Рут Уеър
Игра на лъжи (47)

Времето се разваля точно когато влакът потегля от гара Виктория и докато оставяме Лондон зад нас, вече вали проливно и температурата се е понижила почти до есенна. Седя, премръзнала и вцепенена, и притискам Фрея към гърдите си като жива, дишаща грейка, без да мога да осмисля какво съм направила. Нима напуснах Оуен?

Това далеч не е първият спор, който сме водили. Имали сме кавги и скарвания като всяка двойка. Но със сигурност е най-сериозният и нещо повече — първият след раждането на Фрея. Когато я родих, нещо във връзката ни се промени, залозите станаха по-големи, съзнателно пускахме корени, спряхме да се впрягаме за дреболии. Сякаш осъзнахме, че вече не можем да си позволим да люлеем лодката толкова често — заради нея, ако не заради самите нас.

А сега… сега лодката се е наклонила опасно на една страна и не съм сигурна дали мога да спася и двама ни.

Несправедливите му обвинения ме изгарят като киселина. Любовник. Любовник? Почти не съм излизала от къщи, откакто Фрея се роди. Тялото ми вече не е моето — тя е залепена за мен като с лепенка, изсмуква енергията и либидото ми заедно с млякото. Толкова съм изтощена и скапана, че не ми е по силите дори да намеря желание за секс с Оуен. Той знае това — знае колко съм уморена, колко съм потисната заради отпуснатото си тяло след раждането. Наистина ли си мисли, че мога да грабна Фрея под мишница и да се хвърля в страстна извънбрачна връзка? Толкова е абсурдно, че щеше да ми е смешно, ако не беше толкова възмутително несправедливо.

Но в същото време, колкото и да съм ядосана, не мога да не призная, че до известна степен… той е прав. Не за любовника. Но докато влакът напредва на юг, а гневът ми стихва, в мен започва да се надига вина. Защото това, което той има предвид е, че напоследък аз не съм себе си, когато съм с него. Причината не е тази, която той си представя, но истинската не е по-малко важна. Още от деня, в който се запознахме, аз пазя тайни от него, но сега, за пръв път, откакто сме заедно, правя нещо повече от това: откровено го лъжа. И той го знае. Знае, че нещо не е наред и че аз го прикривам. Просто не знае какво е.

Иска ми се да мога да му кажа. Усещам това желание като глад. В същото време част от мен е облекчена, че не мога да го направя. Това не е само моя тайна, така че решението не зависи изцяло от мен. Ами ако беше? Ако бях замесена само аз? Тогава… не знам.

Защото макар да не искам да го лъжа, не искам той да научава истината. Не искам да ме поглежда и да вижда човек, извършил всичко това — човек, който лъже неведнъж. Човек, който скри труп, който заговорничи за измама. Човек, който може би е помогнал да се прикрие убийство.

Ако всичко излезе наяве, дали ще ме обича още?

Не съм сигурна. И при тази мисъл започва да ми се гади.

Ако рискувах само любовта на Оуен, може би щях да поема този риск. Поне така си казвам. Но това би навредило и на кариерата му. Декларациите, които се подписват, когато ставаш държавен служител, са дълги и подробни. Проучват дали играеш хазарт, финансовото ти положение, вземаш ли наркотици, и да — извършвал ли си престъпления. Търсят лостове — неща, които могат да бъда използвани срещу теб, за да станеш обект на изнудване и да предоставиш информация, която би трябвало да опазиш, или да те принудят да извършиш измама.

Питат те за партньора ти. Питат за семейството и приятелите — колкото по-високо си в йерархията, толкова повече въпроси ти задават.

Последният въпрос е има ли нещо в живота ти, което може да бъде използвано, за да ти се окаже натиск? Ако има такова, декларирай го сега.

И двамата сме попълвали тези въпросници много пъти — аз при всяко прехвърляне в друго министерство, Оуен — при всяка смяна на нивото на достъп до информация в Министерството на вътрешните работи. И аз съм лъгала през цялото време. Многократно. Фактът, че съм лъгала, е достатъчно основание за уволнение. Но ако кажа на Оуен истината, той ще стане съучастник в лъжата. И неговата глава ще е заложена заедно с моята.

Достатъчно сериозно беше, че скрихме мъртвото тяло. Но ако съм съучастник в убийство…

Затварям очи и само слушам как дъждът барабани по прозорците на влака. Изведнъж имам чувството, че съм някъде сред тресавището и вървя по непозната пътека. Но земята под краката ми не е достатъчно твърда — мека е и мокра и с всяка погрешна стъпка, която правя, се отклонявам все повече и повече от пътеката и затъвам все повече в пропитата от сол тиня. Скоро може и да не мога да намеря пътя си на връщане.

— Солтън ли каза, миличка? — произнася треперлив старчески глас и аз рязко се будя, а Фрея се стряска върху гърдите ми и проплаква сърдито.

— Какво? — В ъгълчето на устата ми е потекла слюнка и аз я избърсвам с кърпата на Фрея, после примигвам срещу възрастната дама срещу мен. — Какво казахте?

— Тъкмо наближаваме Солтън, а чух, като каза на кондуктора, че ще слизате там. Нали така?

— О, боже, да!

Надниквам през обливания от дъжд прозорец. Присвивам очи в тъмнината да видя табелата на мъждиво осветената гара, за да се уверя, че е нашата спирка.

Наистина е Солтън, така че се изправям с олюляване, грабвам чантите и дрехите, а Фрея се размърдва сънено на гърдите ми, докато се боря да отворя вратата с една ръка.

— Дай, аз ще задържа вратата — казва възрастната дама, като ме вижда как се мъча да пъхна Фрея в количката и да закопчея покривалото за дъжд.

Смъквам количката на мокрия перон, а дъждът се сипе върху дъждобрана ми. Фрея отваря широко очи, обидена и ужасена, пищи от възмущение, докато тичам по перона с развят дъждобран, надявайки се Кейт да ме чака.

Там е, слава богу, заедно с Рик, двигателят не е изгасен, прозорците на таксито са замъглени от дишането им. Този път съм се сетила да взема и бебешкото столче, така че мога да закопчая Фрея на седалката, докато Рик поема по разбития път към селото.

Не можем да говорим — Фрея плаче все по-оглушително и макар че ревът й се забива в кожата ми като нокти на хищна птица, част от мен се радва, че не ми се налага да си бъбря с Рик. Мога да мисля единствено за рисунките, за писмото на Амброуз, за розите, за кръвта по ръцете ми.

В Мелницата има вода по пода, локви под рамките на вратите. Паянтовите прозорци не спират дъжда и той наводнява неравните дъски и около рамките на прозорците.

— Кейт — опитвам да надвикам рева на Фрея и шума от вълните, които се блъскат в кея, но тя клати глава и сочи часовника, който показва почти полунощ.

— Лягай си. Ще говорим сутринта.

И аз успявам само да кимна и да отнеса плачещото си бебе горе в стаята, където бяхме отседнали, където моите чаршафи още са на леглото, леглото на Люк. Лежа на една страна и слушам как трескавото сумтене и преглъщане бавно стихва… и потъвам в сън.