Рут Уеър
Игра на лъжи (45)

Съучастие в убийство.

Съучастие в убийство.

Не мога да го проумея. Съучастие в убийство! Престъпление, за което присъдата е затвор. Държа Фрея на тъмно в спалнята, а повтарящата се фраза ме връхлита като вълна от неописуем ужас. Съучастие в убийство.

И после се сещам — сякаш виждам проблясък в тъмнината. Прощалната бележка. Това е, на което трябва да се уповавам.

Кърмя Фрея, докато заспи, и тя почти се е унесла, но когато опитвам да я отделя от мен, тя се вкопчва като маймунче с малките си пръстчета и започва отново да суче с подновена решителност, заравяйки лице в гърдата ми.

След минута осъзнавам, че тя няма да ме пусне без борба, и въздишам, отпускам се назад на креслото и мислите ми се връщат към адската въртележка, на която се бях качила.

Бележката на Амброуз. Прощалната бележка, преди да се самоубие. Как би могъл да остави бележка, ако е бил убит?

Аз я прочетох, макар че единственото, което си спомням сега, са откъслечни кратки фрази и начина, по който почеркът му постепенно преминаваше в разкривени букви към края. Приех, че така ще намеря покой… моля те, не забравяй, скъпа Кейт, че правя това от любов — последното, което мога да направя, за да те защитя… обичам те, затова, моля те, продължи: живей, обичай, бъди щастлива. И най-вече, не позволявай това да бъде напразно.

Любов. Защита. Саможертва. Тези думи са останали в паметта ми през годините. И изглеждаха смислени в контекста на това, в което съм вярвала винаги. Ако Амброуз беше останал жив, скандалът с рисунките щеше да гръмне — него щяха да го уволнят, а името му, заедно с това на Кейт, щеше да бъде окаляно.

Тогава, когато госпожица Уедърби ни извика в офиса си, имах чувството, че парчетата от пъзела се подреждат. Амброуз беше усетил задаващата се буря и беше направил единственото по силите му, за да предпази Кейт — беше отнел собствения си живот.

Но сега… сега не съм толкова сигурна.

Свеждам поглед към бебето в ръцете ми и не мога да си представя да я изоставя доброволно. Не че не мога да си представя родител да се самоубие — знам, че се случва. Като си родител, не си имунизиран срещу непоносима депресия или стрес, дори обратното.

Но Амброуз не беше депресиран. Напълно съм убедена в това. Нещо повече, той беше последният човек, който би се тревожил за репутацията си. Можеше да се справи. Имаше приятели в чужбина, много приятели. И най-вече, той обичаше децата си, и Кейт, и Люк. Не мога да си представя да ги остави да се оправят сами със ситуация, която е изплашила него самия. Този Амброуз, когото познавах, би грабнал децата си и би ги отвел в Прага, Тайланд, Кения — и не би му пукало ни най-малко за скандала, който ще остави зад себе си, защото и изкуството му, и семейството, щяха да бъдат с него, а това беше единственото, което му беше важно.

Мисля си, че винаги съм знаела това. Просто трябваше да родя свое дете, за да го осъзная.

Най-после Фрея е заспала дълбоко, устата й е отпусната, главата е клюмнала назад. Поставям я внимателно върху белия чаршаф и излизам на пръсти от стаята. Слизам долу при Оуен, който гледа нещо по Нетфликс.

Той вдига поглед, когато влизам в стаята.

— Заспа ли?

— Да, беше много уморена. Не мисля, че е била особено щастлива от отсъствието ми следобеда.

— Някой ден ще трябва да срежеш въжетата… — дразни ме Оуен. Само опитва да се пошегува, но аз съм уморена и стресирана, и изкарана от равновесие покрай всичко случило се днес. Все още опитвам да осмисля плика с рисунките и разкритията на Теа, затова се сопвам, без да се усетя:

— За бога, Оуен, тя е само на шест месеца.

— Знам — отвръща той леко подразнен и отпива от бирата, оставена на масичката до лакътя му. — Знам възрастта й не по-зле от теб. Тя е и мое дете. Или поне така си мисля.

— Така си мислиш? — Усещам как страните ми пламват и говоря по-високо и ядосано. — Поне така си мислиш? Какво значи това, мамка му?

— Хей! — Оуен тропва с чашата с бира. — Не ме псувай! Боже, Айза. Какво те прихваща напоследък?

— Какво ме е прихванало мен! — Едва не онемявам от ярост. — Ти се майтапиш, че Фрея не е твое дете, и питаш какво ме е прихванало мен?

— Фрея не е… какво, по дяволите? — Лицето му е искрено объркано и виждам как мислено си повтаря разговора от последните няколко минути, после се усеща. — Не! Да не си се побъркала? Защо бих казал това? Просто опитвах да кажа, че от време на време трябва да разпускаш малко. Разбира се, че съм баща на Фрея, но това не си личи по грижите, които успявам да полагам за нея. Как може да си помислиш, че намеквам, че…

Той млъква слисан и аз усещам как страните ми пламват, защото осъзнавам какво е имал предвид, но гневът ми не стихва, дори се засилва. Когато не си прав, атаката е най-добрата защита.

— О, добре, така става — продължавам аз. — Просто намекваш, че съм контролираща маниачка, която не позволява на мъжа си да смени един памперс. Това променя всичко. Разбира се, че вече не се сърдя.

— О, боже, ще спреш ли да ми слагаш думи в устата? — стене Оуен.

— Ами трудно е, когато подхвърляш това-онова, без да изразиш ясно позицията си. — Гласът ми трепери. — Писна ми от тези постоянни подкачания за грижите за бебето или за храненето с шише, или за местенето на Фрея от спалнята в нейната стая. Имам чувството, че…

— Не бяха подкачания, бяха просто предложения — прекъсва ме Оуен почти жаловито. — Да, виж, предавам се, това е нещо, което наистина започва да ме тормози, особено сега, когато тя е на шест месеца. Вече яде пюрета — не е ли малко странно да я кърмиш, когато вече й никнат зъби?

— Какво общо има това? Тя е бебе, Оуен. Дай й твърда храна! Какво ти пречи?

— Ти. Всяка вечер става едно и също. Разбира се, че аз не мога да я приспивам, как да стане, когато ти не спираш да я кърмиш?

Треперя от яд, толкова към яростна, че за момент не мога да продължа.

— Лека нощ, Оуен — успявам да изрека накрая.

— Чакай. — Той се изправя, когато тръгвам към вратата. — Не ми се прави на много важна. Първо, изобщо не съм искал да водя този шибан спор. Ти беше тази, която го започна!

Не отговарям. Тръгвам по стълбите.

— Айза — вика ме той настойчиво, но по-тихо, внимава да не събуди Фрея. — Айза. Защо, по дяволите, се държиш така?

Но аз не отговарям. Не мога да отговоря. Защото ако го направя, ще кажа нещо, което може да навреди непоправимо на връзката ни.

Истината.