Рут Уеър
Игра на лъжи (49)

Кейт и Шадоу са навън и къщата е странна и тиха. Мъглата над морето се превръща с пръски върху прозореца и локвите от снощи още съхнат по тъмните дъски, нашарени с петна от влага.

В мъглата Мелницата изглежда по-близо до морето от всякога, прилича повече на разнебитена продънена лодка, изхвърлена на брега, отколкото на постройка, предвидена да бъде част от сушата. Мъглата сякаш се е просмукала в дървените греди и дъски през нощта и сега мястото е студено, подът — хладен и влажен под краката ми.

Храня Фрея, после я слагам отново да си играе на пода с няколко преспапиета. Паля печката на дърва и гледам как пропитите със сол дърва горят в синьо и зеленикаво зад опушеното стъкло, после се свивам на дивана и опитвам да измисля какво да правя.

Все си мисля за Люк. Дали той знае повече, отколкото показва? Двамата с Кейт бяха толкова близки, а сега любовта му към нея се е превърнала в такава горчивина. Защо?

Притискам длани към лицето си, спомням си… горещината на кожата му, усещането за крайниците му до моите… изведнъж имам чувството, че се давя.

Минава обед, когато Кейт се връща, но клати глава на сандвичите, които правя, и води Шадоу горе в спалнята си. Част от мен приема това с облекчение. Това, което казах, подозренията, които изразих на глас, бяха почти непростими и не съм сигурна дали мога да я погледна в очите.

Когато се качвам горе да сложа Фрея да поспи, я чувам да крачи на горния етаж и от време на време зървам сянката й в пролуките между гредите.

Фрея заспива трудно, но най-после се отпуска и аз се връщам в дневната. Седя до прозореца, загледана в неспокойните води на устието. Още няма четири часа и приливът е в почти най-високата си точка, необичайно висока, една от най-високите, откакто дойдохме тук. Кеят е залят и когато вятърът духа откъм устието, водата нахлува под вратите.

Мъглата се е разсеяла леко, но небето все още е облачно и хладно. Докато седя и гледам стоманено сивата вода, която плиска върху дъските навън, ми е трудно да си спомня горещината само преди няколко седмици. Наистина ли плувахме тук по-рано този месец? Не е възможно да е същото място, където водата беше топла и галеща и ние плувахме и лежахме отпуснати и се смеехме. Всичко се е променило.

Треперя и се намятам с пуловера си. Не съм приготвила багажа си добре — натъпках нещата в чантата, без да гледам какво взимам, и сега имам твърде много дънки и тънки блузки, но не достатъчно топли дрехи, а не смея да помоля Кейт да ми даде нещо. Не мога да я погледна в очите, не и сега, не и днес. Утре може би, когато всичко това се е разсеяло.

Има купчина книги с деформирани от влагата корици на пода до прозореца. Отивам и вземам една произволна. Бил Брайсън „Записки от един малък остров“. Корицата е с неоново ярки цветове, нелепо весела на фона на приглушените цветове в Мелницата, влажните дъски и избелелите памучни тапицерии. Отивам до ключа за лампата — иска ми се стаята да стане малко по-светла — но той изпуква в ръката ми и ме кара да подскоча стреснато. Някъде зад мен се чува силен трясък и светлината примигва, а после изгасва.

Хладилникът потреперва, стенейки, после спира недоловимото си бръмчене. По дяволите!

— Кейт — викам предпазливо, тъй като не искам да събудя Фрея, но тя не ми отговаря. Чувам я как крачи напред-назад, но спира за момент, затова си мисля, че ме е чула. — Кейт, изгоря бушонът.

Никакъв отговор.

Има един шкаф под стълбите и надничам в него, но там е тъмно като в рог и макар че има нещо, което прилича на електрическо табло с бушони, не е модерната инсталация, която Кейт беше споменала. Това е черен бакелит върху дърво с разни опушени кабели, излизащи от едната страна, и някакви архаични оловни жици, излизащи от другата. Не смея да го докосна.

Мамка му.

Вземам телефона си и тъкмо започвам да пиша „как се включва бушон“, когато забелязвам нещо, от което сърцето ми спира. Имам имейл от Оуен.

Отварям го ужасно притеснена.

Моля се да е някакво, дори половинчато извинение за скарването ни. Сигурно е осъзнал, на дневна светлина и трезва глава, че обвиненията му са абсурдни. Букет рози и едно гостуване на стара приятелка да се изкарват любовна афера? Това е параноя и той няма начин да не си е дал сметка за това.

