаш наистина съжаляваше. — Много бихме се радвали да се настаните при нас, но приятелката ми тук… — Тя ме посочи. — … е освободена само за един ден и едно от условията на изпитателния й срок е да не контактува с малолетни. Разпореждането на съда беше много стриктно в това отношение.

Мъжът примигна, а жена му се изкикоти нервно. Момчето не ни слушаше, беше заето да събира парченца шоколад от тениската си.

— Загрижена съм за вашето дете — продължи Теа сериозно. — А и Ариадни не иска да се връща в интерната за непълнолетни престъпници.

— Съседното купе е празно — каза Кейт и видях, че едва се удържа да не се разсмее. Тя се изправи и отвори вратата към коридора. — Много съжалявам, не искаме да ви обезпокояваме, но мисля, че така е най-добре. В интерес на безопасността на всички.

Мъжът ни отправи един подозрителен поглед, после припряно изведе жена си и момченцето в коридора.

Теа избухна в смях, когато те си тръгнаха, едва изчака да затворят вратата на купето, но Кейт само поклати глава.

— Не печелиш точки за това — каза тя. Лицето й беше изкривено от усилието да не се разсмее. — Не ти повярваха.

— О, стига. — Теа извади цигара от един пакет в джоба на блейзъра си и я запали, като си дръпна продължително, без да обръща внимание на знака „Пушенето забранено“ на прозореца. — Все пак се махнаха, нали?

— Да, но само защото помислиха, че си смахната, мамка му. Така че не се брои!

— Това… това някаква игра ли е? — попитах смутено.

Последва дълга пауза.

Теа и Кейт се спогледаха и отново видях онази безсловесна комуникация помежду им, като електрически заряд, прескачащ от едната към другата, сякаш се чудеха как да отговорят. После Кейт се усмихна с лека, почти потайна усмивка, наведе се напред през разстоянието между седалките и се озова толкова близо до мен, че видях тъмните нишки в сиво-сините й очи.

— Това не е някаква игра. Това е Играта на лъжи.

Играта на лъжи.

Сега си я спомням толкова ярко и отчетливо като мириса на морето и крясъците на чайките над устието и не мога да повярвам, че почти я бях забравила. Бях забравила листа с резултатите, който Кейт държеше закачен над леглото си, покрит с тайнствени означения по сложната й система на оценяване. Толкова за нова жертва. Толкова за напълно убеждаване. Допълнителни точки за сложни детайли или за повторно баламосване на някого, който почти е разобличил лъжата ти. Не съм се сещала за играта от толкова години, но в известен смисъл не съм спирала да я играя през цялото време.

Въздъхвам и свеждам поглед към спокойното личице на Фрея. Докато суче, е напълно погълната от това занимание. Не знам дали мога да го направя. Не знам дали мога да се върна.

Какво се е случило, за да накара Кейт да ни извика така внезапно и настойчиво посред нощ.

Мога да се сетя само за едно нещо… и не мога да понеса да го повярвам.

Точно когато влакът навлиза в Солтън, телефонът ми бийпва за последен път. Вадя го, очаквайки, че е потвърждение от Кейт, че ще ме посрещне. Но не е. От Теа е.

Идвам.