Но в имейла няма извинение. Дори не е истински имейл и отначало не разбирам какво пише.

Няма „Здрасти, миличка“ или дори „Скъпа Айза“. Няма оправдания или молби. Всъщност няма никакъв текст и за момент се чудя дали не ми е изпратил имейл, предвиден за другиго.

Това е списък на криминални прояви с дати и места без имена или контекст. Джебчийство в Париж, превишена скорост в някакво френско предградие, което не съм чувала, нападение с нанасяне на тежка телесна повреда в морски курорт в Нормандия. В началото на списъка датите са отпреди двайсет години, но стават по-скорошни, като плъзгам поглед надолу, макар че има дълги паузи от по няколко години. По-късните са все в Южна Англия. Шофиране в нетрезво състояние край Хейстингс, предупреждение за притежание на наркотици в Брайтън, арест след сбиване някъде в Кент, но освобождаване без предявяване на обвинение, още предупреждения. Последният инцидент е отпреди две-три седмици — пиянство и буйстване край Рай, една нощ в ареста, без предявени обвинения. Какво е това?

Изведнъж разбирам.

Това е полицейското досие на Люк.

Става ми зле. Дори не знам как Оуен се е сдобил с него и то толкова бързо. Има познати — в полицията, офицери от разузнаването — и заема доста висока позиция в Министерството на вътрешните работи със съответното ниво на достъп до секретна информация, но това е сериозна злоупотреба със служебно положение, както и да го погледнеш.

Но не е само това. Това означава, че той не отстъпва, все още вярва, че Люк е причината за идването ми тук. Все още вярва, че се чукам с друг мъж.

Усещам как ме залива гняв, кожата на тила ми настръхва и пръстите ми тръпнат от ярост.

Иде ми да изкрещя. Искам да му се обадя и да му кажа, че е негодник и че доверието, което е загубил, никога няма да се завърне.

Но не го правя. Първо, защото съм толкова сърдита, че не съм сигурна дали няма да кажа нещо непростимо. И второ, защото една малка част от мен е готова да признае, че вината не е изцяло негова.

Да, виновен е, разбира се. Заедно сме от почти десет години и през това време дори не съм целунала друг мъж. Не съм направила нищо, заслужаващо подобно отношение.

Но Оуен знае, че го лъжа. Не е глупак. Знае го и е прав. Само не знае защо.

По дяволите. По дяволите!

Това, което не мога да понеса, е обидата — че допуска, че мога да стана от леглото с него и да отида при Люк. Ако не беше баща на Фрея, това щеше да ми бъде достатъчно да сложа край на отношенията ни. Имала съм ревниви гаджета в миналото, те са отровни — отровни за връзката и за самоуважението ти. Накрая стигаш дотам вечно да се оглеждаш уплашено през рамо и да се съмняваш в собственото си поведение. Наистина ли флиртувах с онзи мъж? Не е било съзнателно. Погледнах ли приятеля му, сякаш си го търся? Беше ли деколтето ми твърде дълбоко, полата — твърде къса, усмивката — твърде широка?

Преставаш да вярваш в себе си, съмненията в теб самата изместват любовта и увереността.

Искам да му се обадя и да му кажа това — че ако ми няма доверие, помежду ни е свършено. Няма да живея така, подозирана за нещо, което не съм направила, принудена да отричам изневери, които съществуват само във въображението му.

Но не мога да причиня това на Фрея. Знам какво е да живееш без един родител и не го искам за нея.

Плътна завивка от облаци покриват небето и в Мелницата е мрачно и хладно, печката гори слабо и изведнъж, точно когато чувам, че Фрея се пробужда с хленч, решавам, че трябва да изляза. Ще отида в кръчмата за вечеря. Може би ще науча нещо, ще говоря с Мери Рен за разследването на полицията. Явно Кейт няма намерение да слезе при мен скоро, а дори и да го направи, не съм сигурна, че мога да я погледна в очите, дали мога да седя срещу нея на вечеря, разменяйки си общи приказки, с призрака, надвиснал помежду ни, и с имейла на Оуен като отрова в телефона ми.

Тичам в стаята горе и бързо обличам Фрея в едно яке. После се уверявам, че покривалото за дъжд е в багажника на количката, и потеглям с нея навън по пясъчния бряг. Вятърът брули лицата ни, когато поемаме към Солтън.